Златна роза 2014
Новите филми на българското игрално кино изчакаха две години своя национален фестивал. В навечерието на празненствата по случай 100 години Българско кино, ,,Златна роза‘‘ демонстрира пъстра и витална картина от нови филми – тринадесет в пълнометражния конкурс, деветнадесет в късометражния конкурс и още двадесет и три филма в информационната програма (без съпътстващите юбилейни и възпоминателни прожекции). Всичко това – на фона на последните скандали около сесиите на НФЦ, българското предложение за ,,Оскар‘‘ (не че там са опрели до нашия филм, който и да е той, но това е друга тема) и дискусиите за културната политика на бъдещото правителство. Официалната причина да няма фестивал през 2013 беше липсата на филмова продукция. Сегашното двегодишно натрупване пък доведе до проблеми с програмирането. Това важи с особена сила при късометражните програми, където количеството е осезаемо. Самата селекционна комисия си признава, че някои филми с качества за конкурс са останали в информационната програма поради липса на време. А според мен и в пълнометражните секции има такива случаи. Пъстротата и изобилието при късометражните форми бяха обсъдени подробно на организираната от списание ,,Кино‘‘ кръгла маса в рамките на фестивала. Явно е, че този тип кино, освен че набира популярност, започва да се приема сериозно у нас като първо стъпало във филмовото творчество.
Това, което не бе обсъдено по време на фестивала и е обект на този текст, е пълнометражната информационна програма, която по традиция остава извън вниманието на двете основни зрителски групи във Варна – професионалисти и публика. По мои наблюдения вторите отсъстваха дори от зала 1.
Колкото до първата зрителска група – тя изпусна няколко интересни кино- преживявания. Няма да включвам тук ,,Виктория‘‘ (реж. Майа Виткова), който в качеството си на фестивален скандал, предизвикан, нарочно или не, от своята авторка, не взе участие в състезанието. Тъй като бях въвлечен в задочен спор между НФЦ, в лицето на Георги Чолаков и Майа Виткова, държа да отбележа, че не взимам ничия страна. Моето принципно мнение е, че филмите се правят, за да се показват, особено когато са финансирани от държавата. Една прожекция във Варна не може да застраши фестивалната стратегия на филм, който вече е минал през своите най-важни форуми. Но дори ако от НФЦ все пак бяха изчакали с показа на филма до следващия фестивал (2015 или 2016?), каквото беше желанието на Виткова, то най-вероятно, ако не самият филм, контекстът около „Виктория” ще бъде остарял.
Добрите примери в информационната програма са представители на т. нар.
Силвия Петкова в ,,Радостта и тъгата на тялото“
транснационален филм. Освен че са копродукции между няколко държави, тези филми развиват своите сюжети и теми на повече от една държавна, културна или лингвистична територия. В ,,Радостта и тъгата на тялото‘‘ (реж. Андреас Пандзис) действието започва в Кипър, а кулминацията му е във Варна. Мотивите на основния персонаж го отвеждат в морската ни столица, където той търси своя бивш бизнес сътрудник от България, заради когото е лежал в затвора. Авторът на филма твърди, че това е неговият опит в мейнстрийм киното. Перипетиите на Евагорас (Харис Абразис) обаче не се ограничават в жанрови рамки. Проследявайки ги, зрителят преминава през любовна история, гангстерски филм, трилър и всичко това, подправено с хумор и сексуално насилие. Основната тема на филма – предателството – е типична както за мейнстрийма, така и за арт киното. Пандзис е изградил стройна драматургична структура. Именно тя е в основата на успешното съчетание между вече изброените стилове. В техническо отношение филмът е на високо ниво, което е естествено за опита на режисьора и познанията му за различните жанрове в киното.
Имунитет
От гледна точка на опита не толкова добре изглеждат нещата при ,,Имунитет“ (реж. Реймънд Стиърс). Филмът прилича на фотографски експеримент с възможностите на лентата и на изображението. Действието на филма е ситуирано в малко фотографско студио, а основен персонаж е мистичен чужденец (Райниер Ярсма). Филмът е направен с ентусиазъм както от страна на авторите и изпълнителите на ролите, така и от жителите на село Ново Градище, което е използвано за фон. Движеща сила на историята е въображението.Мистична книга задвижва сюжета. Който погледне в нея, умира в ужасни страдания, визуално представени почти драстично. Нетипичен ,,МакГавърн“ за нашето, а и за световното кино.
И ако при първите две заглавия водещите продуцентски и творчески сили не са български, то при ,,Код червено‘‘ (реж. Валери Милев), режисьорът и продуцентът са българи. Оттук идва и недоумението защо филмът не бе допуснат до конкурс, след като най-малкото не е по-лош от ,,Вила Роза‘‘ например. Авторът на филма подхожда с нескрито влечение и уважение към законите на жанра на филмовия ужас – зомби катастрофата. Историята започва от битката за Сталинград с атрактивна екшън
Пол Логан в ,,Код червено“
сцена. След това действието се пренася в българска военна база, където се отприщва ужаса на зомби заразата.В техническо отношение филмът е на високо професионално ниво и в този смисъл не разбирам защо Милев твърди, че не харесва произведението си. Единственото му, според мен, слабо място е финалната сцена, решена със статични фотографски изображения, вместо чрез екранно действие, но това може би се е наложило поради трудностите при финансиране на продукцията. Башар Рахал, този път в ролята си на продуцент, финансира филма изцяло със средства на частни фирми и предприема интересен ход – продава филма предварително в чужбина (до момента на повече от 130 държави), което обяснява и доминацията на английски език в диалога. Любопитна е приликата на главния актьор (Пол Логан) с Мариан Вълев и естествено възниква въпроса защо Мариан не изпълни тази роля?
Друг жанров опит, този път на територията на трилъра, е ,,Шестият ден‘‘. За съжаление филмът на Владислав Радев не е убедителен точно според характеристиките на жанра. Филмът като цяло няма високи претенции и остава на ниво ,,мускули и ентусиазъм‘‘. Такава е тенденцията и при останалите заглавия от информационната програма. ,,Нощта на мечтите‘‘ (реж. Борислав Костов) би трябвало да е филмов урок по човечност, който да покаже потенциала на детското кино, но не е достатъчно убедителен.
Общи черти могат да се намерят между филмите ,,Тай Чи‘‘ (реж. Росен Андонов и Шън Фей) и ,,България, тази вечна ерес‘‘ (реж. Вал Тодоров), въпреки че по форма са коренно различни. Първият ни въвежда в тайнствата и философията на бойното изкуство „Тай Чи”, а вторият с епичен замах ни препраща към древните и еретични корени на българския дух. Двата филма отразяват почти документално авторските пристрастия и интереси по темата, която ги вълнува. Филмите по-скоро са образователни и дори поучителни, но изпълнението им е доста самодейно, което пречи на тяхната комуникативност.
В заключение искам да отбележа, че акценти от информационната програма все пак бяха отразени във фестивалния бюлетин. Всекидневникът отрази цялата пъстрота на фестивала и може да се намери на официалните сайтове на ,,Златна роза‘‘ и НФЦ.
Росен Спасов
(Текстът е под редакцията на Людмила Дякова и ще бъде публикуван в следващия брой на сп. Кино)