,,Чуй‘‘ е режисьорски дебют на журналист. Какво беше усещането в близката, но все пак различна сфера на филмовата документалистика? Ще се изкушите ли за втори опит?
Аз отдавна търсех именно възможността за това цялостно преживяване, което дава документалното кино, за разлика от журналистическите жанрове. В най-добрите образци на журналистиката човек също получава цялостно усещане, сякаш потъва в темата. Но създаването на цялостно преживяване чрез картина, музика, архив е това, което ми донесе този филм и което беше ново за мен. Ще продължа.
Филмът, освен важните въпроси, които повдига, има и високи кинематографични качества. От кой се учихте докато го създавахте?
В края на 90-те, докато живеех в Прага, срещнах унгарския документалист Петър Форгач. Разговорът с него помня и до днес. Изгледах почти всичките му филми и бях много впечатлена от начина, по който работи с архивния материал. Мисля, че голямата ми страст към филмовите архиви датира оттогава. Друг режисьор, когото следя от години, е чехкинята Хелена Трештикова. Въобще – идеята за максималната документалност, в която зрителят обаче знае, че гледа конструирана творба – много ме занимава. По време на работата по филма се срещнах с още една голяма френска документалистка – Катрин Бернщайн. Изгледах всичките й филми, повечето третиращи темата за втората световна война и премълчания в семействата холокост, а разговорите, които имахме, нейният поглед към моя филм, въобще – приятелството, което се роди между нас, си остават най-доброто, което ми се случи и което ми даде кураж да направя филма именно такъв, какъвто е.
Във филма показвате двете гледни точки – на ЦРУ и на ДС. Минало ли е достатъчно време за да се говори открито и от двете страни?
Важен въпрос. Мисля, че ние всички имаме собствени митологии и за ЦРУ, и за ДС, и е много трудно да ги оставим настрана. Радио Свободна Европа е свързано с ЦРУ до 1971-а година – финансирането минава оттам, макар този факт до 1967-а година да се премълчава. Големият скандал, който избухва в САЩ след това, е именно заради премълчаването – защо 20 години този факт е скриван? Има множество изследвания в света на тази тема, книги, филми…В моя филм засягам темата с това премълчаване, защото тя е важна спрямо филма – филмът разгръща планове на реалността, които са били невидими за нас тогава, по времето на социализма. Българската прапаганда твърдеше, че радио Свободна Европа е радио на ЦРУ, но кой можеше да разбере дали това е така или не? Сега виждаме, че е така – но отново само донякъде. Можем да чуем и видим реалността през тези факти по нов начин. Въпросът е важен обаче – можем ли да чуем тези факти по нов начин, при новото ескалиране на конфликта между Русия и Украйна и начинът, по който този конфликт раздели отново света? Например, руското радио Свобода, другата част на закритото радио Свободна Европа, което продължава да излъчва за Русия от Прага, е обявено от Кремъл за радио на ЦРУ, журналистите – агенти на ЦРУ и т.н. Това, разбира се, няма нищо общо с реалността, тези хора правят чудесна журналистика, аз ги чета всеки ден. Но в Русия много хора вярват, че това е именно така и това се случва в момента. Докато правех филма, видях, как реалността надмина мащабите на миналото. Дори се чудех – дали моят филм ще бъде изобщо актуален? Показах го на мой приятел, руски режисьор, и той каза – твоят филм идва точно навреме. Ако цитирам белоруската писателка Светлана Алексеевич, ние живеем във времето на second hand, когато всички стари идеи се рециклират – червената идея, активните мероприятия, тайните служби… Сложно време, сякаш светът не иска да върви повече напред, това му е омръзнало. Преди време бях видяла в едно виенско кафене надписа „Миналото никога не е било толкова хубаво, колкото днес“. Мисля, че подобна атмосфера е капан, но и шанс – след като бъдещето липсва, може би ще можем да видим и мислим миналото по различен начин? Но сме едва в началото.
Човекът, който води разпита на Петър Манолов е действаща част от сегашната съдебна система. На кого не достига смелостта за отстраняването на тези хора от обществения и политическия живот?
Ангел Александров, следователят, помогнал за възхода на Делян Пеевски, е човекът, който разпитва Петър Манолов. Когато миналата година за първи път показвахме публично този намерен от нас (от изкуствоведката Весела Ножарова и от мен ) архив, всички бурно коментираха Александров, връзките му с Пеевски, Доган – но никой не знаеше нищо за Манолов. Беше странно колективно усещане, че нещо не е наред. Един млад журналист обобщи объркването на своето поколение с думите „Защо знаем толкова много за недостойните, но не знаем нищо за достойните?“ Ако погледнете историята на друг герой от филма – Хрисан Христов, кореспондент от Виена за радио Свободна Европа, върнат като разузнавач през 1976-а година, в момента работи в хазартния бизнес. Още през 70-те години е обявен за почетен гражданин на родния си град Провадия. Такъв е и до днес. На никой не му е хрумнало, че има смяна на системата, че вероятно той е служил на тоталитарна държава. Ето такива дребни факти показват, колко дълбоко стои миналото и социализмът като отправна точка и че една част от обществото живее с тях, за нея това е единствената реалност. За да не са хора като Александров обществено активни, беше необходима санкция от страна на парламента, правителствено решение. Както знаете, нито едно правителство досега нямаше проблем с това – като изключим случая с върнатите посланици по времето на Борисов. Но за да има обществена санкция и хората в Провадия да си кажат – чакай сега, дали този човек е защитавал наистина националните интереси, като е бил разузнавач по онова време, знаем ли всъщност какво е правил? – е необходима информация, хората да знаят, да мислят самостоятелно. Така че отговорността е още по-голяма – на историците, преподавателите, медиите, музеите.
Привидно вече всеки има достъп до досиетата. Обществото готово ли е и има
ли желание за истински дебат?
Когато се говори за „истински дебат“, сякаш става дума за един голям разговор, който започва и свършва. Нашето общество натрупа доста травми и това сякаш още повече го затвори. От две години водя групи с хора, имали свои преживявания с ДС, и виждам колко голям е проблемът – когато „агентите от ДС“ са извън семейството и приятелите, е лесно да бъдат заклеймени, но когато са сред близките, чичовци, братя, братовчеди, настъпва голямото мълчание. Много хора предпочитат да мълчат, от страх пред собствените си чувства, от нежелание да губят още приятели. Тепърва ни предстои да видим как това може да се промени. Моето усещане е, че следващото поколение го променя – защото то пита, иска да знае къде живее, защо това е така. Истинските разговори започват тогава – на това вече сме свидетели. Мисля, че ще го видим скоро и в киното.
Когато говорим за достъп до досиетата и за свободата да боравим с тях, изникват два проблема – поне – които заслужават сериозно внимание. Единият е въпроса за грешките – ДС също е била част от системата на социализма, при която се изпълнява план, лъже се, нагаждат се числа и прочие. Това означава, че и сред агентите, обявени от Комисията, вероятно има грешки, и то не една, защото и ДС е изпълнявала план, нагаждала е числа и прочие. В момента няма законов начин, според който това да излезе наяве. И това е сериозен проблем.
Второ – в момента в един регистър на агенти попадат и хора, които са се борили срещу режима, и хора, които са използвали това за кариера в социализма. Едните са жертви – лежали са в лагери, и са били принудени чрез подпис да се спасят – излязоха много такива случаи, а подобна история разказва и Юлий Стоянов във филма „Като на кино“.
Другите са хора, които управляват медии, бизнеси, съдебна система. Това опасно преплитане в едно на „жертви“ и „извършители“ ми се струва най-жестоката цена, която плащаме за отваряне на досиетата. Как ще се справим като общество с разграничаването, когато законът не прави това? Нямам отговор.
Росен Спасов
(Текстът е отпечатан във Фестивален бюлетин към Фестивал на българския документален и анимационен филм ,,Златен Ритон“ 2014, бр. 3, 04. 12. 2014)