10 примера от историята, в които изкуството пренебрегва мениджмънта

В историята на изкуството винаги е имало бунтари. Не такива, които недоволстват самоцелно, а естествени. Неконформизмът е вграден в самата им природа на артисти. В същото време масовата култура превръща изкуството в стока. То трябва да бъде продадено. А за това са нужни хора, които знаят как да го пласират. Управленци, мениджъри, агенти, дилъри, продуценти. Често те са пренебрегвани от хората на изкуството. Те гледат от високона тези твърде рационални и практични професии и това им струва скъпо – никой не разбира за съществуването на техните произведения.

   Въпреки това в историята на изкуството съществуват някои изумителни примери, невероятни проблясъци на гения, които или пренебрегват мениджмънта и управленските функции, или ги използват изключително неумело, но все пак достигат до любовта на публиката, оставят незаличими следи и променят статуквото. Примерите са много. Ето някои от тях.

1. Импресионистите. Групата на художниците импресионисти променя света на изкуството, разтърства го из основи. Но просто не го знае. В края на ХIХ в., когато творят Мане, Дега, Реноар, Базил, Моне, Сезан те не полагат никакви усилия да промотират и наложат своето изкуство. Някои от тях дори нямат самосъзнанието, че са част от някакво течение. Непрекъснато отхвърляни от критиката, пресата, а и от публиката, импресионистите просто рисуват това, което виждат – на момента, през своите собствени очи. Единственото управленско решение, което вземат е да направят обща изложба в едно фотографско студио. С това обаче само предизвикват присмех. Изложбата минава неуспешно. Въпреки това идва ХХ в. със своите многобройни авангардни движения и непрекъснат бунт срещу масовия вкус. А импресионистите поставят основата.

2. Модернизмът и авангардистите на ХХ в. Чрез своите агресивни авангардни движения, всяко едно от тях прокламирано с шумен и скандален манифест, модернизмът стои като контра на всяка една епоха преди себе си. За войнствената същност на новите движения говори корена на тяхното общо наименование. Директно иззето от военното дело, avant-garde (фр.) означава предните редици на армията. Най-жертвоготовните, най-яростните, най-смъртоносните и най-безсмъртните в своя подвиг. Армиите на модернизма разчупват окови, изкривяват рамки, рушат паметници, подиграват се на остарялото и призовават за целенасоченото му унищожаване (в смисъл абстрахиране от него) за сметка на прокламираните от тях нови ценности в изкуството. Така например дадаистите чупят традициита в структурата на поезията, футуристите издигат в култ колите и машините за сметка на древногръцките скулптури, сюрреалистите пресъздават подсъзнателната активност на сънищата в своето изкуство, с което шокират все още твърде консервативното общество, ексцентриците преобръщат ценностите с категоричното: ,,Вчера – музеи, храмове, библиотеки. Днес – фабрики, заводи, пристанища.‘‘ и т.н.

   Авангардът обхваща всички сфери на изкуството: литература, архитектура, театър, музика, живопис, кинематография, фотография. Авангардистите осъзнават, че стария свят неизбежно си отива и гръмко подменят традициите с нови идеи и теории, противоположни на изградените досега. И всичко това в началото се случва без нито един мениджър. Авангардният интелектуален гений избухва най-силно в първата четвърт на ХХ в. едновременно из цяла Европа. Съвпада с възхода на конвейрното, масово производство, появата на кинематографа и джаза.

3. Джазът и Ню Орлиънс. Със своя импровизационен характер и бърз, разхвърлян ритъм ,,черната‘‘ музика от Ню Орлиънс светкавично отхвърля догмите и става любима на фрагментираното, хаотично, имигрантско общество. Гениалният  джаз се ражда, развива и живее сред хората, на улицата, потънал в наркотици, алкохол, хазарт, проституция, невежество и хаос. С една дума – импровизация. ,,Когато не знаеш нотите, раждаш новата музика‘‘ – казва Луи Армстронг. Не след дълго джазът се трансформира в любима музика на елита, а мафията става негов главен инвеститор и мениджър. Музикантите напускат Ню Орлиънс и заминават за Ню Йорк, с неговия Харлем, откъдето ще завладеят света.

4. Битниците. Битническата пътуваща култура, съставена по време на безкрайните нелегални влакови пътувания из Северна Америка дава на света гениални произведения на изкуството. Автори като Джак Керуак, Уилям Бъроуз, Алън Гинсбърг кръстосват от Сан Франциско до Ню Йорк и обратно, създавайки своите шедьоври. Запленени от бързия ритъм на джаза и най-вече от неговия психеделичен поджанр – би-бопа цяло поколение битници изгражда своята житейска философия около непрекъснатото пътуване, постоянната наркотично-алкохолна замаяност, удоволствието от собственото им изкуство и живот като цяло. И всичко това напук на обществото, срещу много малко пари, а понякога и без, с което практически показват много неприличен жест на капиталистическа Америка и нейното все още твърде консервативно общество, преследващо лъскавата Американска мечта. Освен културното наследство, което оставят битниците, те се превръщат в предшественици и основна предпоставка за появата на контракултурата в САЩ.

5. Контракултурата и хипитата. Шестдесетте години на миналия век са особено концентриран на събития период. Още в началото на десетилетието светът е заплашен от атомна война, когато Куба обявява, че ще позволи на СССР да разположи ядрени глави на острова. Малко след това е убит действащия президент на щатите – Джон Кенеди, като убийството се свързва най-вече с кубинската криза. Той пък от своя страна е любимец на народните маси и подкрепя движенията за права и свободи. А те са много – най-важна роля изиграва организацията на д-р Мартин Лутър Кинг Мл., бореща се за правата на чернокожите и етническите малцинства. Освен тях своите права търсят представителите на нежния пол, чрез множество феминистки движения, хомосексуалистите също набират смелост да издигнат гласа си, водени от безстрашния Харви Милк, който дори влиза в управата на Сан Франциско. От културна гледна точка тази огромна недоволна маса се олицетворява от хипи културата.

   В цялостния контекст на контракултурата от втората половина на ХХ в. хипитата могат да бъдат сравнени с авангарда на модернизма. Те създават облика на цяла една епоха. Защитават всичко, което се противопоставя на официалната политика и мейнстрийм културата. Променят реалностите и създават нови. Обявяват се твърдо против всякакви войни и армии, обръщат внимание на източните философии и техния мистицизъм, с което разчупват консервативния западен рационализъм в мисленето. Най-голямата им заслуга е, че с много бързи темпове либерализират обществото и няма да е пресилено да се каже, че го подготвят за постмодерната епоха, когато всичко ще е позволено и нищо няма да е странно и непознато. През 60-те обществените нагласи се променят светкавично – Нийл Армстронг стъпва на луната и човешкото въображение става безгранично, Тим Лиъри прави своите експерименти с LSD, Джаксън Полък създава своята живопис без да докосва платното с четка, сп. ,,Rolling Stone’’ е създадено от нищото за да се превърне в огледало и трибуна на контракултурата, Хънтър Томпсън тръгва на път за да открие и опише от първо лице Американската мечта, Боб Марли популяризира растафарианството по целия свят, чрез своето реге и универсално послание за мир. На световната карта се появява малкото градче Уудсток, където над половин милион представители на контракултурата се забавляват в калта под музиката на Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Грейтфул Дед и много други. Освен тях по същото време са в творчески разцвет Боб Дилън, Джон Ленън, Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн, Джак Никълсън, Денис Хопър, Робърт Кръмб – списъкът е безкраен.

   Цялата тази съвкупност от творчество и индивидуалности преживява своята еманация по едно и също време, подобно на авангарда в началото на века. Нещо повече – обединява се около протестите срещу несправедливата война във Виетнам, която САЩ води и най-вече срещу цялостната политика, водена от администрацията на Ричард Никсън. Контракултурата се бори за незабавно оттегляне на американските войски от джунглите и намиране на мирно решение. Тяхната основна сила е обединението по време на масовите демонстрации.

6. Хънтър Томпсън и сп. ,,Rolling Stone’’. Хънтър Томпсън се колебае дали да изяде поредната половинка спийд. Не се колебае дълго. Хапва я и потегля на път да търси Американската мечта. Ян Уенър, създател и главен редактор на съществуващото едва от три години списание, отпуска бюджет за Фолксваген, за пътуването до Лас Вегас. Хънтър наема Кадилак, пълни багажника с наркотици и алкохол и с раница на гърба, от която се подава маркуч, чийто край е потопен в бутилка уиски, потегля да събира материал за митичното списание. Чупи ресторанти, черпи бездомници, изхврля мебели от 5-звездни хотели само, защото не му харесват. Но едновременно с това създава Гонзо-журналистиката, става флагман на движенията срещу администрацията на Никсън и пише знаменитият роман ,,Страх и омраза в Лас Вегас‘‘. В крайна сметка Ян Уенър се примирява с лайфстайла на Хънтър, както и цяла Америка.

7. Серж Генсбур. Отделна галактика в изкуството, французинът с еврейски произход е музикант, писател, режисьор, художник, провокатор, съблазнител. Всичките му произведения са крайно екстравагантни, а животът му е забележителен. Никога не е обръщал внимание на авторитети или мениджъри. Нихилизмът му стига дотам, че създава реге версия на Марсилезата, с което си навлича гнева на френската държава. Но не и на хората. На погребението му през 1991 г. присъстват хиляди. 

8. Френската ,,Нова вълна‘‘ и авторското кино. През 60-те години на миналия век понятието ,,авторско кино‘‘ започва да се експлоатира като означаемо за определен стил и маниер в киноизкуството от художествена гледна точка. ,,Киното на авторите‘‘ се свързва най-вече с произведенията на ,,Новата вълна‘‘ във френското кино по това време, но се появява като процес аналогично във всички развити западно-европейски кинематографии, а малко по-късно в Централна и Източна Европа. Появата му като естетически и исторически феномен идва като реакция на статуквото в онзи момент от киноисторията, ражда се и израства в благоприятна за това среда.

   След II св. в. Европа е изравнена със земята. В много страни възстановителната американска икономическа помощ е добре дошла. Това обаче има своите последствия и за културата. Традиционно силни кинематографии са зависими от американски финанси, а екраните са наводнени от жанрова американска продукция, която измества европейските заглавия най-вече в продажбите на билети, но и като вкусово-формиращ фактор за публиката. Тази реалност става нетърпима, особено за шовинистично настроените французи, чиито тогавашни кинодейци дори правят демонстративни протести. По този начин се опитват да ограничат холивудското влияние.

   Друга предпоставка за появата на ,,Новата вълна‘‘ е естествената и осезаема нужда от смяната на поколенията в екранното изкуство на Европа. В този смисъл почвата е благоприятна за реакция срещу ,,киното на бащите‘‘ (la cinema du papa – фр.), а това изисква търсения в посока промяна на системата за кинопроизводство. Представителите на новото поколение инакомислещи творци буквално променят историята в действие. Те са едновременно идеолози, но и практически участници в революцията. Кръг от съмишленици, които са влюбени в киното, имат сходни идеи и виждания за него, споделят общи кумири, съдействат си и непрекъснато взаимодействат в творческия процес. Преди да станат кинорежисьори те се запознават обстойно с киноисторията и кинотеорията, активно създават кинокритика и прокламират вижданията си за правилния ход на любимото си изкуство. Тяхна трибуна е сп. ,,Cahiers du Cinema’’. Обединени от редакцията на Андре Базен, който е като баща за някои от тях, представителите на ,,Новата вълна‘‘ ръководят офанзивата срещу тогавашното кино.

   Авторите акцентират върху личностната художествена линия, с което правят филмовите си истории много лични. Това става с използването на автобиографични елементи, вкарани в света на своите герои. Авторската позиция се пречупва през личните му преживявания и психоаналитичен подход към героите му във взаимодействие с обществото. Стремейки се да променят естетически киното те започват да създават собствен арсенал от изразни средства: разрушават щампите на жанровото кино със сантиментални истории и вглеждане в действителността; пестят пари по всевъзможни начини – снимат нарочно на черно-бяла лента, раздвижват камерата, снимат от ръка; за да се доближат максимално до парижката реалност следват героите си със скрита камера; влюбени са в урбанизирания Париж и го показват през очите на маргинализираните си герои. Изтъкват индивидуалността на филмовия създател като израз на различието, собствените преживявания като кладенец за уникални киноистории. Те правят всичко това със страстта на заклети киномани. Ето какво казва за тях Мартин Скорсезе, поканен за гост главен редактор на сп. ,,Cahiers du Cinema’’ през 1995 г.: ,,Любовта към киното беше част от живота им, затова е логично, че тя стана част от филмите им. Тези младежи вече бяха кинотворци, когато започнаха да пишат и останаха критици, когато се захванаха да режисират филмите си. …Киното е освободено, алтернатива на тъжния конформизъм на времето, истинска страст‘‘.

   Бунтарската линия на авторовото присъствие е захваната още в началните години на киното, когато то още не е утвърдено като изкуство. Тогава Д. У. Грифит, Мери Пикфорд, Дъглас Феърбанкс и Чарлс Чаплин създават своето студио ,,United artists’’, заставайки срещу системата на големите студия с твърдата позиция за повече артистична свобода. Тази тенденция минава през творчеството на Щрохайм, Хоукс, Уелс, Форд и Хичкок в Холивуд, както и през Одзу и Куросава в Япония. Всички те са всепризнати майстори с твърди авторски позиции и често влизат в пререкания с продуцентите и студията, опитвайки се да се еманципират от външни фактори на влияние в произведенията си. ,,Новата вълна‘‘ във френското кино се проявява като еманация на този дълбок исторически стремеж (всъщност не само в киното, а и в другите изкуства) на авторите към по-голяма творческа свобода. Неслучайно тя се случва в Париж, една особена територия на интелектуалната свобода през вековете, и се разпространява в целия свят, оставяйки след себе си ,,авторското кино‘‘ като отделен естетически и исторически феномен в изкуството. 

9. Уди Алън. Гениалният режисьор започва като автор на шеги и скечове и минава през ъндърграунд клубовете и телевизията като стенд-ъп комик. През 1969 г. дебютира с ,,Вземи парите и бягай‘‘ и от тогава създава над 45 игрални филма. Изключително продуктивен, еднакво добър в полето на интелигентната комедия и психологическата драма, Алън успешно изследва взаимоотношенията между двата пола и последствията от техния сблъсък. Тази любима тематика, той разгръща на фона на Ню Йорк (а отскоро Лондон, Париж, Барселона и Рим) и вплита в сценариите си неизброимо количество препратки към психологията, литературата, киното, историята, изкуството. Неговото небрежно отношение към продуцентите и холивудския процес на кинопроизвдство е всеизвестно. Той просто не престава да пише на хартия идеите си и още в началото на кариерата си сключва договор, който му позволява пълен контрол върху сценариите, процеса на снимане и заснетия материал. Въпреки това е носител на 3 Оскара (режисура и сценарий за ,,Ани Хол‘‘ (1977) и за сценария на ,,Хана и нейните сестри‘‘ (1986)). Тази година е отново на върха с 4 номинации Оскар за ,,Полунощ в Париж‘‘. И ако за някои наградите на Американската Академия не са мерило за качество и успех, Уди Алън има 97 награди и 117 номинации от фестивали по цял свят. От които между другото също не се интересува особено.

10. Жан-Мишел Баския. Когато броди по улиците на Ню Йорк в началото на 80-те и оставя своите натурални философски послания по влажните стени, Жан-Мишел Баския не знае нищо за света на високото изкуство. С душа на битник, но заседнал в гетото в началото на хип хоп ерата, гениалният артист просто прави това, което му идва отвътре. Спонтанно. Не след дълго е забелязан. Разкъсван между множество ментори и мениджъри, последният от които Анди Уорхол, Баския не се поддава на нито един от тях. Картините и инсталациите му започват да се продават за хиляди долари още в първите му години. Пристрастява се към кокаина и костюмите ,,Армани‘‘, чука Вероника Чиконе преди да стане Мадона, продава изкуството си на снобите срещу безумни суми и умира на 27 години през 1987 г. като последно издихание на авангарда.

 

Използвани източници:

1. Сп. L`Europeo, бр. 9, 12, 18, 20

2. Игнатовски, В. Картини от светлина, С., Валентин Траянов, 2008

3. Димитрова, М., Авторското кино, С., БАН, 1995

4. Бьоргман, С., Уди за Алън, С., Колибри, 2003

5. Скорсезе М., Моите удоволствия на киноман, С., Колибри, 2003

6. Хичкок и Трюфо, С., Колибри, 2005

7. Сп. ,,Лик‘‘, бр. 6, юни 2010

8. www.imdb.com

Публикувано в Полезно Healthy, Текстове Texts с етикети , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар