Най-дългото лято (разказ)

Съобщението дойде по Фейсбук. А Ванчо беше изпратил физическите покани по традиционната поща (докато пиша това, още не са пристигнали). Съобщението беше получено от всички профили, естествено. Нашият приятел Иван Кушлев ще вдига сватба във Ванкувър и ни кани да присъстваме. Първоначално много се зарадвах, защото новината съвпадна с предстоящото отпадане на визите за българи, а и по принцип отдавна обсъждаме пътуване до Канада. Оказа се обаче, че вторият роден град на Ванчо е затрупан под 27-метрови преспи; много е далеч, а и най-близкото място, с което бихме могли да комбинираме пътешествието, е на хиляди мили и още повече хиляди километри. Също така, за подобно пътуване трябваха поне 6К, които по принцип не са много пари, но аз ги нямам и не се очертава да ги имам скоро – особено с писане на истории като тази. Радостта ми се превърна в страх, че всички ще заминат без мен.

Главният герой в тази изпълнена с клишета история е приятелството. ,,Останаха малко, но са истински‘‘, както се пее в една класическа българска рап песен. Всички опити да ме убедят в обратното останаха напразни. И понеже това не е научен текст – мога да пиша, каквото си поискам.

Неотдавна след това, празнувахме рожден ден на близнаците. Там се събрахме голяма част от поканените на венчавката. Разговарях с Николай за пътуването и той ме успокои, че също не го виждат как да стане. Коцката, както винаги студен и трезв в преценката си, замрази и последните ми опасения. Успокоих се, че никой не е мислил сериозно за пътуване до Ванкувър.

Скоба. С Вики и Коцката затворихме заведенията в Банско, едно по едно…  А те в началото на декември не бяха малко. Говорихме си и си  говорихме… Може би така правят варненците в Слънчев бряг през лятото, не знам… Светнаха мигащи лампи и говорещите на меко бармани, сервитьорки и други тъжни персонали броиха пари и ни гледаха – или може би не, заети със своите си неща… Скоба.

Толкова продължително мога да си говоря с Вики и Коцката, че неусетно станало изгрев… (в същото време не мисля, че съм, както някой с по-богат речник от мен би се изразил, ,,словоохотлив‘‘). Заговори се за ергенско парти в Исландия, но и това се оказа недостижимо за нашите стандарти. Недейте да оставате с погрешно впечатление… Затварянето на барове в Банско или София не е лесно и също изисква финанси, въпреки че, ако един средно-статистически исландски хипстър, горд наследник на Один, отиде да се забавлява вечер с моите пари в джоба си, най-вероятно ще си пререже вените още преди да е престъпил прага на първото питейно заведение.

Скоба. В Исландия киното е в подем – правят тихи, аскетични и евтини филми за любов между хора и коне, между хора и овце и между хора и други животни, с които печелят награди на водещите световни филмови фестивали. Освен това, когато Холивуд иска да покаже, че действието в някой много скъп филм се развива на различна планета от нашата, отива и снима общи кадри на пейзажи в Исландия. Скоба.

Още тогава Ванчо ме агитира да се регистрирам във Фейсбук, чисто нова мрежа, чрез която бихме могли да поддържаме контакт. Току що беше станала достъпна за целия свят. Огромната електронна картотека от бивши и настоящи студенти в САЩ и Канада, която той ми демонстрира набързо, нямаше нищо общо със сегашната ,,социална мрежа‘‘. Воден от очевидно безпогрешните си инстинкти, отказах да си направя профил. Не ми хареса перспективата с мен да се свързват хора, с които аз не искам да се свързвам.

Скоба. По-късно, с еволюцията на всички социални мрежи, но на тази конкретно, в явни и работещи на свръхдоброволен принцип системи за следене и събиране на лични данни и информация от всякакъв тип, съвременните ми аргументи се мултиплицираха прогресивно и се заздравиха в един неподвижен фундамент. Скоба.

А защо се оказа най-дългото лято? Може би, защото беше първото. Всъщност със сигурност това е причината. И наистина си беше дълго, а не като сегашните. Още нямаше ски и сноуборд инструктори, нямаше го епичното понеделнишко събиране в Тачката, нямаше редица неща, които днес много лесно приемаме за гарантирано ежедневие или пък отдавна сме загърбили, все едно не са се случвали никога. Нямаше го още и Румен, който от едно селско пишлеме се превърна в гордия, в много случаи дразнещ, но пълноценен и много качествен човек, който е днес, и то не благодарение на някакво наше влияние, а благодарение на себе си. И това не е, както казват гърците – ирония. Ирония е, че един от най-великите съвременни гърци – Джордж Майкъл, почина точно на Коледа. Нямаше го и ,,Кралев двор‘‘, защото тогава го строяхме. Имаше го само лятото – оттам идва и BanskoSummerProductions.

Строежът беше, както се казва ,,в разгара си‘‘. Заедно с моя съученик – Иван от ,,Попов‘‘, който в момента е незаменим компютърен гений, дизайнер и администратор на безброй електронни страници, пристигнахме в Банско, по това време безкрайна, в голямата си част незаконна, а както се оказа впоследствие и неоправдана в мащабите си, строителна площадка, за да заемем ролята си на сериозни общаци. Като такива, открихме магията на мастиката, а и на пиенето като цяло. От тогава се учим да пием правилно, а животът, съвсем случайно, ни срещна (особено мен) с изкусни учители. Кабинката беше чисто нова, само на един сезон, и около нея все още се проектираше сегашния Содом и Гомор, същински Слънчев бряг през зимата и призрачен квартал през лятото, местността, която в Банско наричат ,,Грамадето‘‘.

Скоба. В една далечна лятна ваканция, много години преди ,,най-дългото лято‘‘, там бях ходил само веднъж, когато на една от многобройните обширни ливади в местността, се провеждаше организирана футболна среща между две махали. Освен, че бях софиянец (непреодолим мой комплекс спрямо местните и до ден днешен), бях и твърде малък на години, а и дребен като физика. Затова, въпреки безспорните си футболни качества (подчертавам дебело, че тук не влагам абсолютно никаква самоирония), бях дълбока резерва. Встрани от терена, резервни играчи от двата отбора, споделяйки моята съдба да не докоснат топката през този ден, изтънчено се редуваха да забиват нож в тревната, рохкава почва. Това беше първият ми опит в този гангстерски турнир, наречен ,,Дъба клечка‘‘. Скоба.

На нашата си мини-площадка, ежедневно се конфронтирахме с проблемите на строителната работа, които разнообразявахме с различни забавления и игри. Екстремно спускане с количка, пълна с вар, например. Банските и баненските роми, ангажирани също като общаци, ни бяха най-близките колеги. Двама от тях бяха особено забавни, защото поразително приличаха на Биги Смолс и Тупак Шакур, направо двойници. Друг един, казваше се Терзи, беше по-дребен даже и от мен, викаха му Терзи Мравката, изнасяше поразително количество работа на гърба си. В края на деня казваше, че отива да пие една мастика с мента и да прави чавета. Сутрин не искаше да пие вода, защото му връщала снощния алкохол в главата и пак се напивал. Гошето си имаше друга история. Със съвсем сериозно изражение и монотонен глас разказваше как за първи път обезчестил едно момиче, когато бил в осми клас. След това, неговият другар и колега ме питаше дали аз ,,обезчастовам‘‘ (в директен превод разглобявам) девойки.

След безкрайния строителен ден идваше ред на това, заради което всъщност бяхме приели лятната работа. Всяка вечер, без изключение (в момента такъв цикъл ми се вижда абсурден и невъзможен) отивахме на площада за да се срещнем с близнаците, Ванчо, Алекс и Коцката. Саня също идваше с нас, беше малка, сладка и далеч не толкова еманципирана, колкото е днес. Цецко караше скейт, играехме хек и пиехме предимно пластмасови бири. След това задължително отивахме в Acid a.k.a. Каръковото – първият бар на местната легенда Митко Стамов.

Задължителна скоба. Стамовия a.k.a. Powder monkey a.k.a Stamich впоследствие отвори легендарния клуб Oxygen, заедно с Томас Пржеждимирски a.k.a Chico Red a.k.a. Tommy Gun. От там започна моя, нашия, а и на много други хора от нашето поколение нощен живот. И до ден днешен тази неугледна, тъмна и миришеща на мухъл дупка се споменава с респект, граничещ със страхопочитание, от всеки, който е попадал на сериозно парти там. В Oxygen започна и моята скромна аматьорска DJ кариера, под менторството на Том и най-вече на Митко Стамов. Ако някой си мисли, че преувеличавам легендарния статус на клуба, значи най-вероятно просто не е стъпвал там. Възможните причини за това не са много – или не е посещавал Банско в периода 2005-2010 или по принцип не ходи по барове, или не е бил роден. Скоба.

В Acid (наричан от местните Каръковото, тъй като това беше фамилното име на предишния му стопанин) пиехме 2 или най-много 3 бири Алмус и слушахме Боб Марли. Там се запознахме с много банскалии, които са наши приятели и до сега. Обикновено след това се прибирахме, но понякога отивахме в градския парк или на една тайна (каше) пейка в стария град, където изпробвахме водка, мента или джин. Коцката словоблудстваше на висок глас някакви философии за Вселената и космоса. Алекс ми каза, че всеки човек си има приоритети. Тогава малко му се обидих, но впоследствие разбрах, че е напълно прав. Ванчо разказа на развален бански една вечна история. Предишното лято (преди да ни познава) седели вечерта на пейка с деца от съседните къщи. Започнал да се натиска с едно момиченце и се отдалечили. На следващия ден приятелите му го питали дали я е боцкал в задния двор. Ванчо казал ,не, в реката. Кристално ясно е, че няколкото къси дена на познанството му с нас, беше трансформирало Иван Кушлев от плейбой в пияница. В крайна сметка, баба му имаше право да се отнася скептично към нашата компания във всичките следващи години. Най-злокобното от тези първи напивания в градската градина беше преди концерта на фалшивите Бони М – от оригиналната група присъстваше единствено безразличният Боби Фарел.

Скоба. Този концерт беше ,,подарен на банскалии‘‘ от един от първите сенчести благодетели на града. Германецът Манфред Дил – майстор перач на пари, осъден за финансови измами, първоначално боготворен, а малко след това низвергнат и бързо забравен от местните хора, които никога повече не чуха и не казаха нищо за него. От 2004 насам, през курорта преминаха цяла плеяда подобни чичковци със съмнителни биографии и блестящи планове за развитието на туризма в Банско. Скоба.

Друга скоба. Дори и Радка се появи за първи път същото лято, именно за този концерт, с нейните летни чехлички и бяло потниче. В Acid тя пи Beck`s, а аз Пиринско. Скоба.

Непосредствено преди концерта и само на метри от сцената, в непрогледен мрак, на една пейка в градската градина, аз, Ванчо и близнаците изпихме 700 мл. джин. Пиейки, наблюдавахме как стадионът се пълни с хора. Много трудно изпихме последните глътки химическо борче и влезнахме зад преградите. Седнахме точно в центъра на терена, с чудесна видимост към сцената. Само, че не виждахме нищо. Един от нас полегна и повърна. Няма да му казвам името, защото обикновено като цитирам имена на приятели в блога си, после същите се оплакват, че си имат проблеми в работата… Само ще кажа, че не бях аз, не беше и Ванчо, не беше и Ники. Аз с мъка се добрах до чисто новите скамейки (полезно наследство от Манфред), Ванчо скоро си тръгна, а Ники беше пил по-умерено, защото по принцип си е най-балансирания тип от нас.

Три или четири нощи с Иван Йорданов прекарахме пред денонощния магазин на улица ,,Пирин‘‘. Бяхме се сприятелили с магазинерките от нощната смяна, които люпиха семки. Правихме им компания и пиехме патрончета ледена мастика, най-късно до 4 сутринта, защото все пак трябваше да ставаме рано. Работата след тези късни прибирания беше особено тежка и мъчителна, но затова пък успяхме да изпипаме (Ейййй!) безценни детайли в състоянието на махмурлук, в различните фази на деня.

Помня, че имаше интересни ситуации и по светло. Може би сме имали почивка от строежа. Разхождахме се някъде. Две малки момиченца ни подминаха, гледаха ни и се смееха. Ооо, Канада, иззвънтя едното към Ванчо. Аз съм от Ямайка, подвикнах бързо, а новооплетените ми дредчета подскочиха.

Един път седмично ходихме на пикник в гората. Това прерасна в традиционно събиране на хижа Бъндерица, с много пластмасови бири, разни други бутилки и цели чували с царевични пръчици ,,Зайо-байо‘‘, чиито пакети гърмяха, докато ги качвахме с колата към хижата. Любимото зрънчо на Ванчо е и неговият сватбен подарък от мен. Като изключим уникалния случай на четвърт кисела краставичка, разрязана по дължина, консумирана твърде бързо и повърната през носа, гвоздеят на нашия престой на хижата беше играта на ,,Дъба клечка‘‘. И в двата случая главно действащо лице е Ванчо. Доволен съм, че неговите настоящи или потенциални работодатели никога няма да прочетат този текст.

Скоба. Правила на играта ,,Дъба клечка‘‘: 2-5 играчи, наредени в кръг. Редуват се с нож. Има 10 различни трикови забивания (нива, ако искате) на ножа в земята. Всяко едно от тях е специфично и носи съответно наименование. Няма да ги описвам тук. При забиване, дръжката на ножа трябва да е на минимум два пръста от земята. При успешно забиване, играчът преминава на следващ трик. Когато даден играч успее да забие ножа по 10-те начина, излиза от играта. Последният остава да ,,дъба‘‘ (или гризе) клечката. Всички останали играчи намират и подострят подходяща клечка. Забиват я в земята с дръжката на ножа. Всеки играч има право на три удара върху клечката. Изгубилият играч трябва да извади с уста клечката от земята. Използването на ръце и крака за ваденето на клечката от земята е недопустимо. Скоба.

Всички сме ,,дъбали‘‘ клечката. Толкова често и отдадено играехме, че това беше неизбежно. Решаващият фактор е умението да забиваш ножа в земята, до известна степен техника и много практика. Късметът също е важен. Помня, че аз и братовчед ми Ники почти винаги се изкарвахме от играта първи. Въпреки нестихващия си ентусиазъм, превърнат в часове непрекъсната игра и ловките си ръце, поради някаква причина Ванчо най-често губеше играта и трябваше да вади клечката, безмилостно забита дълбоко в земята. Безкрайна чест трябва да му се отдаде, че в нито един случай не се отказа или разсърди, колкото и безнадеждна да изглеждаше крайната цел. Дългите, понякога достигащи до 10-15 минути изкопавания на земята, винаги завършваха с усмихнато изплюване на клечката.

Голяма част от тези случки са записани на една VHS касета, която скоро ще дигитализирам.

Последната вечер на Ванчо в Банско беше много тъжна за мен. С него си отиваше и най-дългото лято. Изпратихме го до вкъщи. Той разтегли момента като се прибра и почти веднага излезе обратно при нас с бутилка уиски Golden Wedding, наполовина изпита и с изтъркан етикет. Всички пихме по глътка или две. Не можахме да го изпием, остана една четвъртинка. Ванчо написа с химикал ,,Бесплатно уиски‘‘ върху етикета и го остави на оградата. Аз го взех и му казах, че ще го допием заедно, когато се върне…

Публикувано в Текстове Texts с етикети , , , , , , , , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар