На Радка. На Искра и Виктор Лазови.
На Любо Николов и прекрасните му деца.
Без тях нямаше да има смокини.
Когато отида в Банско от морето, обикновено съм емоционално съсипан. Тогава си прилагам терапия – отивам да варя ракия от сливи, джанки, компоти и други плодове. И когато моят добър приятел Миле, ракиджията, ме попита как беше на морето, аз обикновено го питам защо трябва да му разказвам някакви истории, които ще са тегави за мен и безразлични за него.
Откъде да започна? Вече съм в София. Градът, който комплексираните селяни наричат Мордор. Снощи бях
на Народния. Театърът, който през адската 1923 г. изгаря до основи. Преди няколко дена се върнахме от морето. За шеста поредна година бяхме на ,,Смокиня‘‘. Къмпингът, за който Любомир Николов пише често, че е ходил с децата си. Сега пък ние ходим с децата му там. Ние го наричаме ,,Пушещата кучка‘‘. Едно лято там имаше бар, който се казваше ,,Smokin` bitch’’. Имаше ли го всъщност? Добре, че имам негова рекламна запалка и от време навреме я поглеждам, за да се уверя, че такова място наистина е съществувало. Пускаха електронна музика и един път имаше сватба. Истинска плажна, електронна, сайбър пънк сватба между германец и българка. Има още
