През 80-те години на миналия век на световната кинокарта изпъква иранската кинематография. В период на задълбочаваща се геополитическа криза в региона иранските филми започват да впечатляват
фестивалната кинопублика. Критиката също не е безразлична – до края на века иранското кино ще бъде обсипано с престижни награди от Локарно, Берлин, Карлови Вари, Кан и още много други фестивали в различни краища на земята. На небосклона изгряват звездите на режисьорите Аббас Киаростами, Мохсен Махмалбаф, Меджид Меджиди, Джафар Панахи, Самира Махмалбаф (дебютирала на 18 г. в Кан) – те стават фестивални любимци.
Феноменът иранско кино може да звучи странно на незапознатия зрител, представител на по-широка киноаудитория, но неговият успех не е случаен. Иранските кинематографисти са наследници на изключително богата култура. Персийската школа е едно от могъщите полета на културата и изкуството още от древността. В общия стил на филмите прозират традициите на древната източна мъдрост и нейното съзерцание на заобикалящата действителност; средновековната персийска поезия и изящната калиграфия. Не трябва да се пренебрегват и етико-философските принципи на исляма. Но не на радикалният ислям, който дискредитира културата на Близкия изток пред света.
Въпреки, че всеки автор има свой отделен кинематографичен стил и особености в неговите рамки, в иранските филми могат да се намерят общи черти, обособява се школа. Освен гореспоменатите културно-
наследствени белези могат да се откроят още няколко типични естетико-художествени черти. Иранските филми се отличават със своето спокойно, минималистично наблюдение на реалността, без често излишната намеса на автора чрез монтажа или други технически похвати. Това търпеливо съзерцание може да се намери като типичен белег за цялата източна култура и философия и съответно рефлектира и върху киното. В миналото японската кинематография и най-вече филмите на майстора Ясоджиро Одзу също залагат на минимализма и кинематографичното наблюдение, а в момента този стил е нещо като фестивална мода и в други успешни кинематографии като турската и чилийската. Привидната простота на заобикалящия ни свят се превръща в главен герой и истинско зрелище за онези, които имат очи и интелектуален капацитет да я уловят. По мнение на Акира Куросава простотата на иранското кино е белязана от флуидност, неуморимо движение на енергия и емоции, които ,,плуват‘‘ под повърхността.
Наблюдението на случките от реалния живот е подпомогнато от натуршчиците, с които иранските режисьори симптоматично предпочитат да работят. Те често играят себе си, а обикновеният ирански човек става главен герой и обичан обект на кинематографията. Често героите са деца, чието непринудено поведение пред камерата помага на разказа и трогва зрителя. Майсторски разказаните детски истории са изпълнени с абстракция от рационалния ,,възрастен‘‘ свят, с което се показва, че не непременно той може да покаже посоката.
Най-изявен сред иранската плеяда кинематографисти е режисьорът Аббас Киаростами, за чието творчество приживе Куросава споделя, че ще си отиде от този свят спокоен за киното, а Жан-Люк Годар отива още по-далеч: ,,Киното започва с Грифит и завършва с Киаростами‘‘. Носител на множество престижни награди по целия свят фигурата на иранеца се оформя като неформален лидер и първенец на успешната кинематография.
Аббас Киаростами, също като Акира Куросава, е художник. Първоначално илюстрира детски книжки и
рисува филмови плакати. Постепенно се увлича по киноизкуството и започва да снима като основна тема на ранните му филми са проблемите на децата и подрастващите и техните отношения и взаимодействия със света на възрастните, както бе споменато типична тема и за други ирански режисьори. Киаростами сам пише сценариите за филмите си, вдъхновявайки се от действителността. Известно е мнението му за кинорежисьорите, които черпят идеи за филмите си от прозата и белетристиката. Според него те са като хора, които живеят до реката, препълнена с риба, но предпочитат да се хранят с консерви.
Първия си международен успех, режисьорът постига с филма ,,Къде е домът на приятеля?‘‘ (1987 г.). В него главният герой-дете се сблъсква със света на възрастните, през призмата на собствените си проблеми и по този начин съзрява и израства. Ученикът е разкъсан между задълженията си вкъщи и тези в училище, като нито възрастните му близки разбират мотивите му, нито учителят. Цялото ежедневие като че ли се струпва на главата му – прането, бебето, обувките, домашната работа. На всичкото отгоре децата го търсят да си играе с тях. На собствен риск детето предприема пътешествие до съседното село за да върне тетрадката на свой съученик, която е взело погрешка, загърбвайки всички останали задължения. Героят знае, че приятелят му ще бъде наказан и затова тетрадката се превръща в основен приоритет. Следва пътуване, изпълнено с нелепи премеждия. В крайна сметка детето не успява да намери своя приятел, но намира зряло решение на проблема. На сутринта той носи двете тетрадки с написана домашна работа. Учителят е доволен, детето е изкупило вината пред своя съученик.
Следващият успех на Киаростами се казва ,,Под маслиновите дръвчета‘‘. Това е първият му филм с 
френско финансиране и след неговия успех иранският режисьор работи изключително под крилото на французите. Филмът е своеобразен експеримент на ръба между игралното и документалното кино, който разказва по нетипичен начин любовната история на един младеж – по-точно неслучващата се любов между него и момичето, в което е влюбен. Филмът е заснет в пострадал от земетресение район – същият, в който е сниман ,,Къде е домът на приятеля?‘‘ и някои от натуршчиците помагат отново на екипа на Киаростами. Финалната сцена на филма е виртуозен кадър, който продължително проследява момчето, преследващо момичето с молба за женитба. И двмата са твърди – тя отказва и продължава безмълвно по пътя си, а той крачи неуморно след нея без да губи надежда. Камерата неутрално проследява всичко това, а за зрителя остава кинематографичното напрежение.
Връх в творчеството си Киаростами постига през 1997 г., когато получaва ,,Златна пал
ма‘‘ в Кан за филма ,,Вкусът на черешата‘‘. В покрайнините на Техеран, мъж решен да извърши самоубийство търси някой, когото да погребе тялото му срещу добро заплащане. В спираловиден пикаресков стил авторът среща героя си с три отделни личности – срамежлив кюрдски войник, който отказва да помогне на непознатия; афгански кандидат-свещеник, който се опитва да го разубеди, чрез религиозни лекции; турски таксидермист, който се съгласява да извърши делото, но му дава силни аргументи в полза на живота – един от тях е вкусът на черешата.Чрез своите герои Киаростами излага позиции за религията, войната и смисъла на живота. Симпатичен е афганистанският беглец, който казва, че е избягал от войната в собствената си страна, но тази в Иран не го притеснява ни най-малко – тя му е чужда и безразлична.
Следва филма ,,Десет‘‘ (2002 г.), който разказва 10 отделни истории, разкриващи гамите в емоционалния живот на жените. Десетте фрагмента са свързани от жена шофьор в Техеран и нейния син. В тяхната кола последователно се качват десет различни жени за да разкрият 
преживяванията и чувствата си. В този филм еманира любим технически похват на Киаростами, който наблюдателните кинолюбители забелязват още в ,,Под маслиновите дръвчета‘‘ и ,,Вкусът на черешата‘‘, а именно снимките около и в кола. На следващата година режисьорът отново поднася изненада във фрагментарна форма на фестивалната публика. ,,Пет‘‘ е своеобразен експеримент, който се вглежда в природата и нейната непринудена, естествена драматургия. В пет последователни епизода Киаростами поставя камерата на пет различни места за да проследи единствено случващото се пред нейния обектив – без режисура, без монтаж, без намеса. Природата и действителността са главните герои и звезди на филма. Режисьорът неслучайно посвещава филма си на Ясоджиро Одзу, който създава шедьоврите си чрез метода на наблюдаващата камера, с изключителен усет към заобикалящата среда.
В първата миниатюра от филма, камерата проследява малко парче дърво на брега на океана, полюшвано от постоянния прилив. Точно, когато зрителят вече си мисли, че не се случва нищо особено, дръвчето драматично се разделя на две части. Следващите три истории също се развиват на плажа: хора се разхождат по бреговата линия, стари приятели се срещат, говорят; мързеливи кучета излизат и влизат в кадър без да са режисирани, слънцето изгрява, експозицията се променя. Стадо патици си организират състезание пред камерата на Киаростами, което предизвиква комичен ефект. Най-силна е последната част от филма. Камерата е насочена към повърхността на блато, минути преди да се съмне. Тъмно е и зрителят е приканен да включи слуха си като основен фактор. Звуците, уловени от Киаростами минути преди зората, разкриват богатството на заобикалящия живот и събуждащата се природа. От съвсем тиха в началото фонограмата кулминира в пробуждащите се твари преди да се съмне. След което става светло и… тихо. Зрителят вече ясно вижда повърхността на блатото.
Майсторството на Аббас Киаростами е признато още един път през 2007 г. По случай шестдесет годишнината си фестивалът в Кан продуцира филм омнибус – ,,Всекиму своето кино‘‘, в който чрез късометражни новели 34 световни режисьори показват собственото си усещане за киното. Сред тях са Тео Ангелопулос, Уон Кар Вай, Ларс фон Триер, Гюс ван Сант, братя Дарден – всички любимци на Кан. Сред тях е и Аббас Киаростами. Още на следващата година иранецът взривява киносвета със следващия си експеримент.
За филма си ,,Ширин‘‘ той поставя на сцена средновековната персийска приказка за красивата Ширин, за
чието внимание се съревновават двама мъже. Киаростами обаче избира твърде нетрадиционен начин да разкаже историята. Той разполага като зрители в залата 114 ирански актриси и френската звезда Жулиет Бинош като заснема в близък план лицата на актрисите, докато гледат представлението. Зрителите на филма чуват звуците от сцената и наблюдават реакциите по лицата на жените. Иранският майстор отвежда кинолюбителите отвъд експерименталното, там където не са били преди и най-верните фенове на некомерсиалното кино. Персийската приказка със сюжет, стар колкото света, бива интригуващо разказана от изразителните реакции на актрисите-аудитория. След този филм Киаростами отново работи с Бинош в ,,Потвърдено копие‘‘(2010 г.), а в момента работи по последния си филм ,,The end’’.
В настоящия момент иранското кино отново е силно коментирано, но за съжаление повече в политически 
ракурс. Иранското правителство силно ограничава творческата свобода на своите творци. Печално известна е случката със знаменития режисьор Джафар Панахи, който бе осъден на 6 години затвор и 20 години без право на работа, защото бе обявил намеренията си да прави филм за опозицията в Иран. Случката придоби измеренията на грандиозен скандал и бе заклеймена от свободолюбивото кинообщество. Панахи трябваше да бъде в журито на тазгодишния кинофестивал в Берлин, но столът му остана празен. От друга страна ,,Златна мечка‘‘ бе присъдена на друг ирански режисьор – Асигар Фархади за филма ,,Надер и Синим: раздялата‘‘. Това пък отприщи критики към фестивала, че в следвания устрем на политическа коректност е наградил филм само заради това, че е ирански, без да изпъква с художествени качества.
Дали това е така не е чак толкова важно. Лошото е, че тези факти и политическият контекст в Иран вредят на имиджа, който си е изградила кинематографията. Съвсем наскоро фестивалът в Кан също не подмина тревожното събитие като показа филмите ,,Довиждане‘‘ на Мохамад Расулоф, също осъден за политическа дейност и на самия Панахи – ,,Това не е филм‘‘, който показва режисьора по време на домашния му арест. Достойно за отбелязване и положително е, че по време на подобни кризи, в които политиката се намесва в творческата свобода, хората на киното и културата се обединяват и заклеймяват тези тенденции, защитавайки неприкосновените свобода на словото и свобода на изразяване чрез изкуството.
Използвани източници:
- Найденова В., Съвременният киносвят, С., ИК,, Петко Венедиков‘‘, 2010
- Сп. ,,Кино‘‘
- Сп. ,,ЛИК‘‘, бр. 3, март, 2011
- В-к ,,Култура‘‘, бр. 21, 2011
- www.imdb.com