I част
Родих се минута след полунощ. Мисля, че закъснях. При повечко късмет ми оставаха близо двадесет и четири часа живот. В първите часове на живота ме култивираха – възпитаваха ме и научавах нови неща. С любопитство и удоволствие навлизах в новия свят.
Навън все още бе тъмно, не се беше съмнало. Секундите и минутите минаваха, а аз само бях слушал за Слънцето. В продължение на почти шест часа всичко и всички ме подготвяха за срещата ми с Него. За
началото на деня. Имах късмет, родих се на девети юли – денят обещаваше да бъде горещ и ясен, усещах, че ще бъде и слънчев. И беше. Детските ми часове преминаха в приятна, хладна тъмнина, която смътно си спомням. Откъм Изток вече се развиделяваше, трескаво очаквах най-хубавите мигове на живота си. Вече чувствах силата на младостта, променях се, постепенно започнах да откривам мощта на деня.
В радостния възторг от вида на Слънцето и неговата ослепителна светлина, бях забравил дори роднините си. Екзалтирано от безоблачните юлски младини егото ми се наливаше с обем. За това бях предупреден. Минута по минута зрееь и поемах потоците от информация, които съпътстваха и запълваха цикъла на живота ми.
Младостта беше най-трудната, най-изморителната, но и най-интересната част от деня. В часовете между шест и дванадесет не ми оставаше време за нищо. Разделен между двете най-често появяващи се състояния на младия дух – радостта от живота и страха от смъртта, не ми оставаше време да се спра и почина за миг. Но не изпитвах нужда от почивка. Тогава тя би имала обратен ефект върху мен. Енергията, която Слънцето ми даваше, кипеше в тялото ми. Оползотворявах я, учих и прилагах наученото, творих, смеех се, плаках, харесвах и обичах, мразех. Часовете на младостта препускаха неудържимо. Някъде там, по линията на деня ми, успях да оставя следи, които също щяха да имат своя ден, своето Слънце и своята младост. Кръговратът на живота всъщност бе една безкрайна права.
I I част
С мъка, но доволен, гледах как бавно Слънцето си заминаваше на Запад. С края на деня, то губеше яркостта си и ставаше все по оранжево. Моят заник наближаваше и аз тъжно проследих живота в мислите си. Твърде
бързо мина младостта ми, твърде близки аз виждах и усещах безгрижните моменти на моето детство. Но безвъзвратно изтекли, тези часове са само спомен, който намира място единствено в моят личен свят.
Спокойният залез на живота ми съвпадаше с безобразно красивия залез на Слънцето. Оранжевите багри покриваха цялата земя. То още един път ми доказа, че владее света. А може би и вселената. Аз знаех, че моята нощ наближава, но не бях уплашен. Зашеметен от спокойствието и красотата на залеза, знаех, че имам нужда от почивка. И въпреки, че със съжаление си спомнях отминалите часове, аз примирено, с безразлична усмивка наблюдавах последните минути на Слънчевата светлина.
Денят беше летен, дълъг. След залеза, сивотата на летния сумрак замени светлочервените багри над земята. Постепенно усещах как тялото ми отслабва. Стари болки, на които по-рано не обръщах внимание, се 
завърнаха и обзеха съзнанието ми. Лекове, помощни средства и бистра минерална вода белязаха старческите ми часове. Секундите преди полунощ минаваха отегчително бавно, сякаш хванати в капана на плътната, спокойна юлска тъмнина. Любимото ми занимание в тези моменти бе да връщам спомените в главата си, което ме караше отново да се смея и плача.
Гледайки през прозореца видях нещо, за което само бях чувал. В далечината проблесна светкавица. На природата и предстоеше освежителна лятна буря. Развълнуван излязох навън и за първи път почувствах дъжда. Ръмеше спокойно, почти неусетно, но аз се радвах на всяка капка, пробила си път до мен в юлския мрак. Секунда по секунда светкавиците се приближаваха и вече звучно съобщаваха за себе си с мощни гърмежи, каквито се отдават само на една природна стихия. Бурята достигна своя апогей сякаш за да извести края ми. Бях доволен, защото бях имал всичко – цяла палитра от чувства и светове, най-разнообразни цветове и тонове.
Камбаната обяви полунощ със своя монотонен глас. Смирено, очаквайки вечния си покой, осъзнах, че през
целия си живот не бях срещал любовта. Само бях чувал за нея, както за гръмотевичната буря, на която имах щастието да бъда свидетел в сетните си часове. Безсмислена тревога обзе за миг съзнанието ми. След което легнах по гръб, затворих очи и прегърнах вечните рози.
Март 2006