Трамваят бавно и безразлично пъплеше из оживените улици на София. Някак си отегчено жълтото релсово чудовище се бе съсредоточило върху единствената цел, която някога е имало – следващата спирка. На нея ще слязат и ще се качат всички онези хора, от чийто живот трамваят беше неизменна част. Отваряйки и затваряйки своите врати на всяка спирка, той помагаше на живота да тече. Беше част от голямата футуристична машина, наречена градски живот. Металният мастодонт е нейно малко зъбно колело, без чието съществуване тя не би работила, както сега.
За жълтите вагони това нямше никакво значение. Всички те не се интересуват от останалите зъбни колелца на градския живот.
Следвайки своя предопределен релсов път, трамваят беше безразличен към изпъстрените в бяло и червено улични сергии, окичени с мартеници. Зад тях мръзнеха на февруарския студ, предимно представители на третата възраст. Подобна гледка бе характерна за последните две седмици на февруари.
Днес слънцето беше благосклонно към тези хора, защото след дълга почивка, то най-сетне бе изгряло. Дневният му път все още беше кратък, но достатъчен за да даде пролетен полъх на надежда в града.
Именно слънцето бе причината няколко кокичета да подадат глави измежду прах и фасове в една софийска градинка, покрай, която минаваше релсовият път на трамвая. Жълтият колос подмина и тях с надменно безразличие. Следвайки своя цикличен път, трамваят не обърна внимание на ровещия в кофата скитник, нито на глутницата кучета, обикалящи наоколо с надежда. Едно от тях се отдалечи, захапало черна найлонова торбичка.
Със същото безразличие трамваят подмина и един просяк, чийто късмет бе изневерил и дясната му ръка липсваше до лакътя. До него стоеше картонена кутия, в която блестяха няколко монети.
Трамваят спря на светофара, а до него за секунди се наредиха две колони автомобили, някои от които също като него движеха икономиката. Когато зелената светлина даде стартов сигнал на чакащите превозни средства, железният гигант бавно потегли.
Една майка, чието дете се бе откъснало от захвата на ръката и, дори нямаше време да извика, гледайки рожбата си, застанала между двете релси, напук на червения пешеходен светофар. Апатията на трамвая бе прекъсната и той стреснато спря туловището си миг преди да падне завесата на мрака.
Майката бързо грабна детето от пътя, а трамваят, отново изпаднал в непреклонно безразличие, продължи да следва безкрайната траектория на собствените си релси.
Март 2006