Филмът ,,Капия“ (2016, реж. Елена Тончева) можете да видите на Кинематограф БГ:
http://kinematograf.bg/kapiya-film#/disqus
„Капията е най-важното нещо в живота!“, изрича екзалтирано винаги безупречната Илка Зафирова. Става въпрос за термина от играта на табла, при който два пула застават на една позиция и по този начин не могат да бъдат преместени от противника. В случая това са учителят Стоичков (Иан Бърнев) и гимназистката Лили (Полина Недкова). Драматургията на филма сблъсква техните силни индивидуалности и те в крайна сметка донякъде успяват да обединят възгледите си и да вървят в една посока. Метафората не е чужда на българското кино. Древната табла е залегнала дълбоко в българската народопсихология – за това и толкова често се експонира от изкуството ни изобщо. Друг е въпросът до колко резонира с днешното поколение. Във филма ,,Капия‘‘ на Елена Тончева (сценарист и режисьор) учениците играят табла, карти и пеят песен на Черно фередже. Да се чуди човек кога се развива действието. Почти съм сигурен, че в последното десетилетие учениците от 9 до 12 клас късат нервите на учителите си с други (електронни) пособия.
Сюжетът е опростен – разглезена и нахална гимназистка се промъква в жилището на своя нов учител по химия за да му отмъщава, че иска да я научи на нещо и не е взел мизерния й подкуп за да мине класа. Прави детски бели по панелния му апартамент – плюе в храната му, разменя местата на сол и захар и т.н. Все показатели за дребната ѝ душица. Учителят от своя страна всячески се опитва да стои над проблемите – лични и професионални. Но и той страда от свои характерни особености – вманиачен е в отглеждането на златни рибки и слуша автомотивиращ аудио запис, който цели да го предпазва от наглостта на децата.
Постижение на филма е, че за 20 минути успява да изгради нюансирани персонажи, които се развиват и променят пред очите ни. Има съвременни сериали, които не успяват да постигнат тази цел. Хитрият драматургичен обрат е основен двигател на тази промяна – Стоичков живее със сляпата си майка. За успешния катарзис обаче принос имат и актьорските изпълнения. Иван Бърнев отново е себе си – ироничен, смешен и тъжен едновременно, но в същото време изпълнението се различава от многобройните му появи в българското кино именно в сивите зони, в нюансите. Отзивчивостта му към неизброимите проекти на млади автори в късометражното кино би могла да бъде обект на научно изследване в областта на актьорското майсторство. На много високо ниво се справя и Полина Недкова. Още на ниво драматургия е заложено нейният персонаж да претърпи най-голямо развитие и това усложнява задачата й максимално. И отново – огромната промяна от дребновост към великодушие кристализира в почти незабележимите нюанси на актьорското изпълнение. Режисурата разбира се, също е изиграла своята роля в този процес.
За своето кратко времетраене филмът успява да докосне много теми – учителската професия и отношението към нея, реалността в училищата и в дома… Финалът на филма е стоплящ, но оставя горчив вкус за нивото на обществото ни.