Отляво надясно: Гидеон Кутс, Клаус Едер, Божидар Манов
Интервю с Клаус Едер (Генерален секретар на ФИПРЕССИ) и Гидеон Кутс (Член на журито на ФИПРЕССИ), взето след пресконференцията по повод 90 години ФИПРЕССИ в рамките на 20 София филм фест (17. 03. 2016)
Към Гидеон Кутс: На пресконференцията казахте, че локацията на фестивала е от голямо значение за възприемането на филмите. За първи път сте в София, как градът определя Вашето възприятие?
Гидеон Кутс: Тук все още го има духът на малките кина. Това не е така в повечето големи градове по света. Поне в Париж вече го няма. Интересно ми е как тук публиката възприема по-скромните фили, а не само глобализираните американски суперпродукции. Виждам, че има аудитория за фестивалните и артистични заглавия. Съществува и субективен поглед, който се образува при срещата на хората от съответния град с филма. Когато се запознаеш с техния начин на мислене и навлезеш повече в техния свят, можеш по различен начин да погледнеш предимно на българските филми, но защо не и на останалите. Винаги съм повлиян от атмосферата в салона, когато се концертрирам върху даден филм. Със сигурност не е същото като в Кан или други големи фестивали, където, както Клаус каза, трябва да се бориш за място. Тук не трябва да мислиш какво другите биха си помислили за твоя избор. Личната ми селекция от филми също се влияе от локацията.
Според мен София все още не бърза непременно да става град на бъдещето. Може би това ще се промени, но в момента в нея все още има този чар, който помня от дете, тъй като съм роден и израснал във Варшава. Имам чувството, че все още е по-скоро модерен, а не пост-модерен град. Мисля, че все още търси окончателния си облик, както и българското кино.
Към двамата: Какви тенденции можете да откроите на този фестивал, в сравнение с други, на които сте посетили скоро?
Гидеон Кутс: Виждам все по-лични филми и по-малко социални или политически. Но въпреки това, насилието и безнадеждността отново вземат превес. Първите ми впечатления от дебютните и вторите филми са, че преди те залагаха на класически, семпли начини за разказване на история. Сега, авторите на дебюти искат в един филм да покажат всичко, което знаят. При това положение, за нас като жури, не винаги е лесно да разберем посланието. Но при някои от добрите филми, то е ясно разпознаваемо.
Клаус Едер: Специално наблюдавам киното на бившите социалистически страни. Подобно на колегата Кутс, виждам че тематично е премахнато почти изцяло социалното влияние. Не само българските, но и другите автори, чиито филми видях тук, залагат на много тихи и интимни истории, които за мен са в противоречие с историята на киното в тези държави. Освен това виждам огромна несигурност в младите режисьори, относно това какво ще правят с филмите си, след като вече са готови. Как и къде да ги показват, трябва ли да ги продават, на какви публики и т.н. Тази несигурност променя продукта и го прави уязвим. Може би е трудно да се мисли за това, но влиянието на пазара се усеща тук (и не само) като тенденция.
Може би мислят и на кой точно фестивал да го покажат?
Отляво надясно: Гидеон Кутс, Клаус Едер, Божидар Манов
Клаус Едер: Абсолютно вярно. Съществува един феномен: много млади режисьори силно си мечтаят да спечелят награда в Кан, Берлин или Венеция. Дотолкова, че организират цялата продукция, целият производствен график така, че да са готови за определен фестивал. В резултат от това, че предвиждат прожекция за дадена фестивална публика, а не за публиката като цяло, за филмите им става проблематична срещата с по-голяма аудитория от фестивалната. Това също е последствие от това незнание на режисьорите какво да правят с филмите си.
Каква е ролята на кинокритиката в днешния свят? Съответно ролята на ФИПРЕССИ?
Клаус Едер: За мен въпросът е по-скоро дали ние сме част от развлекателната индустрия, започваща от Холивуд и преминаваща през големите телевизии и списания или имаме различен поглед към киното, който като продукт се консумира от по-стеснена аудитория на специализирани места. Според мен ние трябва да приемем ролята, колкото и арогантно да прозвучи, на учители. Като хора със специфично образование в областта на изкуството и киното, ние трябва да даваме насоки. От опита ми в Германия и Франция знам, че филмовите критици винаги предпочитат да застават зад по-скромните артисти, а не да подкрепят касовите успехи.
Гидеон Кутс: В историята има случаи, когато един филм не постига никакъв успех при своята реализация на екран, но съвсем ненадейно, години по-късно, се превръща в култова класика. Това може да покаже, че критиците преди време са били прави. Появява се нова, съвременна публика, която приема заглавието под крилото си, гледайки на него с други очи. И това е ролята, която трябва да изиграем ние критиците, отчасти като историци, отчасти като визионери – да вникнем в скритите качества на дадено произведение и да подскажем, че то има потенциала един ден да бъде признато и от по-широк кръг зрители.
Не трябва да бъдем прекалено строги с публиката. Понякога тя е права, а ние грешим. Нека да кажем, че нашето чувство за дълг ни кара да не се изказваме за някой филм, който има всички шансове за търговски успех или вече е признат от хората. Но трябва да бъдем разумни и да опитваме да оценяваме по някакви обективни критерии без да се борим срещу масовия вкус. Това не трябва да е самоцел за нас (критиците – б. а.). Блокбастърите много често имат компонентите на високо кинематографично изкуство. Съответно не е нужно да им помагаме. Те се справят чудесно и сами. Ние бихме искали да подкрепим произведения, които реално имат нужда от нашето перо. В Кан например вече не им трябват критици. За да можем да подчертаваме това, което според нас допринася към киното като изкуство, трябва да търсим местата и публиките, които все още се нуждаят от нас.
Клаус Едер: Един голям холивудски блокбастър,независимо какви качества притежава, няма никаква нужда от критика. Малкият български или турски филм се нуждаят от всеки ред изписан за тях. Във френската история има един небезисвестен критик – Андре Базен, който казваше така: ,,Ако успея да накарам един единствен човек да гледа филм, за който съм писал, значи съм си свършил работата.‘‘ И мисля, че в това се крие нашата роля.
Отляво надясно: Есил Кючюктепепънар, Гидеон Кутс, Клаус Едер
Какво е състоянието на киносписанията във вашите страни?
Гидеон Кутс: Ясно е, че печатната преса като медия, загива. Как филмовите критици да изразяват себе си, ако не по традиционния начин в специализирани издания? Но специализираната или нишова преса изчезва от пазара първа, до последно ще останат живи всекидневниците, които съдържат по-обща информация във всички сфери. Всички ние, като критици, трябва да мислим за правилен начин за доставяне на нашето мнение до аудиторията. Сега например, блогърите са по-добре възприемани от обикновените журналисти или критици, защото предават информацията непосредствено след събитието. Тяхната бърза реакция не е истинска критическа работа, защото е силно зависима от моментното пазарно състояние и неговите потребности. Те искат да бъдат прочетени от колкото се може повече потребители, колкото се може по-бързо. Така, че ако променим природата на кинокритиката, може би няма да можем да допринасяме за формирането на вкуса или дори създаването на произведения, както преди.
В близкото минало телевизията играеше определяща роля за организацията на филмовите фестивали. Кан беше под покровителството на ,,Canal +‘‘. Те буквално притежаваха събитието. Сега корпорацията собственик има финансови проблеми и в Кан не знаят какво да правят. Търсят нови покровители. Не е много здравословно да си зависим от телевизията. Преди режисьорите виждаха заплахата от нея и нарочно правиха филмите си срещу нейните закони. Сега вече няма такива филми. В момента сме в период, в който основният въпрос не е бъдещето на критиката, а бъдещето на медиите изобщо. Ние също сме част от този генерален проблем.
Клаус Едер: Времената се менят, киното се променя. То напусна тъмното пространство с лъча върху екрана и отиде на видеокасети, DVD, в интернет… и не знам къде още… В момента може би има телевизионни сериали, които са по-значими и оказват по-голямо влияние върху киното от нормалните филми. Ако критиката следва тези промени в медията, в киното, то тогава съм сигурен, че за нейния продукт, все още ще има търсене. Винаги ще има нужда от критически и аналитичен поглед, както и от дискусия върху филмите. Искрено се надявам критиците да могат да удовлетворят тази нужда. Не мога да кажа къде и под каква форма да става това или по какъв начин да си изкарват хляба. Може би няма да е в петъчната колонка на обикновения всекидневник или в неговия културен раздел, но писането за кино винаги ще бъде от значение.
Текст и снимки: Росен Спасов