С течение на времето София филм фест, подобно на всички значими световни кинофестивали, изгради кръг от приятели. Това са хора, чийто творчески път започва от съответното място, спечелили са голяма награда или просто пазят добри спомени от пребиваването си. Те се връщат всеки път по покана на организаторите. В случая с френския артист Зигфрид, фестивалът си е извоювал собствена легенда. Като част от семейството на СФФ, той дори е определян като талисман на събитието. Идвал е в София за да представя свои филми; като член на международното жури; за да заснеме столицата ни и т.н. Тази година изнесе психеделично-импровизиран концерт, заедно със своя сънародник Ерик Трюфаз (тромпет), латвийският перкусионист Артис Орубс и Янка Рупкина.
Следя отблизо изявите на Зигфрид в София, не толкова заради ексцентричността му, а защото един от любимите ми филми за всички времена е неговият ,,Санса‘‘ (2003). С него, той дойде за първи път на фестивала и с неговото представяне е свързан един от най-ярките ми спомени. Годината е 2004, а прожекцията е от 21.00 и поканих баща ми да го гледаме заедно. Залата на ,,Люмиер‘‘ беше препълнена и едва си намерихме две крайни места на първите редове. Изведнъж нахлуха още 40-50 човека и насядаха по пътеките, имаше и правостоящи. Стефан Китанов вече беше на сцената и представяше филма. До нас на стълбите седна едно хипи с шал на главата, черен пуловер, върху който се развяваше лилав полар като пелерина, широки панталони с много странични джобове, натъпкани с неща и много изстрадали кецове ,,Chuck Taylor’’. Стефан Китанов привърши с представянето на филма и извика на сцената режисьора – Зигфрид. Хипито с шала на главата стана и отиде да представи филма си. Разказа, че пред входа е имало много хора, които са останали без билет и той е настоял пред разпоредителите и охраната да ги пуснат, както и че много от неговите ранни преживявания с киното са свързани с опити да проникне в салона безплатно. Баща ми заспа на филма, но пък и до днес разказва тази история много по-живописно от мен.
Въпреки, че сме се засичали по фестивала през годините, сега се запознавам официално със Зиг. Вече е късен следобед, около 16.00 и той влиза от интервю в интервю, с оглед на предстоящия концерт. Пие уиски с кола и това ме насърчава да си взема и аз едно. Заедно с мен, за разговор чака и една дама от радиото. Зигфрид ни попита дали е възможно да направим интервюто едновременно. За мен, естествено, няма проблем, но журналистката се разсърди и той я отпрати да прави интервю с Ерик Трюфаз. Разказах му историята от ,,Люмиер‘‘ и го попитах дали все още пази това отношение към света:
Зигфрид: Разбира се. Чувствам същото в момента, усещам същите вибрации.
Независимо дали е прожекция или концерт, ако има хора, които биха искали да са вътре, но нямат възможност, веднага бих ги вкарал. Ще кажа на охраната, че аз свиря и няма да започна, докато те не влязат. Същото е и с филмите, няма да има прожекция, ако тълпата не е вътре. Филмът си е мой и няма да го пусна. Знаеш ли кое е най-смешното в тази история? Стефан Китанов не знаеше, че съм пуснал всички тези хора без билет. След като ме представи, аз го казах на сцената и той беше изненадан, но не се разсърди.
Моето светоусещане е като на 17-годишен, защото тогава преживях най-големите си душевни и жизнени възходи, затова си казах: ,,Оставам на 17 завинаги‘‘. Не съм привърженик на тезата, че човек трябва с възрастта да променя себе си. Важно е да запазваш младежкия си начин на мислене. Не вярвам, че животът те променя.
Напоследък имаш повече музикални, отколкото филмови изяви. Разочарован ли си от киното като медия?
Не. Всъщност правя и двете едновременно. Освен това пиша музика за други филми. Не се отдалечавам от киното, въпреки многобройните концерти напоследък. Филмът, който заснех наскоро вече е в пост-продукция, доста е различен, с повече диалог. За първи път правя такъв проект и монтажът е много сложен, но се надявам да е готов догодина.
В момента времената са различни. Когато правих ,,Санса‘‘, все още беше лесно да създадеш такъв луд филм, от финансова гледна точка. Аз предпочитам всичко да става спонтанно, независимо дали ще е джем сешън на улицата или просто ще взема една камера и ще заснема история с един актьор и няколко приятели. Не обичам да чакам финансиране отнякъде. Затова филмовите ми проекти се бавят малко повече.
Имаш ли наблюдение върху българското кино през годините?
Още от първата ми година тук видях много добри неща. Когато бях в журито, настоях наградата да се даде на Драгомир Шолев (за ,,Преди живота, след смъртта‘‘ – б. а.). Тук има прекрасни актьори. Впечатляващи са Анжела (Недялкова) и Ованес (Торосян) в ,,Аве‘‘ (реж. Константин Божанов) – много семпъл, но красив филм. Много е важно да имаш добри актьори.
Пътуваш непрекъснато – коя е следващата спирка?
Москва. Монтажистът на новия ми филм е от Русия и там работим върху монтажа. Въпреки, че е много сложно, имам свободата да монтирам колкото време трябва. Самият филм е много освободен като идея и затова не бързам. Имаме много материал и малко по-малко редуцираме, но не сме си дали краен срок и не даваме обещания за премиерни дати.
(Интервюто е взето на 12. 03. 2016, снимки: СФФ – прес отдел)
Росен Спасов
Pingback: ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ и разговор с режисьора на филма – Зигфрид | BanskoSummerProductions Blog