Ивайло Христов със ,,Златен Св. Георги“
Снимка: МФФ 2015
Актьорският състав са млади актьори от Вашия клас, Вие ги познавате, те се познават много добре помежду си. По-лесно ли е по този начин да преминат от академичните сцени към киното?
За тях това беше още един час по актьорско майсторство, само че по кино. Половината са от сегашния клас, другата половина от предишния. На мен това ми беше мечта – да ги събера в един филм. Мисля, че се оказа успешен експеримент.
Повечето от тях играят с истинските си имена. До колко са еднакви с персонажите си? Себе си ли играят?
До голяма степен е така. Аз го писах за тях. Единствено Ованес кръстих Коко. Не знам защо, но знаех, че той ще играе тази роля…
Прилича на Коко.
Да, може би прилича на Коко. Това ми помогна, защото аз ги познавам много добре, познавам им реакциите, начина на мислене, дори речниковия запас. По-лесно ми беше да напиша сценария, както и при конкретната работа с тях.
Елена Телбис и Ованес Торосян в ,,Каръци“
Елена Телбис и Ованес Торосян са много характерни актьори. Ованес има огромен опит в киното, натрупан ударно, а Елена е директен дебютант. Каква е Вашата роля в техния екранен тандем?
Те двамата са приятели. Съпругата на Ованес, Милена, е от класа на Телбис, така че той си е част от тази компания. Що се отнася до работата в киното – Елена навлезе много бързо. Аз имах възможност да проведа много ценни предварителни репетеции с двамата (така нареченият период на маса). После заедно разглеждахме локациите в Кюстендил и разигравахме някои сцени.
Филмът е смешно-тъжен (или тъжно-смешен), с отворен финал. Има ли изход от сивотата?
Засега не виждам. Дано да греша.
Запознат ли сте с другите филми на ,,Златна роза‘‘ 2015 и къде е ,,Каръци‘‘ на техния фон?
Не съм гледал нито един от другите филми, с изключение на ,,Жажда‘‘ (реж. Светла Цоцоркова, Ивайло Христов изпълнява една от ролите – б. а.), който имах възможност да гледам в Сан Себастиан. Сега и фестивалът във Варна ще ми се размине като гледам.
На ,,Любовта е лудост‘‘ Вера Найденова направи паралел между ,,Източни пиеси‘‘, ,,Подслон‘‘ и ,,Каръци‘‘. Някак си ги сложи в една плоскост. Трудно ми е, защото за да отговоря на този въпрос, би трябвало да съм гледал всичко.
Рецензия за ,,Каръци“
,,Каръци‘‘ на Ивайло Христов е смешно-тъжен (или тъжно-смешен) разказ, който органично се вписва в цялото досегашно творчество на актьора-режисьор. Но и в актуалните драмедии на т. нар. независимо кино. Универсалните теми за израстване, приятелство, надежди и мечти, биха могли да бъдат поставени навсякъде. За това действието се развива в неназован провинциален град, в който няма перспективи за развитие. Там по-лесно се постига ефект на безвремие.
Мечтите на основните персонажи се разпростират до безкрайност, подклаждани от попкултурата. Неслучайно най-голямото събитие за тях е концерт на пътуващата рок група със съмнителен звезден статус ,,Кислород‘‘. Освен, че е основен двигател на фабулата и генератор на повечето комедийни скечове, бандата контрастира на филмовата действителност, дори със своето име. Това проличава най-ясно в епизода с бобовдолските миньори.
Ивайло Христов събира свои възпитаници от различни поколения, което му
Кадър от филма ,,Каръци“
позволява свобода при изграждането на персонажите. Той познава своите актьори, а и те се познават помежду си. Точните взаимоотношения за един малък град без определено време-пространство. Във филма повечето от тях играят с истинските си имена и несъмнено допривнасят много от себе си в екранните превъплъщения. Оттук идва и единствената драматургична неточност – те говорят като себе си. А техният говор не е присъщ за малък провинициален град. Разбира се, това е лек недостатък, който трудно се отчита, особено от другоезична публика.
Eкранната двойка Елена Телбис – Ованес Торосян е очевиден избор за ролите на гимназиални социални аутсайдери с екзистенциални проблеми. Техният учител поправи едно мистериозно недоглеждане в българското кино от последните 5 години, а именно липсата на този тандем, при положение, че Торосян бе преексплоатиран до втръсване в такива роли. В същото време Телбис предизвиква фурор на театралната сцена, а нейният директен дебют към камерата е плавен и безболезнен. Естествен. Двамата са достатъчно характерни актьори и без глупавите шапки, с които са обременени във филма.
Операторът Емил Христов фиксира историята в черно-бяло. Но филмът не е черно-бял. Той е сив. Сив е градът, сив е животът на персонажите, сива е дискотеката. Отвореният финал би могъл да се тълкува многостранно. Ивайло Христов твърди, че не вижда изход от сивотата, но момиченцето, излизащо от града по влаковите релси, загатва за нещо друго…
Росен Спасов