(Не)обикновеният човек зад граница. Коя граница?
Започвам с информационния бюлетин на ,,Златен ритон‘‘ 2012. За първи път от години, бе възродена традицията на национален кинофестивал да се издава ежедневник. Студенти от различни специалности на НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘, ръководени от Александър Янакиев и с подкрепата на НФЦ, издадоха шест броя фестивални бюлетина, в които можеше да се прочете допълнителна информация за събитията, филмите и авторите. Въпреки, че не беше съвършен и имаше редица пропуски мисля, че на всеки следващ фестивал, ще става все по-добър, заедно с трупащия опит екип. Да си пожелаем да има филми, фестивали и фестивални вестници.
Друго от общите ми впечатления е количеството филми включени в програмите в Пловдив. За две години продукцията се е натрупала и е трудно да се следят внимателно всички интересни заглавия от двете програми. Фестивалът определено има потенциал за ежегодно събитие. До този извод стигам и заради срещата-дискусия, организирана от списание ,,Кино‘‘ и вестник ,,Култура‘‘, десетина дни преди ,,Златен ритон‘‘. Там освен общите проблеми на българското кино, беше обсъдена и темата, за художествената изразност на филмите. За мен особено интересни бяха мненията относно това как филмите ни разказват истории през нашата, българска чувствителност и чуждата, може би космополитната.
Голяма част от документалните филми в Пловдив също се докосват или директно третират тази тема. Автори и персонажи зад граница. Някои от тях са учили и работят там, връщат се с възможност за външна и вътрешна интерпретация. Други боравят с теми и персонажи, които отдавна са надминали националните граници. В повечето от тези филми като че ли границите в топографски аспект се размиват и изчезват, но чувствителността на героите, тяхната национална принадлежност остава. Това в най-голяма степен се усеща във филма за най-популярния българин по света – Христо Стоичков и е абсолютно доказателство за това, че граници не съществуват. ,,Стоичков‘‘ (Награда за дебют в документалното кино) на Борислав Колев го показва в най-добрите му моменти, тези от които всеки настръхва: трансферът в Барселона, спечелването на Шампионска лига, българското лято. Това го прави едностранчив, защото на всеки българин са добре известни проблемите и гафовете на Стоичков, особено след кариерата му на футболист. Според автора, извисяването на персонажа е главната цел на филма. ,,Стоичков‘‘ е привлекателен и за онези, които не се интересуват от футбол, а има и друг принос. Показва израстването на боготворения. Прави го по много изкушителен за всеки кинаджия начин – чрез среща разговор с идола на идола – актьорът Иван Иванов. Разкрива се същността на детето-мечтател. То приема за свой житейски модел бунтаря Радо от филма ,,Всичко е любов‘‘. Още тогава, Христо от Пловдив осъзнава, че граници не съществуват.
Друга икона за много българи – насила изгоненият зад граница Симеон Сакскобургготски е основна тема (не и персонаж) в ,,Момчето, което беше цар‘‘ (,,Златен ритон‘‘ за документален филм, Наградата на БНФ). Историята на детето-цар-изгнаник-плейбой-милионер-премиер-изгнаник е разказана с минимум архивни кадри, пресечени от разказите на извратена колекция от налудничави и маргинални персонажи. Сред тях има отрицатели, почитатели, монархисти, царисти, царедворци… И докато в ,,Проблемът с комарите…‘‘ персонажите поне бяха симпатични, тук Андрей Паунов допълнително ги осмива до такава степен, че публиката да се забавлява чисто първосигнално на техен гръб (прави това чисто кинематографично – с ракурси, близки планове, фонограма), като едновременно с това забравя периодично за персонажа от заглавието.
На другия полюс е Йордан Тодоров с ,,Татко прави мръсни филми‘‘. Той разказва историята на не толкова популярния у нас, но необикновен като дух и предприемчивост Стефан Апостолов, който също е подгонен от системата и бяга зад граница. В Холивуд осъществява американската мечта, превръщайки се в продуцента и режисьора Стивън Апостолоф. Разказът се води традиционно – с интервюта и архивни кадри, но Тодоров целенасочено издига в култ своя персонаж, за да подчертае колко култова фигура е Стивън Апостолоф за времето, в което е творил времето и жанра, който го е издигнал на върха на славата. Филмът има и познавателен характер, защото българският зрител научава за непознатото кино на sexploitation и nudie-cuties жанровете, които предшестват порното и главоломно са пометени от него.
Персонажите на ,,Последната линейка на София‘‘ (Награда за визуално решение на документален филм), според мен, са не по-малко необикновени от тези от споменатите филми. Този драматизъм и сила на въздействие се подсилва от начина, по който са заснети. Режисьорът Илиян Метев се завръща от Лондон, за да наблюдава в продължение на три години работата на един екип на Спешна помощ. Камерите са на таблото, непосредствено пред лицата на шофьора, доктора и медицинската сестра. Те безпристрастно регистрират умората, рутината, отчаянието и безпомощността пред натрупващите се трагедии. Пациенти не влизат в кадър – ужасите на професията са оставени на въображението на зрителя. Фокусът е върху екипа на линейката. Техните лични житейски проблеми се експонират, вплитат, сблъскват с проблемите на хората, с които имат досег – полицаи, колеги, пациенти, таксиметрови шофьори. От този сблъсък, от това натрупване филмът прераства в алегория за социума, политиката, държавата, парите.
В доста по-ведра тоналност Георги Тошев създава телевизионен портрет на Емир Кустурица, който е гражданин на света и любимец на Кан. Едновременно с това е показан като строител на модерни дървени и каменни градове, литератор, актьор, музикант и философ. Показана е една по-малко популярна представа за балканския гений. Френският гражданин на света Марсел Селие посвещава живота си в търсене на именно тази гениалност. Меломанът се влюбва в балканската музика, представя я на останалия свят и измисля понятието ,,уърлд мюзик‘‘. Швейцарският режисьор Щефан Швитерт създаде филм за него – ,,Балканска мелодия‘‘, в копродукция с ,,Агитпроп‘‘. „Манчестър Юнайтед” от Свищов от едноименния филм (реж. Стефан Вълдобрев) отлита към Англия, за да се срещне със своя футболен идол – Димитър Бербатов. Персонажът на Вълдобрев се родее с тези на Паунов, но може да се радва на искрената симпатия на своя автор. Четири момчета обикалят Европа в търсене на любовта в ,,Правилата на ергенския живот‘‘ (реж. Тонислав Христов, Награда за драматургия на документален филм) за да я намерят… на плажа в Лозенец. Всъщност всеки един от тях намира себе си, чрез своята собствена чувствителност. Граници изглежда наистина няма – нито за лудите, нито за смелите, нито за обикновените или необикновените. Но личната ни чувствителност си личи навсякъде.
И за да затворя рамката –допълнителна информация за тези и още филми, може да се намери във фестивалния бюлетин, който се намира на сайта на НФЦ.