Фестивалът на българския игрален филм ,,Златна роза‘‘ еволюира паралелно с успехите и нарастващата
популярност на нашето кино. Ежегодишното му провеждане започва да се превръща в традиция без да има спад в броя на показваните филми – дори напротив – късометражните минават през строга селекция. Във Варна видяхме цялата годишна картина на българската продукция, която тази година се оказа многолика и разнообразна. От жанровите зрителски филми, през минималистичните авторски изповеди, до филмите с подчертано кинематографично излъчване. Варненската публика получи и допълнителна награда – фотогеничната морска столица е фон на десйтвието в няколко от филмовите истории.
Програмата на фестивала изпълнява няколко важни функции: огледало на годишната пълнометражна българска продукция и отсяване на най-доброто от късометражната; разпространителски трамплин и първа среща с публиката за част от творбите; дискусионен форум за проблемите и бъдещето на българското кино; пазител на кинотрадициите ни със своя ретроспективен показ – този път посветен на годишнините на наши кинотворци. За мен остава загадка защо фестивалът е игнориран от големите търговски телевизии при все, че и те са копродуценти на някои от филмите.
В конкурсната пълнометражна програма бяха показани 12 филма (по програма 13, но ,,Още една мечта‘‘ не бе показан по непонятни причини), от които 7 на дебютанти. Девет от тях, финансирани от НФЦ и три с
изцяло частни средства. Затвърждава се тенденцията ,,независимите‘‘ да са зрителските фаворити. Само на един от тези филми (,,Чужденецът‘‘, реж. Ники Илиев), екипът уважи фестивала с присъствие. Разнообразието на поднесените теми и изразните средства, използвани за осъществяването им, бележат програмата на фестивала – палитра от жанрове и кинематографични похвати.
Сравнително голямото количество поднася приятни изненади и с постиженията. Нека обаче не се заблуждаваме от големия брой дебюти. Типично, голяма част от тях са на опитни занаятчии. Режисьор (по неволя) на дългоочаквания ,,Цветът на хамелеона‘‘ (,,Златна роза‘‘, наградата за операторско майсторство, наградата на акредитираните журналисти) е Емил Христов – най-успешният български оператор и емблема на новото ни 
кино. Трансформацията му в режисьор се налага по принуда в снимачния период. Зад камерата го замества пък най-успешният млад оператор – Крум Родригес. Операторските решения са недвусмислени и точно отразяват драматургията във всеки епизод. Визията е водещ компонент, но в никакъв случай не е единственото постижение на филма. Удачно са избегнати излишни обстоятелства от романа ,,Цинкограф‘‘, както и крайното гротескно-комиксово изобразяване на персонажите – фетиш на Владислав Тодоров. Всичко това е заменено с кинореференции. Зрителят-ценител е награден със силни актьорски изпълнения и нещо, което лично аз чакам да се случи отдавна в български филм – популярни актьори са променени и типизирани до неузнаваемост. Уникално свойство на киното, от чиито възможности се възползваме твърде рядко. При всички положения ,,Цветът на хамелеона‘‘ има потенциал за задоволителни зрителски успехи.
Другите дебюти с такава цел, отново са дело на опитни автори. ,,Джулай‘‘ (наградата на СБФД) на Кирил
Станков се докосва до традиционната за новото българско кино тематика за бунтарството, а ,,Пъзел‘‘ на Иво Стайков показва (не)възможната любов, зависеща от външни фактори. Първият разказва историята на три момичета, които се противопоставят на статуквото в затвореното общество на провинциално морско селце. Родее се с ,,Кецове‘‘ не само заради морското позициониране на разказа, но и заради свежия, общодостъпен и забавен начин, по който се третират болезнени за обществото теми.
Филмът на Стайков претендира да е обърнат към широкия зрител. Разтеглената във времето любовна 
мелодрама удря с всичка сила сърцата на онази част от публиката, която следи със сектантска привързаност всички телевизионни сапунени опери. Просто форматът е сгрешен, защото, ако историята беше разбита в 160 епизода по 1 час, бихме могли да се похвалим с достойна конкуренция на турските сериали. Последният кадър от филма дори ги надминава в своята патетичност и сантименталност.
Изисква се истинско майсторство да накараш един от най-силните актьори в момента – Асен Блатечки да изглежда като кандидат-студент, който за трета година виси пред ,,Раковски‘‘ 108А в началото на септември. Най-силният коз на филма са поддържащите актьори. Откритието е телевизионната водеща Валентина Войкова, която с нюх на хрътка влиза в студената обвивка на своя персонаж, който няма много екранно време, но е важен за историята.
От техническа гледна точка, говорът е недопустимо неразбираем. Прескачането в множество различни времеви периоди не оказва влияние върху визията на персонажите, а дъщерята в един момент се оказва по-стара от майка си. Типографското означаване на годините във всеки нов период е грубо подценяване на зрителския интелект и още един довод за сгрешения формат на филма.
Палитрата се разнобразява с филмите на младите дебютанти. И четирите филма получиха награди и могат
да се разпределят на двойки по много критерии: финансирани от държавата и ,,независими‘‘; режисьорите са космополитни момичета срещу местни момчета; камерни лични (и универсални) истории срещу динамични градски екшън-комедии. ,,Вяра, любов и уиски‘‘ (наградата за дебют) на режисьорката Кристина Николова събуди противоречиви мнения, най-вече заради техническите си качества. Фактът, че е заснет на бракувана 16 мм лента не е оправдаващ, а какафонията, която се получава от смесването на саундтрака с атмосферата от абитуриентските балове е съществен професионален пропуск. Наградата за операторство от Сламданс не може да е качествен показател. Фестивали, журита и вкусове има безкрайно много. Тревожещо е, че филмът все още няма разпространение след като бе показан и на София филм фест в началото на годината, а две държавни институции са дали пари за неговото производство.
Би било непатриотично, ако кажем, че един от най-добрите филми на фестивала всъщност не е български. ,,Испания‘‘ (наградата за сценарий) на режисьорката Аня Саломоновиц е копродукция на Австрия с нашата страна (,,Камера‘‘, НФЦ). Историята на молдовски беглец, чиято крайна цел е Испания, но закъсва трайно в Австрия, е разказана в най-добрите традиции на западно-европейското фестивално кино от последните години. Чрез перипетиите на главния персонаж, младата авторка разгръща един остро критичен разрез на съвременното австрийско общество.
Родните екшъни нямат подобни главоболия. Момчетата Георги Костов и Ники Илиев намират начини сами да финансират филмите си, забавляват се в снимачния процес, което личи на екрана, пълнят залите и едновременно с това отдават почит на любими жанрове. ,,Пистолет, куфар и три смърдящи варела‘‘ (диплом за монтаж) е реверанс към гангстерските екшън-комедии на Гай Ричи, а ,,Чужденецът‘‘ (наградата на публиката) се вдъхновява от френските им предшественици.
Отборът на опитните режисьори е достойно представен от Петър Попзлатев, Михаил Пандурски и Людмил Тодоров. Техните филми се прекланят пък пред самото киноизкуство като начин на въздействие и изразяване на идеи. ,,Аз съм ти‘‘ (специалната награда на журито и град Варна, наградата за режисура, наградата за най-добра актриса – поделена между Жанет Спасова и Ирмена Чичикова, диплом за костюмите, нагарадата на
Гилдия Критика към СБФД) на Петър Попзлатев е безспорно най-кинематографичният филм на фестивала. Използваните класически изразни средства са ключове към историята: монтажните връзки между двете епохи; гримът и костюмите; безупречният кастинг и блестящите актьорски изпълнения; романтичните младини на главната героиня са цветни и блестящи, а съвремието – зенитът на нейния живот, е сиво и сурово, заобиколена е от безлични личности с користни цели. Второто филмово време придобива цвят именно, когато опасността от тях е премахната. Филмът съживява достоверно една умишлено забравена от киното/изкуството/общественото ни съзнание България – тази между двете световни войни. Стъпила върху солидна литературна основа (,,Роман без заглавие‘‘ на Димитър Димов и ,,Адриана‘‘ на дъщеря му Теодора Димова‘‘) творбата два часа държа за гърлото пълната зала във Варна.
,,Инкогнита‘‘ на Михаил Пандурски също се възползва максимално от възможностите на големия екран. Някои го нарекоха твърде претенциозен и не беше удостоен с награда. Филмът изначално се цели в по-тесен кръг от зрители. Авторът поднася философски внушения с умело оплетена интертекстуалност между визия, звук и музика. Симетричните кадри са еднакво мащабни в интериорите и екстериорите. Записана в концертната зала на Мариински театър, изпълнена от неговите симфония, хор и солисти, музиката към филма е съставна част от произведението, не отстъпва по мащаб на изображението и подчертава екзистенциалните послания на филма. В гигантските аудио-визуални произведения винаги има опасност актьорските изпълнения да се ,,изгубят‘‘. Мащабите на ,,Инкогнита‘‘ са затвърдени от титаничното екранно присъствие на Георги Стайков, Стефан Данаилов и Наум Шопов. Младата Ива Гочева и опитната Бойка Велкова, уви не биват засенчени, а балансират единството между кино, музика и философия на големия екран.
С различни изразни средства си служи ,,Миграцията на паламуда‘‘ (награда за най-добър актьор на Христо Мутафчиев) на Людмил Тодоров. Филмът е изненадващо позитивен и ведър. Не че съдбите на персонажите са леки, но те гледат на света по различен начин. Опитват да се справят с живота и са доволни от това, което имат. Крепят се от позабравени ценности като семейство, приятелство, толерантност, гостоприемност, религия. Това ги прави да изглеждат малко старомодни и наивни, но пък е двигател на сюжета и генератор на хумора в историята. ,,Миграцията на паламуда‘‘ е интелигентна комедия без да преминава границата на добрия вкус. Надеждата е изведена на преден план и никога не умира в очите на персонажите.
Селекцията на късометражната програма е изчистена и стегната. Впечатлява с качествената изработка във всяко едно отношение. Неведнъж сме ставали свидетели на недоразумения по фестивалите. Друг е въпросът за тематиката, която преобладава при късите форми. Маргиналите от миналогодишната пълнометражна програма са се настанили в произведенията на младите автори от тази година. Флагман на тази тенденция е ,,Парафиненият принц‘‘ (,,Златна роза‘‘ за късометражен филм) на Павел Веснаков. Филмът е суров и екстремен в своя реализъм. Немотивираните убийства, клишетата на аборта и наркотиците, подсилени от визията на сивите реалности от крайните квартали създават пресилени внушения за безнадеждността на безлични индивиди, обитаващи неназовима градска площ. Какво би си помислил чуждия зрител, ако гледа късометражната програма на ,,Златна роза‘‘ 2012? Еднозначен и категоричен отговор дава филма ,,Welcome to Sofia’’ на Петра Георгиева. Нашата столица (респективно и държавата) е мръсна, крадлива, опасна и перверзна. Явно такива са реалностите на самата режисьорка и така вижда нещата сценаристът и изпълнител на главната роля Феликс Алварез, но гледната им точка е тенденциозна и следователно вредна, особено когато кандидатстваме за културна столица на Европа. София не е по-мръсна, крадлива, опасна и перверзна от всеки друг метрополис в света.
Като контрапункт на панеления хипер реализъм, стоят ,,Драсканица‘‘ на Любомир Печев и ,,Солено и
сладко‘‘ (диплом за режисура) на Поли Генчева. Двата филма въздействат индиректно, на по-дълбоко емоционално ниво – без да набутват готови визуални изводи в лицето на гледащите. Визията им е коренно различна на фона на цялата програма. Опират се на една добра практическа традиция в българското кино – работата с деца. Еднакво успешно отправят своите послания чрез малките актьори-натуршчици, което говори, както за майсторството на професионалните актьори, така и за добрата интуиция на младите режисьори. Качество, което да се надяваме, ще се развива с времето и натрупания опит, а варненската (и не само) публика ще успее да оценява по достойнство и занапред.
Изключително важно за киното ни, в момент на устрем, е положителните тенденции да се запазват и да има държавна и обществена подкрепа. Чрез своята програма фестивалът ,,Златна роза‘‘ е важен инструмент в осъществяването на тези цели.
Всички награди и пълна информация за фестивала на: www.nfc.bg