(редактирано от Росен Спасов)
На Рада
Когато Иво се провикна от съседната стая, че отиваме в Рига, повдигнах вежда въпросително и отидох да погледна дали пак не е на ракия по пладне. Нo, за сметка на това ловуваше офертни полети от Айндховен. Казах му – давай. Един час по-късно беше купил билети за Гданск, защото бяха с около 3 евро по-евтини от тези за Рига. Чудесно, казах си – отиваме в северна Полша в началото на декември, въобще няма да умрем от студ. И забравих. Отново потънах в холандското си ежедневие, карайки жълтото си колело до университета и обратно.
Месец и половина по-късно, събота по обяд. Иво нахлува в стаята ми и екзалтирано пита дали отиваме в Полша. Аз се опитвам да се отърся от безмилостния махмурлук от предната вечер (спокойна-вечеря-с-колеги-прерастнала-в-бири-вино-водка-не-помня-падане-с-колелото-кома.) Събирам някакви дрехи, четката за зъби, забравям си телефона и тръгваме. Проспивам пътуването с влака, проспивам полета и се събуждам в Гданск със спомен за кратки интервали тичане към гарата и към летището.
В Полша сме около седем и вече се е стъмнило. Както ще разберем по-късно, стъмнило се е още в три и половина. Налага се да изчакаме автобус, който ще ни отведе от аерогарата до центъра, където сме резервирали хостел. Оглеждайки се наоколо започвам да се чувствам в свои води. Лъжлив таксиджия ни предлага „Good price“ около три пъти, а когато питаме за спирката на английски ни гледат въпросително или ни подминават. След тридесет минути пристига автобусът, яхваме се и намирам захвърлена сим карта. Иво е в екстаз. Слага картата на телефона си и така намираме първият си приятел от Полша – Стачу. Ние няма да станем негови приятели, защото в картата няма пари за да му съобщим, че сме пристигнали, но със сигурност ще помним това име като нашия първи полски другар. Стачу, където и да си – обичаме те!
Когато забавата със сим картата приключва и поглеждаме през прозорците на ужасяващо шумния автобус, чувството ми за „вкъщи“ се удвоява. Огромните социалистически панелки са подредени в стройни редички, автобусът се пълни все повече. Иво твърди, че минаваме покрай Младост за към центъра. Аз съм склонна да му повярвам.
Четиресет минути по-късно сме на правилната спирка, сменяме малко евро за много злоти и се отправяме към хостела. Умората от предната вечер започва бавно да ме напуска и ме завладява приповдигнатото настроение на първата вечер. Всички сме го усещали – първата вечер в нов град винаги е съчетание от не знам, искам, мога, имам пари, не съм от тук и съм за малко, обилно полято с местното пиене (обикновено събуждането на следващия ден е също характерно съчетание на безмилостно главоболие и кратко спиране на сърцебиенето при проверка на портмонето). За съжаление, дори не подозирам колко първата вечер в Гданск ще надхвърли очакванията ми.
Когато пристигаме в хостела ни посреща невероятно усмихнатата прекрасна черноока Беата. Иво й се нахвърля с въпросите, от които тя по-късно ще ни сподели, че й е дошло до гуша. Къде е най-близкият супермаркет и коя полска водка би ни препоръчала. Аз все още се боря с естествената си непоносимост към срещи с нови хора и се оглеждам към кухнята. От там изскачат зашеметяващият висок и рус нимф Матеуш, приказливата и нахакана Ханя и началната учителка Марта. Поздравяват ни, Матеуш пише на листче имената на две от най-добрите полски водки и с Иво изхвърчаме към главната на Гданск. Минаваме покрай наколко симпатични кръчми на улица „Пивна“(!) и излизаме на прекрасната пешеходна „Длуга“. Католически катедрали, тясни и високи къщички с орнаментирани покриви, залепени една за друга. Викачите от заведенията ни примамват, пушещи и весело тъжни, както само славяните можем да бъдем. Ходим бързо, защото е ужасно студено. Излизаме на реката, минаваме по моста, сочим кораба ONYX с усмивка и се шмугваме за водка. Изпълняваме препоръката на Матеуш и взимаме Zoladkowa gorzka.
Навръщане осъзнаваме, че хостелът е с перфектна локация точно в началото на улица „Пивна“, която крие своите полски съкровища, но за тях по-натам. Настаняваме се удобно в кухничката и Иво сипва на мен и новите ни полски другари по чашка Zoladkowa. Водката се оказва лоша изненада с твърде сладкия си вкус за нашите хардкор гърла, но пък компанията ни пленява моментално. Въпреки, че ги мислехме за стари приятели, Марта и Матеуш се оказват напълно непознати гости на хостела, а Ханя – приятелка на Беата. Изпивам първата си водка с тях и вече имам чувството, че ги познавам от години. Стомахът ми бавно се стопля от питието, а душата ми направо се разтапя от другарите и другарките поляци. Тук се налага да вметна, че от три месеца живея в меката на перфектните улици, безкрайните правила и правилници, колелата и високите смели студени нидерландски мореплаватели – Холандия. Холандия е прекрасно устроена, заплатите са ужасно високи, престъпността е мит и животът е песен, но всичко това бавно беше започнало да вкоченява балканската ми кръв и да успокоява тъжнорадостната ми постсоциалистическа душа. Или както каза Иво – липсват ми панелките. Може би затова настроението още повече ми се приповдигна от новите ни приятели – разбирах всяка тяхна дума чудесно, разбирах хуморът им, разбирах терзанията им, разбирах всеки парадокс от живота им. И се смеехме.
Матеуш и Иво се заприказваха за причините да се срещнем в този хостел. Момичетата огласяхме стаята със смеха си. Оказа се, че полякът е по работа в Гданск и е дошъл само за уикенда. Когато го попитахме каква е работата той се разсмя и си сипахме по още една водка. При всяко отпиване, хапвахме по един резен портокал. Така било най-вкусно.
Матеуш продължи да разказва. Имал позната на познати, която му се обадила за „една много добра оферта“ – таен клиент. Това е човек, който се прави на клиент на избрана верига заведения с цел работодателят да контролира поведението на персонала. Нещо като скрита камера. Матеуш беше нает да бъде таен клиент на верига стриптийз клубове из цяла Полша. Всеки уикенд в различен град – с 600 злоти (150 евро) джобни пари на вечер за питиета и момичета.“ Just a normal job, and I am heading to work after 12.“ Разбира се, че му се беше обадила позната на познати.
Говорим непрестанно, разказваме им за Холандия и за България, те пък ни препоръчват къде да прекараме утрешния ден. Ние им показваме, че сме по-заинетресувани къде да прекараме младата полска нощ тропаща на вратата. След кратко съвещание ни насочват към shipyard – a. Аз поглеждам недоверчиво и започвам да се чудя защо ни пращат на парти в корабостроителницата, но когато се заслушвам осъзнавам, че със сигурност отиваме. Shipyard-a е всъщност Сточная Гданска. Там, където Лех Валенса и хилядите работници започват огромна стачка и движението „Солидарност“, което е първото блокче в доминото на разпадащия се социалистически блок. Заведението в Сточная се нарича Бюфет и е старият обеден стол на корабостроителницата. Няма как да стане по-добре, лъжа се аз и поглеждам съзаклятнически Иво, на който също не му се вярва. Разделяме се с новите ни преятели, Матеуш отива да се труди, а ние се отправяме с нетърпение към Бюфет.
Излизайки от центъра на Гданск завиваме покрай лъскав мол с бляскава гадна коледна украса и попадаме в междублоковото пространство на улица осеяна с дупки и коли, паркирани по тротоарите. Иде ми да разцелувам калните останки асфалт на майка Полша. След кратко лутане и едно патронче сме в Сточная, огромните кранове и слабото осветление правят постиндустриалната гледка още по-зашеметяваща. Намираме партито трудно, кални сме до ушите и заварваме Бюфет празен. Закъснели сме, но решаваме да изпием по едно, така или иначе вече сме вътре. Поръчвам си бира и от някъде изскача къдрокоса полякиня и започва да спори с Иво. Пия си бирата и наблюдавам спора – знам, че няма да стигне до никаде. С Иво не се спори. Когато ми става скучно решавам да се намеся като синя каска, оказва се, че къдрокоската ни иска пари за вход и аз се разсмивам. С Иво не се спори, особено за пари. Давам й последните си десет злоти и отивам да разгледам. Столът не е променян изобщо, същата соц дупка, която е била преди години – питам бодигарда за тоалетната и той ме изпраща сърдито надолу по стълбите. Да, и вие ми липсвахте тъпи гологлави гардероби в сака, усмихвам му се аз.
Когато се връщам заварвам на бара Иво с нова компания. Единствените хора, останали на това парти вече са наши приятели. That escalated quickly, очудих се аз и отидох да се социализирам. Отново. Запознах се с трите Анки, шофьорчето и гаджето на едната – олюляващ се веселяк с кръстосани от алкохол очи. Къдрокосата ни инквизиторка се оказа една от трите Анки и аз нямаше как да не й направя забележка, че ни е оставила без пари. Подозирах, че Иво й е направил тази забележка неколкократно. Пием си пиенето, продължаваме със социализирането – Анка 1 рисува на стъкло, Анка 2 отговаря за офиса, Анка 3 е твърде пияна за да си говори с нас, а шофьорчето шофира. Включително и тази вечер. Опитваме се да комуникираме с тях на английски, което се получава трудно с Анка 1, ужасно трудно с Анка 2, а с шофьорчето сме на ръкомахане и хилене. Бюфет, обаче затваря в два, с идеята да ни прекъснат веселбата. Аз си представям топлото чисто легло в хостела и ми става приятно, че нямам повече пари. Знам, че ако имах, нямаше да се дам така лесно на вече порастналата нощ.
Полша, обаче има други планове за нас. Иво отново започва да ме гледа съзаклятнически, а Анка 1 ни кани на дискотека с веселата им дружинка. Ще ни закарат. Ще ни черпят. Няма страшно. Първите две реплики са супер, но третата никога не е вярна в тази последователност. Знам, че има страшно. Разпъждам разочарованието от рязко отдалечилата се среща с постелите и се включвам в олигофренското хилене от Бюфет до колата. Снимаме се, те с телефоните, Иво със сапунерката, аз само се зъбя. Нямам телефон, нямам пари, намирам се на корабостроителницата в Гданск и умирам от смях. Знам, че вечерта тепърва започва. Напъхвайки се някак в раздрънкания Опел, питаме домакините дали няма да има проблем с полицията. Те ни поглеждат очудено за момент и избухват в неистов кикот. Да, знаем, че няма да има проблем.
Ние, с Иво,Анка 1 и 2 сме на задната седалка, където аз си намирам неотворена бира и се възползвам тактично. Анка 3 е изчезнала някъде, където падането на режима е започнало, а гаджето на Анка 2 разцепва въздуха с екзалтиран смях на всеки 25 секунди. Виждам, че лампите за бензина и маслото на Опела светят и вече със сигурност се чувствам като у дома. След пет минути във веселото комби паркираме пред хостела, от където Иво прави грешката да вземе по-едрата банкнота. Както споменах по –горе, първата вечер се отличава с изключителен размах в харченето, защото обикновено не ти пука. Трябва да се отбележи обаче, че изборът ни да дойдем в Гданск се основаваше на три евро разлика с билета за Рига. Предполагам, че това говори достатъчно за финансовото ни състояние като студенти в Холандия. И туристи в Гданск.
С новите сили в джоба се отправяме към дискотеката, по пътя си говоря с Анка 2, гаджето й решава да изчезне някъде и шофьорчето отива да го търси. Молят се да не е паднал в реката и тя ми споделя, че е малко пиян. Да, бе – помислям си аз и я питам за дискотеките, тя на свой ред ми отвръща с „It is shit, but we drink vodka and dance“. Да, бе – отговарям й отново на ум.
Намираме клуба, появяват се и двамата ни полски приятели и с влизането се нареждаме на бара. По един шот водка за добре дошли, шофьорчето си сипва кола в чашата и гледа отстрани. Става ми жал, но обстановката около нас разгонва много бързо мислите ми за непиещите и тяхното ужасно положение. Неонови светлини, кожени канапета, огромни охранители, червени крушки. Поляк с тъмни очила и светеща диадема танцува сам на подиума до диджея. На дансинга – около двадесет мъртво пияни мъже и две-три силно казано облечени полякини. Добре дошли в студентски град, помислям си аз и Анка 2 почти ми вади рамото като ме дърпа към подиума. Аз удрям контра с ужас, но полската другарка се оказва по-силна от мен. Компанията е на дансинга до типа с диадемата. Единственото, което правя аз през цялото време е да се превивам от смях.
Решавам, че все пак подиумчето ми е пряко сили и поемам експедиция обратно към бара, мой ред е да черпя. Всички се присъединяват, а вярната ни лидерка Анка 2 не ме оставя да поръчам. Те ще ни черпят цяла нощ, казва ми тя. След три стотни полита на забавен каданс пред очите ми назад към пода. Виждам как зениците й бавно се разширяват, Иво се хваща за корема и избухва в смях. Поглеждам отново към нея и ставам свидетел на удара на главата й в пода, която отскача от тила. В ръката си държи останките от чашата си, а Иво вече реве с глас. Тук действието отново се забързва, храбрата Анка става, крещи „Курва“ и ми обяснява, че се е спънала. Аз съм в шок, виждам, че не се е порязала и изпадам в още по-голям шок. Знаех, че поляците са издръжлива нация и жилави човешки същества, но такова бързо изправяне на крака след такава среща със земята не бях виждала. Пихме за оцеляването й по два шота, а Иво почерпи шофьорчето кола.
Забавата продължи в същия дух, Анките поръчаха хип-хоп на диджея, танците ставаха все по бавни, а дансингът все по-нестабилен под краката ми. Нощта вече беше в напреднала възраст, а аз бях спечелила битката с нея. Сбогувах се с новите си полски другари, изпихме по едно за чао и стъпките ми отекнаха по „Длуга“. Свих на магия по „Пивна“ и уцелих леглото лудо влюбена в Гданск. Вечер първа беше приключила, а имах още две пред себе си.
2.
Саня… Саня… Отварям си едното око и чувам името си. Осъзнавам, че Иво също страда някъде на горното легло. Отварям и второто си око и виждам, че на съседните легла има двама човeка, които също са се събудили туко-що в деветия кръг. Трудно им е, на мен също. Отговарям на Иво за да се успокои, че съм жива и ставам. Часът е два, пропуснали сме закуската и обяда. Когато се връщам в стаята ставам свидетел на следния разговор между съседите ми по легло: – „Do you recall starting a fight yesterday? – …No – Well, you did and I got a punch in the face because of you!“
„I love Poland!“ – намесвам се екзалтирано аз и излизам по улиците на Гданск. Градът има население от около половин милион и централната му част е сравнително малка, но изключително кокетна. Малки улички, внушителни арки и зад всеки ъгъл те дебне уютна кръчма. Аз се изкушавам непрестанно, Иво твърдо е решил да пообиколим преди да пристъпим към първата бира. Излизаме на реката, минаваме по моста и отново улиците внезапно се осейват с дупки, а сдрачаващият се ден започва да извиква студени тръпки по гърбовете ни. Летният курорт Гданск е изключително популярна туристическа дестинация за поляци, както и за близките скандинавски страни. Извън сезон, обаче е постиндустриален и вкочанен до кости град.
Полската нереалност продължи с пълна сила след разходката. Нощта ни отведе в близък локал след доста бири, унищожени с безмилостна скорост в хостела. Drinking hall е английската дума за този вид барове, на полски не разбрахме как се казват. Играта е следната – всичко за пиене е по 1 евро, всичко за ядене – по 2. Чисто и просто. По много и на шотове.
С Иво вече сме нарекли дупката „4 стаи“, заради невероятната прилика с едноименното софийско дупче. Влизайки, осъзнаваме, че е празно, а барманът ни гледа враждебно от другия край на заведението. Все пак, решаваме да дадем шанс на полските четири стаи и заемаме стратегическа позиция пред бара. Аз си поръчвам херинга с водка, а Иво ме гледа погнусено. Риба и парти, било като чесън и парти – не вървяло. Аз решавам, че представата му за социални норми не ме касае и се наслаждавам на тази балтийска хармония от вкусове. Херинга и водка. Водка и херинга.
В бара влизат още двама заблудени туристи, момче и момиче. Аз минавам на бира, Иво минава на социализиране. Става ми тъпо, а намръщеният барман още повече ме кара да искам да го бяха мариновали него вместо херингата. Допивам си, не казвам чао и изчезвам от полските четири стаи. Има моменти, когато ти става тъпо изведнъж, рязко и болезнено. Смисълът на живота ти се изплъзва от дневния ред и мисълта си прави лоши шеги със съзнанието ти. Обикновено, ако си в компания, хората казват, че си се „вкиснал“. Аз бих го определила като процес на внезапна мозъчна ферментация с характерни особености като: самомразене, мразене на света като цяло, мразене на света в частност, мразене на това, че мразиш всичско и завършва с фразата „Еби го…“.
3.
Имаме план! Бъбривата и червендалеста Хана ни е обещала разходка. Ставаме на време за срещата, с което аз се гордея неимоверно. Пак сме изпуснали закуската, но поне няма да изпуснем местния гид.
Насочваме се към Сточная, Хана говори през цялото време. За Полша, за Гданск, за Солидарност и за папа Йоан Павел II. Когато стигаме до корабостроителницата, гласът й започва да трепери. Показва ни оградата, през която градът е подавал хляб на стачкуващите работници, както и портата, която Валенса прескача символично. Времето е лъжливо слънчево, но аз си играя с ледените локви по пътя. Чупя леда с ботушите си, а Хана разчупва леда между нас с истории за Полша. Всяка следваща е все по- интригуваща, но и все по-тегава. Няма нищо весело в цялата картинка. Нашият гид разпалено защитава настоящият премиер, и желае смъртта на опозицията в лицето на Ярослав Качински. Буквално.
Разходката навява точно това чувство, което изпитваш когато отваряш вратата на опикан вход на панелка. Хем, знаеш, че няма страшно, хем знаеш, че по-страшно от това да те е страх да си влизаш в блока няма накъде.
Опитвам се да разведря обстановката и питам Хана за чудатите соц барове с херинга и водка за 3 евро общо. Лъжа я, че сме си прекарали много яко предната вечер в един от тях. Удрям на жесток камък с разведряването. Оказва се, че тези заведения стават популярни след ужасно тъпата самолетна катастрофа край Смоленск от 2010 година. Тогава Полша губи едновременно президентът си Лех Качински, високопоставени полски военни, управителят на полската централна банка, заместник министъра на външните работи, правителствени лица, 12 депутата от полския парламент, старши представители на полското духовенство и роднини на жертвите от Катин. Ханя горчиво отбелязва, че по закон тези лица нямат право да пътуват заедно заради опасността от национален разрив, ако нещо се случи. „But this is Poland.“
Оставам без думи и бавно се убеждавам, че нереалността на Полша се дължи именно на това постоянно ебаване на историята (съдбата, Господ, маите, тамплиерите или каквото ви е на сърце). Делегацията за почитане паметта на жертвите (21 857 поляци) от Катинското клане умира в катастрофа седемдесет години по-късно. Fuck me! И какво въобще свързва евтините барове с тази катастрофа? И как може да има барове, свързани със самолетна катастрофа?!
Хана се разсмива и набързо ми обяснява, че във Варшава избухва масов протест след трагедията . Описва ми го като: едни протестират, други протестират срещу тях, а трети гледат сеир. Представям си го много точно с детайлни картини от софийските улици, особено сеирджиите. Баровете станали популярни, защото на мястото на протеста имало точно такъв вид заведение – евтина водка и храна за измръзналите протестиращи, техните опоненти и жадната за шоу тълпа.
Преставам да питам за каквото и да е. Иво се заема да ни спре от дуетно прерязване на вените и предлага разходка до Сопот, съседния град, който е известен с най – дългия дървен кей в Балтийско море. Хващаме влака и Хана предлага вечеря с полски картофени палачинки по-късно в хостела, аз се радвам, че не ми разказва историята около тяхното превръщане в традиционна храна.
Сопот е Созопол! Сопот е Созопол! Курортните градове са прекрасни извън сезон. Меланхоличното спокойстве е незаменимият им чар, а празните заведения голямата им болка. Ходим смело по главната, която ни отвежда право при М О Р Е Т О. Морето е при морето, смея се аз, а Хана подхваща темата за умиращи от прехранване чайки през летния сезон. Изключвам й звука и се наслаждавам на сол(студ)ения вятър. От тук се вижда паметникът, посветен на жертвите от Втората Световна Война. Първата стъпка на германския ботуш е била в Гданск. Та та та дааа. Дарксайдът е навсякъде около нас, и аз започвам да о-ж-а-д-н-я-в-а-м.
След кратка пауза за черешова бира, се прибираме в прекрасният и топъл хостел, далеч от измъчената душа на Хана. Лягам си в топлите завивки и оплаквам съдбата си на безтелефонен интернет наркоман. Присещам се за изминалия ден и си бия два шамара на ум за лигавченето.
След кратък power nap се насочвам към кухнята, където Хана и Беата вече забъркват картофените палачинки. Отварям си бира и Иво пристига с бутилка водка. Знаех си, че вечерята няма да е толкова скучна, радвам се мислено аз, а полските диви се подхилкват развълнувано. Хапваме, разреждаме водката с бира и говорим за приликата между поляците и българите. Приличаме си по много неща, но със сигурност по едно се различаваме. Не съм вярвала, че някога ще го кажа, но ние сме по-ведри пичове. Направо сме си супер свежи пред изтерзаната полска душа. Не споделям тези си наблюдения с домакините ни, но от друга страна усещам, че Иво чувства нещата по същия начин. Наблюденията ми се потвърждават с течение на вечерта и разказите на Хана и Оливия (нощната смяна в хостела). И двете имат родители тежки алкохолици, което не било хич рядка случка в Полша. Всеки пие, казват ми – пием по много, пием от всичко и пием често. Смешно ли ми е, тъпо ли ми е – не знам. Виждам, че и те не са нясно точно с баланса между трагедията и комедията.
„Пивна“ ни влече доста усилено и излизаме със загрята глътка из понеделнишки Гданск. Хана продължава да е нашият гид, но вече е започнала да криволичи и да пофъфля. Удряме две черешови водки и една херинга в drinking hall-а и водачката ни съвсем зацапва свещите. Говори несвързано за това колко е горда с историята си и колко не й се живее повече в Полша. Смеем се горчиво, знам ги тези нелогични мисли и на мен ми се мотаят непрестанно из главата. За да не се занимам повече с глупости, завършвам сета си с една бира и подстрекавам компанийката ни към ориентиране. Иво мрънка, че е рано, а Хана не може да стане от стола. Вървим по „Пивна“ и се чудя кога успяхме да размажем полякинята от пиене чак до толкова, че да мери улицата по ширина. Ходи с главата напред, изпуска си цигарата около пет пъти, а ние с Иво се споглеждаме смутено. Гидът ни има нужда да я заведем до вкъщи. Мятаме я на дивана в хотела и със спокойна съвест си лягаме. Последната вечер в Гданск беше нищо в сравнение с първата, но все пак я отбелязвам като достоен завършек на трипа.
Епилог
Отидете в Полша, аз ще се връщам там до края на живота си. Когато водката се стича топло в гърлата ви а херингата гледа мариновано от чинията, знайте, че нищо не е наред. (Но винаги има по един рус нимф, който да разведрява обстановката). Наздраве!