За краткия си живот българският кинорежисьор Илиян Симеонов успява да направи пет филма, два от които бележат историята на новото българско кино. Труднодостижим и до днес рекорд. Дебютният му филм ,,Граница‘‘ (1994, награда за дебют от ,,Златна роза‘‘) и досега е един от най-значимите от времето на прехода и определено ненадминат през мътните 90-те. Създава го веднага след като завършва ВИТИЗ/НАТФИЗ през 1992 г., заедно с Християн Ночев и Емил Тонев. Следват документалният ,,Имам една идея‘‘ (1997), телевизионният ,,Сомбреро блус‘‘ (1999), игралният ,,Ярост‘‘ (2002).
Последният ,,Пазачът на мъртвите‘‘ (2006) е един от филмите, които бележат възхода на българското кино от последните години. Малко преди започването на снимките Илиян Симеонов научава, че е неизлечимо болен – намират му аневризма в мозъка, която в този случай не може да се оперира. По този начин философската притча за живота и смъртта, която предстои да заснеме, мистично се обвързва с реалността. Това обаче не му пречи да я заснеме успешно. Филмът печели множество награди: за режисура, за женска роля на Диана Добрева, Кодак за операторско майсторство (поделена) – „Златна Роза”, Варна, 2006. Награда за мъжка роля на Владимир Георгиев, за музика на Теодосий Спасов – Годишни филмови награди на ИА „Национален Филмов Център”, 2007. Наградата на СБФД – Най-добър игрален филм за 2006 и 2007 година.
,,Кажете ми един важен филм след 90-та година?‘‘ – попита преди година проф. Владислав Икономов студентите си от първи курс на киноспециалностите в НАТФИЗ. Мълчание. Някои може би не казаха нищо, защото отговорът на такъв въпрос би бил прекалено субективен, но повечето нямаха готов отговор. ,,Според мен важен (проф. Икономов го подчерта словесно) филм е ,,Граница‘‘.
Филмите на Илиан Симеонов ,,Граница‘‘ и ,,Пазачът на мъртвите‘‘ са важни не само от гледна точка на
темите, които засягат, но и с историческата си позиция в киното от прехода. Първият е смятан от критици и публика за един от най-добрите през 90-те години. Период, в който не само киното, но и всички обществени сфери (освен по случйност футбола) са в икономически, политически и социален ступор. Вторият пък се оказа един от флагманите на ,,възраждащото се‘‘ българско кино, което започна да печели награди по фестивали и да връща публиката в салоните.
С ,,Граница‘‘ младият Илиян Симеонов бърка във все още незарастнали рани. Разказ за историята на една от заставите по границите на НРБ. Електрическата мрежа, която разделя родината от вражеските територии е наричана от войниците кльон. Начинът, по който авторите Емил Тонев (роман и сценарий) и Илиян Симеонов представят абсурда на армията не остава без отзвук. Военните искат да спрат излъчването на филма по БНТ, въпреки че системата е колабирала преди няколко години. Остра и директна критика към безумието на режима и армията, ,,Граница‘‘ не би бил възможен преди 10-и Ноември.
,,Пазачът на мъртвите‘‘ е по-умерен, философски, артистичен. И в него съществува своеобразна граница, но по-абстрактна. Тази между живота и смъртта. Тук тя е образно символизирана от метрото, а неин посредник и пазител е едно малко, но мъдро дете. Действието се развива в нашия мирен преход, но във военното време на нашите балкански съседи. Войната и армията тук не са на фокус, но отново са безмилостно критикувани и иронизирани.
И в двата филма изпъква социалният коментар. В ,,Граница‘‘, той е директен, болезнен, бодлив като мрежата на кльона. Симеонов стилизирано пресъздава безумието, деморализацията и параноята на социалистическата система. Оградата. Рутината на Капитана (великолепно пресъздаден от Наум Шопов) се предава на неговите подчинени. Лудостта става нормална. Новобранците (изиграни от нови актьори, бъдещи популярни лица – Мариан Вълев, Кръстьо Лафазанов, Васил Василев – Зуека, Мариус Куркински, Ути Бъчваров и др.) влизат със страх и несигурност, но постепенно свикват с безумията под влиянието на по-старите войници – Попа и Стойнешки (актьорите с повече опит зад гърба си Петър Попйорданов и Николай Урумов), които обръгнати от статуквото са претърпяли своята абсурдна трансформация и демонстрират измамна рутина и нормалност пред новопостъпилите.
Параноичната система превръща младите мъже в машини за убиване на хора, виновни по презумпция. Поколение след поколение. Съкрушителният коментар е изведен като статистика в края на филма. Армията поощрява ,,успехите‘‘ със скалъпени показания и награди под формата на отпуски.
В заставата си имат специална колекция от вещите на убитите ,,престъпници‘‘. По същия начин Малкия (Владимир Георгиев) събира снимките и данните на мъртвите за да общува с тях. Така той се учи за живите. В ,,Пазачът на мъртвите‘‘, реализмът е представен по-поетично, притчово, с елементи на философия и мистика. Главните персонажи са представители на три различни поколения. Ангел (Ицхак Финци) живее изгубения си живот на бивш политически престъпник с една единствена цел – да види най-големия си житейски враг мъртъв. След което желае спокойно да напусне този свят. Иван (Самюел Финци) е неосъществен художник, жертва на времето си, принуден да се прехранва като ваятел на надгробни камъни и гримьор на мъртъвците. Малкия е осиротяло дете, син на предишния уредник на гробищния парк.
Застъпени са и част от социалните типизации от прехода. Директорът на гробищата (Николай Урумов), който извършва нелегални бизнес сделки с армията. Ромското съсловие и мутрите се сблъскват в кратък, но показателен епизод – сватба и погребение на едно и също място, по едно и също време.
Въпреки тежките теми, двата филма са гледаеми. Хуморът присъства постоянно – в ,,Граница‘‘ е абсурден, а в ,,Пазачът…‘‘ с черни окраски. Балансирана и достоверна е актьорската игра. Личи се, че режисьорът работи успешно с разнородните актьори, а и кастингът е подходящ. В ,,Граница‘‘ ветернаът Наум Шопов олицетворява и ръководи безумието и абсурда. Чочо Попйорданов и Николай Урумов, чиято бавна, но сигурна загуба на разум е пресъздадена с рутина и опит. По това време двамата вече имат по няколко роли зад гърба си. Трансформацията на техните персонажи е тотална и необратима. Те постепенно губят човешката си същност под натиска на действителността. Попа (Попйорданов) полудява от ревност по момичето си и безцеремонно отнема човешки животи за да спечели благосклонността на началството и да бъде пуснат в отпуск. Стойнешки (Урумов) общува по-успешно с животните, отколкото с хората. Накрая бива убит от граничарските кучета, които храни.
Актьорското откритието на филма е Мариан Вълев. Първа роля, след което напуска България за да се завърне през 2010 г. в киното и телевизията. Неговият персонаж Красавеца, отказва да бъде част от безумието и обръща гръб на покварената система като минава границата. Влюбва се в Циганката, изиграна от младата Елена Петрова. Чистата му съвест и отказът му да робува на деморализацията стават причина за конфликт между него и неговият ментор Попа. Момичето се превръща в предмет на отмъщение. Убита е край кльона под познатия предлог, че нарушава границата.
Елена Петрова не получава възможност да разгърне потенциала си, но Попйорданов и Вълев оформят достоверен актьорски дует, заобиколени от талантлив ансамбъл.
В ,,Пазачът…‘‘ актьорският състав също е представн от различни поколения. Необикновено, но не
непременно неподходящо, е решението Ицхак и Самюел Финци да пресъздават персонажи, които не са баща и син. Партнират си спокойно. Доставя им удоволствие и това си личи в крайния резултат. А и техните персонажи са малко особени и това им приляга. Актьорският стълб в този филм са крехките рамене на четиринадесет годишния Владко Георгиев, който през 2010 г. гледахме в ,,Лов на дребни хищници‘‘, вече като голям.
Неговият образ е абстрактен, сложен и многопластов. Общува с мъртвите, помага на живите. Персонажът е изпълнен с мъдрост, всеотдайност и мистика. Трудан роля и впечатляващо изпълнение на Георгиев. Свързващото звено между тримата главни персонажи е Мария. Изиграна от Диана Добрева, тя влиза едновременно в ролята на дъщеря, любима и майка. Присъствие, каквото нито един от персонажите не е имал до този момент до себе си.
Музиката и към двата филма е писана от Теодосий Спасов. В ,,Граница‘‘ надгражда напрежението и рамкира тежко драматичните кулминативни моменти, а в ,,Пазачът…‘‘ темите са по-меки и мистични. Филмовата музика е специфично поле за изява на музикантите, но имайки предвид разнообразните проекти на Теодосий Спасов, това за него е поредният изкачен връх.
Изображението в двата филма е качествено различно, разделено от времевата дистанция и съответните материални и икономически състояния на киното ни през годините. Въпреки остарялата техника и оскъдния бюджет на ,,Граница‘‘ резултатите са високи. Комбинацията между ентусиазъм от страна на младите кинаджии (Илиян Симеонов, Християн Ночев) и опита на Пламен Масларов (продуцент) и Владислав Икономов (художествен ръководител) улавя и предава напрежението и абсурда на военната действителност. В ,,Пазачът…‘‘ се работи със съвременна техника. Изображението е чисто, реалистично, неутрално.
Двата филма на Илиян Симеонов са върхове в новата ни киноистория. Успешни, значими, художествено-издържани. Преждевременната загуба на такъв талант може да ни накара да съжаляваме и да спекулираме с това как би се развила филмографията му без намесата на съдбата. Другото, което ни остава е да си спомняме за Илиян Симеонов и да се радваме на неговото малобройно, но качествено филмово наследство.