Дали детето подозира в каква инсценировка е въвлечено?
В последните години неолибералният културен и политически модел започна да губи популярност и да печели отявлени и крайни врагове. Една от кулминациите на този процес беше избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. В Европа, това явление е по-гъвкаво и има различни еманации. Една от тях е съвременното надигане на крайно десни и националистически организации, които печелят все по-голяма популярност, а и реална власт в редица европейски държави. Бежанската криза също изигра голяма роля за техния възход в последното десетилетие. В България след промените от 1989, колкото и странно да звучи, крайно дясното пространство, винаги е имало ядро от поддръжници. Сега това ядро е увеличило обема си и не бива да се учудваме, че един режисьор като Адела Пеева, насочва фокуса на общественото внимание към него.
Тя прави това, както може най-добре – с документален филм. ,,Да живее България‘‘ беше показан за първи път с няколко прожекции на ,,Киномания‘‘ 2017, а след това беше разпространен на определени места в София и страната. След първите прожекции, филмът неминуемо предизвикваше реакции – независимо от поляритета на мненията. Затова е важно той да получи възможно най-широко разпространение и да бъде видян от колкото се може повече хора. За съжаление, е възможно визията на филма да попречи на широкия му контакт с публиката, но тя е съобразена с драматургичните нужди на филма. Камерата на Пеева и нейния екип, е максимално отстранена и непредубедена. Авторът се въздържа от коментар, както на явлението, така и на неговите представители – участниците във филма. Затова, в техническо и визуално отношение, филмът е документално-репортажен. Липсата на съвременните методи за атрактивно поднасяне на информацията в документалното кино, може да бъде пречка за контакта на филма с определени публики, но тя е нужна за фокусирането върху основния проблем.
А той е страховит. Действието на филма се концентрира в Стара Загора. Камерата ни
Adidas е немска марка, която произвежда стоките си в Китай.
показва деца, ученици в предгимназиална възраст, чиито мнения по въпросите за родина и националност са по детски наивни, но притеснителни. Децата са в твърде крехка възраст за да се съобразяват с политическа коректност и говорят искрено, а в техните думи се прокрадва езика на омразата. В класа се оформя дискусия, в която противоположната гледна точка е защитена плахо. Реакцията на техните съученици от ромски произход е изписана емоционално на лицата им – те не изказват мнение по въпроса, но не защото такава възможност не им е дадена… В същото време учителката стои отстрани и се усмихва неразбиращо. Тя няма никаква представа как възниква и за какво са възникнали противоположните мнения. Самата тя, застинала в епохата на Възраждането, е активна и горда, единствено когато трябва да дирижира поредния боен марш от учебника по история. Нейният мироглед е образуван от него – тя няма собствен. Тя не разбира защо явлението е лошо. Всъщност, в това се състои и най-големият пропуск (и грях) на филма: показва изключително повърхностно, само с няколко некачествени кадъра, свалени от интернет, в какво се превръщат последователите на националистите. Този епизод е и единственото авторско вмешателство в разказа.
Две по-големи момчета ни запознават, вече съвсем сериозно, с националистически идеи, поднесени с клишетата на патриотично-популистката реторика. Ясно си личи, че те са им изсипани отнякъде. Както и избирателни събития от историята на XX век. По-късно се запознаваме и с мненията на съвременните ,,будители‘‘ – другите учители, директор на читалище и директор на театъра в града. Оказва се, че те не виждат нищо лошо в позицията на децата. Виждаме и представител на родителите – бащата на едно от момчетата. Той има доброто желание синът му да завърши ,,Натфиса в София‘‘… А синът (участник в тетрален кръжок на същия театрален директор, който сме видели преди малко), в свободното си време разпространява във Фейсбук, снимки от нацистки концентрационни лагери. Особено любима му е фотография, на която се вижда подаваща се от пещ човешка ръка. Изкуство и нацизъм… Да му мисли комисията в ,,Натфиса‘‘…
Стара Загора е особен локален случай. Филмът ни показва и по-голямата картина. Навлизаме в полето на политиката и отговорите на горните въпроси започват да изплуват. В процеса на деформация на детското мислене са намесени няколко вида националистически организации – политически, спортни (футболни агитки) и прочие. Действието се премества в Пловдив, София и Европа. Под всички техни аргументи, колкото и да са разнообразни, прозира езика на омразата. Колкото и да се кълнат в България, тяхната обща кауза е превъзходството на бялата раса и това се вижда в един изпълнен с парадокси епизод от филма, в който чужди нацистки организации, подкрепят местната проява – ,,Луков марш‘‘. Извън ксенофобията, те не знаят какво правят тук. Колкото и да се маскира расизма и да му се слагат маски на патриотизъм, той винаги се вижда.
300-метрово българско знаме – достатъчно голямо, че да скрие истинските намерения на ,,патриотите“?
Другият трик, който се опитват да приложат тези организации, е избутването в публичното пространство на интелигентно изглеждащи и уравновесени хора, които да говорят от тяхно име. Участниците във филма са точно такива. Те се опитват да подменят представата на обществото. Проличава си, че това е прах в очите, защото така и не става ясно каква е тяхната светла идея. Адела Пеева твърди, че прави този филм за да им даде думата, обективно – без да се намесва в разказа – класическа документалистика. И го прави – само, че те няма какво да кажат, не могат да обяснят възгледите си, без да опрат до същината им – ксенофобията. Очевидно бутафорията и демагогията са свършили работа, защото ,,Луков марш‘‘ ще има и през 2018. Особено смешно е, че тези верни синове на България, шестват облечени от глава до пети с дрехи, произведени в Китай, Виетнам и Турция, по лиценз (или без такъв) на любимите им марки: Adidas, Fred Perry, Dr. Martens… Синовете и внучетата парадират с факли и крещят с пресипнали гласове. Пред тях маршируват униформени членове на СО (Спортна организация – още един демагогски евфемизъм – този път прикриващ паравоенна групировка!!!) към Български национален съюз. Интересно е колко от тези синове, внучета и членове са били в истинска армия? Колко от тях са се записали или имат желанието да се запишат в професионалната армия на България? Или всички те предпочитат модела ,,Динко‘‘ – саморазправата?
Техните ръководители използват конкретно историческо събитие – Старозагорското
Всички внучета на бой, в равен строй!
клане, при което са избити 14 000 българи, акцентират върху определени факти от него (като например, че Сюлейман паша е с еврейски произход), с което го деформират за да е в синхрон с ,,Идеята“. След което отиват при децата в града и започват да наливат ,,Идеята“ в името на политическите си кариери. Да, историята трябва да се помни, но за да не се повтаря, а не за да се търси реваншизъм. Нейното повтаряне с обратен поляритет не е полезно за никого. Историята на цялото човечество и на цивилизациите се крепи на войни и кланета. Трябва ли да се използва всяко едно от тях за всяване на омраза? Да помислим дали Левски някога е използвал езика на омразата. Да помислим дали Списаревски някога е използвал езика на омразата. В омразата няма и не може да има нищо патриотично. Освен да го използва за маска. Омразата е лесният път за решаване на злободневните проблеми. А изберем ли лесното решение, проблемите ще се стоварят обратно върху нас – като бумеранг.
Филмът ,,Да живее България‘‘ е сигнал. Адела Пеева има правото да заеме неутралитет в него. Но ние, зрителите и цялото общество, не разполагаме с този лукс. Знаменитата фраза на Едмънд Бърк е най-удобна за повода и затова се е превърнала в клише. Ще я перифразирам и аз: ,,Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е учителите-,,будители‘‘ да стоят отстрани и да се подхилкват‘‘.
Текст: Росен Спасов
Снимки: Пресофис на Киномания и http://www.adelamedia.net
(Текстът е публикуван в списание Outshined, брой 4, декември 2017, www.Outshined.net)