Културно-историческите образи на човешкото тяло. Различните култури през вековете са се отнасяли по различен начин към човешкото тяло, но винаги са имали отношение към него. Мистериите, красотата (или обратното), възможностите му, пределите, отделните му съставни части винаги са били обект на внимание от страна на науката и изкуството. В Антична Гърция културата е повлияна изключително от човешкото тяло, то е издигнато в култ. Интересът към древните гръцки статуи векове по-късно ще отключат
Рененсанса за да изведат западната цивилизация от тъмнината на средновековието.
Статуята на Венера ще бъде захвърлена на остров Милос за да бъде открита случайно от някакъв селски орач много по-късно, дала в жертва на времето двете си ръце, но по този начин останала вечно в културния фонд на човечеството, което може само да гадае какво показва Венера с ръцете си. Древните гърци достигат 
до съвършенство в пресъздаването на човешкото тяло чрез своите скулптури, но това не е случайно. Математически те достигат до формула, наречена ,,Златното сечение’’, която дава точните пропорции за перфектното увековечване на човешкото тяло. Статуята на Аполон от Белведере е фундаментален пример, от който изхождат всички тогавашни художници. Гърците наистина са били щастливци – явно тогава размерът не е имал значение за естетическата перцепция на човешкото тяло.
За разлика от антропоцентричната древногръцка култура, по-архаичните около нея, северната на Траките и тази на юг – Египетската, не са чак толкова въодушевени от телесната естетика. При тракийските изображения преобладават животински форми, а изображенията на хора не гонят достоверността на образа. Първоначално всичките египетски богове приемат телата на животни, символизирайки определени смислови образи в религиозната система. Постепенно обаче те се превръщат в хибриди между човешко тяло и съответното животно. Преходът е завършен с Изида и Озирис, които в крайна сметка приемат напълно човешки образ.
На изток също не обръщат голямо внимание на естетиката на човешкото тяло, но затова пък чрез древните индуски текстове, сред които и Кама Сутра, довеждат сексуалността до изкуство, а чрез учението Йога (особено популярно днес) помагат на тялото и духа да заживеят заедно и в хармония с природата. За източните народи сексът е сакрално изкуство – те наричат вагината ,,свещено място’’, а фалосът е този, който влиза там.
В Западната цивилизация, човешкото тяло като обект на изкуството и културата е реабилитирано от Ренесансовите артисти. Но те са го възприемали като пълноценно, красиво и поетично само тогава, когато то е одухотворено т.е. грижейки се за духовното си благоденствие, човек се грижи и за тялото си. Тази романтична представа малко се видоизменя в наши дни, но все пак продължават да съществуват движения, които вярват, че душата краси човека. У нас философията на Петър Дънов обръща най-много внимание на човешкото тяло чрез паневритмията: ,,На пръв поглед може да се каже, че това са чудесни гимнастически упражнения. Това е прекрасно за човешкото тяло. На второ ниво тя възобновява жизнените сили в нас, цялото ни етерно тяло се хармонизира. Има много примери за изцеление чрез Паневритмия. Това е изцеление чрез възстановяване на жизнените сили.’’(1) Освен това Петър Дънов сам разработва нещо като система от мерки на съвършенство за човешкото тяло, подобно на древногръцките художници.
За възприемането на плътта в Християнската религия най-образно може да се съди по думите на Аврелий Августин, който обособява Божият град, където хората живеят според Бога и Градът на дявола, където пребивават тези, живеещи според човешкото, тленното.
Сексуалността и културата. От Св. Августин разбираме, че църквата и религията не изпитват симпатия към физическите характеристики и нужди на човешкото тяло и чрез каноните се опитват психологически да ги потискат.
По-късно Ницше стига до изводът, че европейската култура е деградирала до цивилизация, а неговият последовател Освалд Шпенглер директно предвижда нейният крах (,,Залезът на Запада’’), сравнявайки жизненият и цикъл, с този на цвете, което в крайна сметка увяхва.
Какво обаче довежда до западането на Западната цивилизация? Един от най-интересните и революционни отговори дава Зигмунд Фройд. Той казва,че именно потискането на сексуалнустта разобличава репресивната функция на цивилизацията. За да просъществува в този си вид, човешкото общество трябва да 
осъществява постоянен контрол (репресия) на инстинктивните си, първични либидни и разрушителни нагони. Чрез своята воля човек трябва да контролира своите емоции и желания за да бъде част от обществената машина. Това според Фройд води до неизбежен ,,пробив’’ на потисканите импулси, което се изразява в страданието на индивида и неговият бунт срещу цивилизацията (5). По този начин той обяснява бунтът на младите към старите и кризата на юношеската възраст, когато човек се отделя от света на играта, на удоволствието и се социализира, приобщава се към реалността. Получава се парадокс: човешкото общество се нуждае от цивилизацията и се стреми към нея, в същото време е в непрекъснато противоречие с нейната същност.
Сексуалността е основен момент в изследванията на австрийския учен. Той смята, че преследването на удоволствието е самата цел и същност на живота. А удоволстието от сексуалният контакт е най-интензивното познато на човешката природа. Следователно това: ,,екстазно силно и изцяло завладяващо ни преживяване ни дава образеца, модела на щастието, което търсим’’(5). Длъжен съм да се съглася.
Но както винаги нещата не са толкова прости. С откритието, че постоянното сексуално задоволяване е в същността на човека и води до постигане на пълното щастие, Фройд открива, че сляпото отприщване на тези импулси ни водят още до самоунищожение и страдание. Тук се появява съзнанието ни, което се ръководи от обкръжаващата ни реалност, намира компромис с разрушителните сили на слепите инстинкти и ги задоволява дотолкова, колкото е нужно за да ,,бъдат избегнати опасните последици от евентуалното им пълно задоволяване’’(5). Фройд обаче стига до още по-страшната, за него и всички нас, които обичаме безразборния секс и оргиите истина. Ограничавайки своя нагон, всички ние отново сме обречени на страдание. Нещо повече – този път страданието е по-силно и по-мъчително, защото е предизвикано от съзнанието ни, което се съобразява с приетите обществени норми и изкуствено ограничава естествените ни желания. Можем да си представим колко е бил потресен Зигмунд Фройд от своето откритие, че човешкото съществуване е обречено на страдание и в двата случая – когато ограничи първичните си инстинкти, но и когато ги отприщи наволя сред птички и пчелички и козички и овчици.
Всъщност чрез тези свои открития Фройд стига до извода, че ако преследването на удоволствието е същността на живота, а то от своя страна неизбежно води до страдание, следователно и страданието е част от същността на живота. Ученият стига до извода, че човекът ,,е нещастно същество по силата на закономерна природна даденост’’(5).
Чрез своите открития Зигмунд Фройд не само променя из основи всичко, спадало под общия знаменател ,,Наука за душата на човека’’, той революционизира мисленето и дава предпоставки за изграждането на цяла наука, изследваща сексуалността. Неговите открития ще станат основа за революционни обществени промени като първо ще захранят мисълта на някои от най-големите философи на 20 в. Един от тях е Карл Густав Юнг, последовател на Фройд и също като него смята сексуалната енергия за причинител на нервно-болестни симптоми при хората. Работят заедно, но впоследствие Юнг не възприема някои от идеите на учителя си или ги видоизменя. Той поставя откритията на Фройд в контекста на неговото
общество и неговата епоха като по този начин се опитва да им придава по-малка стойност. Според Юнг, чрез своите теории австриецът се бунтува срещу своята епоха, своето общество, които са твърде консервативни. Моралът е твърде висок и с практически непоносими за нормалния човек сексуални ограничения. ,,Той е един голям разрушител, който разкъсва оковите на миналото. Той освобождава от нездравия натиск на един изгнил свят на привичките. Той показва как ценностите, в които са вярвали нашите родители, могат да изглеждат по съвсем друг начин…’’(5). Общо взето в този дух са били нападките на всички, които не били съгласни с Фройд по един или друг въпрос.
Така или иначе психоанализата на Юнг се базира на сексуалността. И по-точно на полигамията. Първоначално той е консервативен, щастливо женен и поулегнал, вярващ християнин. Не възприема културообразуващата роля на сексуалното разкрепостяване. Освен това смята цивилизацията за позитивен процес. Смята, че силните хора, в името на културата ще успеят да се справят със силите на нагона като ги насочат (сюблимирайки ги) в позитивни дйности, а само слабите характери се разболяват.
Дали е повлиян от прителя си Ото Грос (за когото ще стане дума малко по-надолу) или му е доскучало от еднообразния сексуален живот, Карл Густав Юнг преосмисля възгледите си и се превръща във върл защитник и пропагандатор на полигамията като лек срещу разрушителните природни сили, бушуващи в човешката душа. Друг фактор, който може би повлиява на Юнг е това, че не е страдал от липса на женско внимание. ,,С голяма ерудиция и остро чувство за хумор, крайно интелигентен, строен и напет, той бил особено харесван от жените (4).’’ Новите идеи за лекуване чрез секс, той прилага първо върху Сабина Шпилрейн и Тони Волф, впоследствие и тримата стигат до извода, че терапията помага, а Волф дори става сътрудничка на своя лекар, както между другото и много други след нея. ,,Когато Юнг превърнал в любовници и сътруднички няколко от своите най-умни, цивилизовани, силни, красиви и страстни, влюбили се в него до полуда, обожание и боготворене пациентки, той не постъпил низко и безнравствено, а високоморално (съгласно втория вид морал на Ницше), духовно ги облагородил и въздигнал, изцелил и засилил, обогатил душевно. Заредил с нови енергии и “нов живот” – тях и себе си самият (4).’’ Кавгите с жена му били неизбежни, но хитрият психиатър успял да убеди и себе си и нея, че по този начин отношенията им ще станат по-дълбоки и по-здрави, стигайки до изводите, които ще защитава ревностно занапред, а именно, че ,,предпоставка за щастлив брак се явява разрешението да бъдеш неверен’’, а ,,ревността е проява на липса на истинска любов’’ (4).
Други изводи, до които Юнг стига след множеството лечебни сеанси със свои пациентки са, че човешкото общество трябва да започне да гледа на сексуалността, както са гледали на нея езичниците в античността, тогава сексуалният акт е възприеман като нещо сакрално. По този начин природните инстинкти на човека ще се еманципират и ще се насочат към съзидаването на духовно-извисено общество. Според Юнг психоанализата и осъзнаването на нуждата от обуздаване на сексуалността чрез полигамия помагат на индивида да се освободи от ограниченията на неестественото цивилизовано общество. Съзидателната жизнена сила – сексуалността силно страда в изкуственото обкръжение на цивилизования свят (4).
Юнг възприема идеите за свободното удовлетворяване на първичните желания от, любимият ми сред плеядата психо-лечители философи, своя приятел и сътрудник Ото Грос. Хедонист и анархист, Грос обичал 
да живее бързо и искал да вземе всичко от живота. Движел се в бохемски среди, експериментирал с наркотици, участвал в скандални Дионисиеви празници. Младият психиатър бил впечатлен от идеите на Ницше и Фройд и често стигал до крайност, когато ги тълкувал и пропагандирал, може би в защита на собствения си начин на живот: “Жизненотворческата ценност на еротизма е толкова велика, че той е длъжен да остава свободен от каквито и да било обсъждания и закони и особено от интеграция във всекидневния живот. Докато бракът все още продължава да съществува като средство за защита на жените и децата, любовта е длъжна да празнува своя екстаз извън пределите на тази институция. Мъжете и жените не са длъжни да се ограничават един друг при появата на еротичен стимул. Точно така както някой може да има няколко приятели, той може да има и с няколко души сексуален съюз Силата на любовта непременно отслабва, ако бъде постоянно насочена към един и същи човек. Сексуалността, на която се основава всяка любов, изисква многостранно удовлетворение. Моногамните ограничения “потискат” естествените влечения и поставят под угроза емоционалното здраве. Затова, далеч от окови, пречещи на човека да се осъществи в нови опити, свободната любов ще спаси света (4).’’
Друг, малко по-късен автор (втората половина на 20 в.), който също изхожда от теориите на Фройд е Херберт Маркузе. Философ от Франкфуртската школа, той придава социален привкус на идеите за репресивната цивилизация като прилага принципите от психоанализата на Фройд към социалната действителност. Според него цивилизацията (в лицето на властимащите) изобретява техники, чрез които откъсва човека от природата, социализирайки го (образование, дисциплина, моногамия на брака и т.н.), тя не може да достави свободното удовлетворение на инстинктивните потребности. Чрез тези свои механизми
репресивната цивилизация подлага на натиск човека и неговите естествени инстинкти и се превръща в реална заплаха от самоунищожение на човечеството. Характерно за нея е чувството за вина при стремежа за потискането на забранените желания. Всичко това той излага в своя труд ,,Ерос и цивилизация’’, където дава и теоретична алтернатива на статуквото. Според него тази цивилизация трябва да се замени с нерепресивна такава – тази на Ероса, в която ще господства нов морал и нови обществени отношения. Освен това Маркузе разобличава труда като една от формите на сюблимизицаия на сексуалната енергия, тялото се десексуализира и се възприема единствено като трудов инструмент, а сексуалните функции се свеждат до размножаването. Поради начина, по който е организирано индустриалното общество, пише Маркузе, то има склонността да бъде тоталитарно. В това общество според него, където политическата и интелектуалната свобода е невъзможна, изборът се свежда до една псевдо свобода – да се избира между стоки. Хората се разпознават в стоките, които купуват, а новата обществена власт се уповава на новите потребности, които е създала. Подобни идеи намираме и при Ерик Фром в ,,Да имаш или да бъдеш’’ – човекът изпада в посесивно състояние и единственото, от което има нужда е да притежава, да купува, да има. По този начин се сюблимират естествените му нужди и желания. Отварят се нови хоризонти за псевдолечители, които си изкарват прехраната, препоръчвайки шопинг терапия (вместо секс) за изпускане на нервно-психологическата пара.
В своя труд ,,„Жизнерадостният аскетизъм” в представите за любовта и еротиката в социалистическа България’’, авторката Гергана Попова разобличава начинът, по който тоталитарната система у нас потиска сексуалността: ,,предпоставеният приоритет на обществените пред личните интереси в комунистическото общество е причина за крайно моралистичното отношение на социализма към сексуалните потребности и сексуалното задоволяване. Те биват отричани именно в ролята им на отклоняващ от трудовите задължения фактор. Тоталитарната власт не излиза извън репресивната рамка на и в известен смисъл, макар и с отрицателен знак, признава на сексуалността мощта, приписвана от най-големите й „защитници“ – от Фройд до Батай, от Райх до Маркузе. Привиждайки в секса сериозна заплаха – от една страна, заради деканализирането на човешка енергия от трудовите и обществени задачи, от друга, заради ирационалността на създаваните от удоволствието междуличностни връзки и оргиастични състояния, способни да взривят обществения ред – властта в тоталитарното общество не внася качествени промени в изпробваните от модерната власт, репресивни стратегии: само задълбочава мълчанието, усъвършенства паноптикума, увеличава санкциите, усилва степента на добавъчна репресия (3).’’
Получава се интересн парадокс между вече изградената система от втората половина на 20 в. и вижданията за самата нея от най-големите и теоретици Маркс и Енгелс, които също вярват в свободната любов и отричат моногамния брак: ,,В „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ Енгелс прави анализ на съвременното моногамно семейство като подчертава неговата релативна, историческа същност и в крайна сметка предначертава бъдещото му отпадане. Буржоазното семейство, според Енгелс, е не доброволен съюз на двама души, а икономическо предприятие. Жената в него е представител на поробена класа, която има статут на нещо средно между оръдие за производство и инструмент за задоволяване на половите потребности. Затова той предвижда, че пролетарската революция заедно с икономическите отношения на капитализма ще разруши и семейните и ще доведе до освобождение на жените. (…) Доколкото според Маркс и Енгелс буржоазията възприема жените и децата в качеството им на обикновено оръдие на труда, отмирането на семейството се разглежда като резултат от премахването на частната собственост върху средствата за производство(3).’’
Без или със секс експериментът на тоталитарната социалистическа система се провали с гръм и трясък, докато зад желязната завеса сексуалната революция си бушувала с пълна сила. Тя в крайна сметка също не преобръща обществения ред, но довежда до радикална промяна в съвремения свят и динамична социална либерализация. Без нейните теоретици едва ли светът щеше да стане свидетел на авангардните движения в изкуството, на освободените от социални задръжки битнически и хипи движения, дали на света контракултурата. Без нея едва ли биха могли да бъдат възможни и еманципацията на жените, признаването на правата на хомосексуалните, зараждането на субкултурите като бунт на младостта и много други културни и обществени явления променили цялостната картина на днешното общество. Това обаче не би било възможно без масмедиите и масовата култура, които безспирно експлоатират сексуалността и секса във всичките им форми. Превръщайки тайното в явно и интимното в публично (7) медиите постепенно разбиват табутата, наложени от репресивната цивилизация, за да може в перспектива самият публичен живот да се превърне в сексуално представление (7).
Разбира се, очевидно е, че либерализацията на обществото далеч не е достигнала своята кулминация, според вижданията на Фройд, Юнг и Маркузе. С други думи навсякъде ще се намери някой, който да преебе партито. Все още сме далеч от цивилизацията на Ероса, а потребителския характер на обществото е по-осезаем отвсякога. Освен това все по-рядко се появяват стойностни културни продукти, дело на инакомислещи творци.
У нас, както видяхме комунистическата власт целенасочено потиска сексуалността за сметка на труда и свежда сексуалния акт до средство за създаване на по-многобройна човешка маса. Непосредствено след падането на Берлинската стена, народната енергия (доколкото я има, без да умаловажавам висенето по митинги на нашите майки и бащи) се отприщва в последвалите политически събития, а нашето общество като цяло много бавно се отърсва от всички негативни влияния върху човешката психика, нанесени от тоталитарната система. По отношение на сексуалността отново ставаме свидетели на парадокс: от една страна обществото ни е пуританско и закрепостено, а от друга сме поклонници на изключително хедонистично настроената чалга култура, характерна за прехода. Двете крайности си битуват паралелно съвсем спокойно без да търсят баланс помежду си. Така си живеем и ние спокойно, лутайки се в медийната реалност на потребителското общество, което хаотично ни подхвърля неопределени сексуални понятия, неясни предложения за еротични преживявания и откровено порнографски послания.
Росен Спасов 14. 11. 2010 г.
Използвана литература:
(1). ,,Значението на българската духовност за бъдещето на европейската култура„
Хари Салман
(2). wikipedia.org
(3). „Жизнерадостният аскетизъм” в представите за любовта и еротиката в социалистическа България
Гергана Попова
(4). ,,Полигамията в учението и живота на Карл Густав Юнг’’
Десислава Томова
(5). ,,Зигмунд Фройд: между бунта и примирението’’
Встъпителна студия на проф. Д-р Любен Николов към ,,Зигмунд Фройд – Въведение в психоанализата’’.
(6). Сп. ,,L`Europeo’’ бр. 12, Февруари 2010
(7). ,,Култура и медии’’ Любомир Стойков