Продуцент на филмите: ,,Накаран да замлъкне – писателят Георги Марков и убийството с чадър‘‘, реж. Клаус Дексел; ,,Фърчи, о друже. Одеса в българското духовно пространство‘‘, реж. Юрий Дачев; ,,Едуард Захариев – живот 24 кадъра в секунда‘‘, реж. Павел Павлов. (този текст е публикуван във фестивалния бюлетин към ,,Златен ритон“ 2013, брой 4 от 20. 12. 2013, автор: Росен Спасов, снимки: Темелко Темелков и Микаел Стефанов)
Участвате с 3 филма в тазгодишната програма. От продуцентска гледна точка при кой от флмите срещнахте най-големи трудности?
Във всеки филм има трудности и неочаквани случки. Нормалните трудности са навсякъде. За да се доведе една идея, която е на хартия до емоция, до преживяване, до образ за публиката. Но това не са трудности, а по-скоро предизвикателства и това не е някакъв евфемизъм. Срещаме трудности да убедим комисиите, които финансират проекти. Не бих казал, че тези наши филми са минали някакъв сложен път на реализация. Имах щастието да работя с режисьори, които искаха и търсеха диалог с продуцентите и другите членове на екипа. Въпреки, че режисьорите са много различни, сме водили плодотворни дискусии на всеки етап от реализацията. За мен най-трудно би било да се налага да работя с режисьори, които не търсят диалог, смятат, че всичко им е ясно и могат изцяло да контролират процеса. За тези три конкретни проекта не мисля, че сме срещнали трудности, които си струва да бъдат коментирани.
Като говорим за финансиране, по-лесно ли е да се кандидатства и спечели, при наличието на чуждестранен екип и/или копродуцент?
Не мисля. Основното определящо е темата. Дали тя ще намери съответсвие в членовете на тези комисии. Разочарованията са по-скоро от обстоятелството, че тези хора живеят в един свят, който не е дотолкова свързан с действителността. Всички проекти, с които кандидатстваме са изключително ориентирани, даже не само към днешния ден. Киното е важно да съдържа енергия, която по-дълго ще въздейства и ще вълнува публиката. Това са не просто филми, които в момента, в който са спечелили финансирането, вече са остарели или повтарят вече направеното. Те предусещат движението, вълнението, посоката на развитие на обществото и я придружават.
Проблемът с комисиите се коментира от много дълго време. Защо продължава да има проблем?
Няма воля да се променят нещата в българското кино. Всички искат да се променят повърхностни, а не дълбоки принципи. Основното е, че трябва да решим в каква посока ще се развива киното ни. Какво българско кино смятаме, че трябва да се прави. Ако се очертаят различните тези и влезнат в реален спор, ще се решат всички други въпроси. Мисля, че много хора са доволни от това, което се прави и те смятат, че нещата са прекрасни. Но въпросът си стои и той не е решен отдавна. Не е решен от законодателството, нито в принципите върху, които стъпва развитието на филмовия процес – административно, творчески, професионално.
Във филма за Георги Марков ми направи впечатление безкрайно наглото отношение на предполагаемия шпионин и убиец към миналото. Той сякаш казва: „Каквото било – било, нещата се промениха, времената вече са други“. В същото време непрекъснато ставаме свидетели на извършени в миналото безобразия, които имат последствия и до днес. Какво трябва да е отношението ни към миналото, за да променяме настоящето към по-добро?
Трябва да знаем, колкото се може повече. Без да знаем от къде идваме и какво се е случило в миналото, не можем да решим нито сегашните проблеми, нито да намерим посоката на развитие. Периодично в нашето общество се казва: „Всичко е ясно, по-добре да не се интересуваме, да не пипаме там, защото няма да разберем, нещата са много по-сложни“. Те наистина са сложни, но именно желанието да се говори за тази сложност и да се показва кой кой е, кой какво е правил и какви са последствията, ще ни помогне да тръгнем в правилната посока. Мисля, че онова срещу, което протестира обществото в най-голяма степен в момента – задкулисието, е част от миналото. Възможността да вдигнем завесата от събития, които са се случили преди 20, 30 или 40 години, ще ни помогне да открием и тези нясни механизми и процеси в нашето общество днес. Жан-Клод Кариер, който също участва в българското кино със сходна тематика на филма за Георги Марков, казва, че основното препятствие пред съвременното общество е тайната власт. Наличието на центрове, които контролират, манипулират и вземат решенията, за които държим отговорни други хора. Някой се е съгласил да бъде посредник на тази тайна власт.
Те обаче трудно го признават.
Естествено. Така ще загубят властта си. Ако е ясно кой носи отговорност за всичко, което се случва, те няма да могат да използват нови и нови партиди от фигури, които изхвърлят много лесно, за да продължи да се случва същото. Това не е грях на демокрацията, а на самото общество в последните 60 години, а може би и преди това.
Във „Фърчи, о друже…“ показвате едно българско общество, което всячески се стреми чрез запазване на корените и традициите да гледа към бъдещето, включително и на България като родина. В чуждата страна не са успели да се асимилират, но тяхната кауза не е ли все по-обречена в контекста на стремеж към глобализация?
Не мисля. С филма се стремяхме да покажем наличието на възможността да се съхрани и да се пренесе през времето един положителен заряд. Да покажем механизмите, чрез които тази енергия може да бъде продуктивна и днес. Тези механизми са универсални. Те са потиснати, занемарени и саботирани даже в съвременното българско общество, тук, на територията на самата държава. Това са образование, култура, връзки между поколенията, традициите, с онази изконна култура на българското битие и дух. Това са стълбовете, на които може да стъпи българското общество. На първо място е училището. Образование по роден език, образование, което свързва днешното време с духа на онези периоди, в които българинът е чувствал перспектива и бъдеще. Основното във филма е гордостта на тези българи, че принадлежат към един народ с перспектива и бъдеще. Пренасянето на тази идея в съвременното българско общество е изключително важна. Според мен тези хора са много силен катализатор на процеси, които могат да се развият в съвременното българско общество.
Стига да бъдат достатъчно популяризирани.
Така е, трябва да бъдат идентифицирани и подкрепени. Зависи от волята на самите нас, които живеем тук, да дадем шанс на тези неща да се случат.
Съвкупността от ценности, които тези хора всячески се опитват да запазят, за да останат българи в чуждата държава, тук сякаш са неглижирани.
Един от основните проблеми на съвременното българско общество, проблем, който не е възникнал след 1989 г., а в цялото ни общество преди това – според мен от началото на 70-те, беше даден много силен приоритет на материалното. Най-вече на идеята, че чрез повишаване на материалното благосъстояние ще издигнем духа и ще създадем нов човек. Но това е невъзможно, защото приоритета на материалното винаги е за сметка на духовното, тъй като обществото разпределя някакъв лимит от средства. Поощряването или подценяването на определени дейности е основен въпрос на управлението на обществените процеси. Главното в момента е да се решават материалните проблеми. Това неминуемо доведе до подценяване на духовните, образователните и културните дейности. В духовната сфера с много по-малко средства, но точно насочени, може да се постигне много по-голям ефект, отколкото с наливане на средства в обречени дейности, които решават краткосрочни материални проблеми. Липсва йерархия на ценностите, при която духовното да стои на най-високото стъпало.
Българите, отишли в Бесарабия през ХIХ в., са били бежанци от тежките условия тук.
Ситуацията е сходна днес, само че в този случай ние сме в ролята на приемна страна. Може ли осъзнаването на миналото да ни помогне в тази трудна ситуация, още повече при положение, че митът за гостоприемството на България вече е напълно съсипан?
Тук отново става въпрос за пропорции и съотношение. Ако някакви ценности са съществували в националния характер – те не могат толкова лесно да бъдат унищожени. По-скоро в момента става въпрос за манипулации и използване на някакви обективни заплахи за нашето общество. За тях трябва да се търсят принципни решения. В момента, нашият отказ да възприемем сериозните измерения на проблема и да го сведем до нахлуването на няколко хиляди човека през нашата граница е затваряне на очите пред по-сериозните проблеми. Ние живеем в друга епоха, в която движението на хората е много по-интензивно. Много неща се променят изключително бързо и динамично. Неспособността да обхванем скоростта на тези промени ни довежда до идентифицирането на тези процеси с първото попаднало ни, според нашите разбирания, зло. Понякога ние ще запълним тази малка дупка с много сериозни лишения и поражения върху нашите принципи, националната традиция и ценностите не само на демократичното общество, а ценностите на българския национален характер. Политически оргазнизации, но и отделни хора, не си дават сметка за измеренията на проблема. Не ситуират тези малки проявления, на нормални за съвремието кризи, не ги идентифицират в контекста на големите процеси, в които ние участваме в момента. За съжаление обществото не е подготвено за тях. Един от основните ни проблеми е, че не успяваме да възприемем процесите, които се случват в по-глобален мащаб. Ние просто живеем в друго време и това време не може да бъде разбрано с подходи, които са били валидни преди двадесет, дори преди десет години. Новите заплахи за българското общество трябва да бъдат идентифицирани в контекста на новата епоха.
Търсейки допирни точки между трите филма – мисля, че запазването на културата и историята е на преден план.
Да, и на духовността в най-широк смисъл. Идеята е, че тези неща са занемарени. На думи тази тема седи най-високо, но когато стигнеш до конкретните действия, до реалните приоритети никой не казва, че образованието, създаването на общност на българския дух, независимо дали става въпрос за територията на държавата България, това не е поставено като приоритет.