На Радка. На Искра и Виктор Лазови.
На Любо Николов и прекрасните му деца.
Без тях нямаше да има смокини.
Когато отида в Банско от морето, обикновено съм емоционално съсипан. Тогава си прилагам терапия – отивам да варя ракия от сливи, джанки, компоти и други плодове. И когато моят добър приятел Миле, ракиджията, ме попита как беше на морето, аз обикновено го питам защо трябва да му разказвам някакви истории, които ще са тегави за мен и безразлични за него.
Откъде да започна? Вече съм в София. Градът, който комплексираните селяни наричат Мордор. Снощи бях
на Народния. Театърът, който през адската 1923 г. изгаря до основи. Преди няколко дена се върнахме от морето. За шеста поредна година бяхме на ,,Смокиня‘‘. Къмпингът, за който Любомир Николов пише често, че е ходил с децата си. Сега пък ние ходим с децата му там. Ние го наричаме ,,Пушещата кучка‘‘. Едно лято там имаше бар, който се казваше ,,Smokin` bitch’’. Имаше ли го всъщност? Добре, че имам негова рекламна запалка и от време навреме я поглеждам, за да се уверя, че такова място наистина е съществувало. Пускаха електронна музика и един път имаше сватба. Истинска плажна, електронна, сайбър пънк сватба между германец и българка.
Тази зима морето беше измило всички стари барове от плажа. Нямаше ги ,,Pampero’’, ,,Castro’’ и ,,Bardachos’’. Все едно никога не бяхме ходили там. Пушещата кучка, заедно с външния вид, бе сменила и характера си. Преди имаше палатки навсякъде, по целите дюни и целия плаж. Сега дюните са пусти, понеже са обявени, заедно с растящите по тях пясъчни лилии, за резерват. Върху част от тях обаче построиха хотелски комплекс с изумителното име… ,,Пясъчни лилии‘‘. Надявам се и с останалите да не стане така. Надявам се концесионерите да удържат на натиска и да не построят ,,Пясъчни лилии‘‘ 2, 3 и т.н. Сега по целия плаж има барове с чадъри и шезлонги. Населените места южно от Бургас плажуват тук. През деня плажът е пълен с хора и морето прилича на река Ганг. През нощта в баровете няма никой. Преди беше обратното – целият къмпинг се криеше от слънцето и вечерта баровете и морето бяха пълни. Но тъй като тази история завършва на ,,Смоукиня‘‘, а не започва там, ще започна отначало.
Юни е. Самотен съм, както винаги. Премиерът реже ленти, както обикновено. Чух крясъци. В моят квартал е тихо и крясъците се отличават. Оказа се, че Ники гледа мач от европейското, същият който аз гледах. Отидох да го гледаме заедно. Разбрахме се да пътуваме след няколко дена към Лозенец. Селото, в което Ники има къща и, в което аз за първи път през лятото си намерих работа – програмен модератор на лятното кино на плажа в Лозенец – yeah!
И така. Прибирам се от Ники. Моят прекрасен приятел Ники от квартала. С неговите прекрасни приятели чалгаджии и дилъри на наркотици. Истински хедонисти, както несъществуващото списание ,,DJ Magazine‘‘ ги описваше. Ники е опитен фрийлансър в сферата на търгуването с наркотици. Кара GOLF,с който ще пътуваме до Козенец и който един път в 4 часа сутринта се извъртя точно пред мен на бул. ,,Черни връх‘‘, малко след баира на Корубаглар, след като се бях прибирал цяла нощ от Центъра пеша, защото нямах пари. Извъртя се и потегли с мръсна газ и свистящи гуми. Ники носи черни найкове, които винаги са идеално лъснати, пръска се с маркови парфюми и има тениска на Тони Монтана. Не на Ал Пачино, а на Тони Монтана. Ники не се интересува от кино. Трябва някой път да опиша в разказ моя квартал. Или да напиша разказ за моя квартал. Всички съвременни български автори пишат софийските си разкази за Центъра на София. Или поне тези, които аз съм чел. Все пак и моят квартал е част от София – и то доста отдавна. Преди е бил част от мечтата на Батето за Зимни-Олимпийски-игри-в-София. Моят квартал трябвало да бъде Олимпийското село. Но както всички знаем адският-мираж рухнал. И сега в квартала живеят прекрасни хора като например Мишо, който гледа две крави. Или пък Иван, който държи кварталното магазинче за хранителни стоки, никога не излиза извън квартала и се държи с хората като селския кмет. Пускам компютъра, който по принцип ми се струва бавен, но понеже сега бях у Ники, изпреварва всички мои действия, ха-ха.
След няколко дена заминахме за Козенец. Селото, в което софийските селянчета обичат да почиват и задръстват тесните му, непригодени за ултраконсуматорски туризъм, улички с огромните си черни джипове.
Всички останали селянчета ги ругаят и се чудят как Корубаглар е успял да се премести в Лозенец. Там поработих малко на гореспоменатата мегагъзарска работа и ме полази стоножка като в сън на Уилям Бъроуз. Две напълно реални случки, след които дойде времето на Пушещата кучка. Заминах, а Ники остана с Климатика и Загорката. След малко идват Доктора и Влака, както каза Боби Малкия миналата година в Созопол. Радка тогава си тръгваше и ни пожела успех.
Близнаците се върнаха от Маастрихт. Градът, в който всички знаем кой договор е подписан. На Смоукиня, нашите приятели от гр. Младост, София, вече лазеха. Бяхме си вкъщи. Там, където Боби Малкия, първият спонсориран скейтър в България, се молеше една сутрин на Слънцето, обърнат с гръб към морето. Беше началото на август. Съобразихме се, както всяка година с датите на ,,Spirit of Burgas’’. Фестивалът, след който всички остават на Южното черноморие. Събрахме се и отидохме при Криситата. Заведението, в което Цветан Бизев всеки път превръща касовите бележки в произведения на изкуството, пишейки послания на сервитьорките. Един път, преди години, взехме Криситата с нас на бар. Аз попитах едното Криси дали е правило секс на спасителния пост. Криситата се изплашиха и избягаха, ха-ха. В заведението при Криситата седим с часове, ядем яйца по панагюрски, таратори, шкембета и други народни хитрости. Филипа Любомирова Николова веднъж си поръча таратор, снежанка и айран. Там се крием и от Слънцето. След което отиваме на Кемпа и припадаме, до изгрева на Луната. Луната пак изгрява, почти винаги пълна през август и ние тръгваме към Созопол, Градина, Лозенец, Корал или където имаме познати и приятели.
В Смазопол си имаме любимо място за пиене – старото училище, сега галерия, на ръба на скалите, в края на стария град. Най-високата точка на града, от която се открива уникална нощна гледка. Представям си колко трудно е било на малките деца да прекосят целия град и да изкачат баира до своето светилище. Цената на образованието и наградата от удоволствието да учиш на такова неземно място. Подобно на тях, ние също трябва да си платим. Минаваме през тълпите туристи, които по това време на годината тапицират улиците и старинните къщи на древния град. Събираме се на училищната тераса, около 30 човека, жадни за новите знания, които ще ни предложи нощта. След което се разпръскваме из целия град като заря за края на учебната година. Само, че не отиваме при родителите си, а тълпите вече ги няма. Улиците на Созопол са достатъчно стари за да не запомнят нашите истории. После ранното Слънце ни изненадва като разкрива необичайните ни спални: пейки, пясъци, спасителни постове, отворени багажници. Не се плашете, ако ни видите там, живи сме… Този път топ леглото беше намерено от Иво Морето, нашият приятел, който сега обитава голям апартамент в Ротердемидж. Градът, който много скоро ще посетим. Иво беше припаднал на едно паркмясто, точно до буса на близнаците, с пернишката регистрация. След няколко неуспешни опита да го събуди, стопанката на платения паркинг сложила един конус пред него за да го защити от някой паркиращ турист. След което викнала полицията. Иво се събудил и лелката се разкрещяла, че следващия път ще го бие с винкел.
В Козенец имаше търкалца или както Набоков ги нарича вълшебни боеприпаси и микропланетариуми.
Освен това имаше стар и много тъжен лунапарк, от онези гастролиращите – със стрелбища-каравани, стари открити джаги, чиито дръжки са намазани с грес, железни влакчета, въртележки и захарен памук. Съчетахме всичко това с посещение на Чакал. Къмпингът, който най-много прилича на Пушещата кучка отпреди време. Там имаше концерт на Ревю, но по-важното беше, че имаше промоция на уиски – 4 лв. голямото. Още в раното имаше много жертви, а нашият приятел Иван от Разлог искаше да бие Васко Гюров. Към сутринта и аз паднах жертва – десетото уиски не се почувства добре в компанията на останалите девет и реши да излезе. Заедно с тях. Спахме в колата, на сутринта ни събуди онзи мой приятел Ники, с черния GOLF. В този ден, както във всички други, целият Козенец отиде на плаж на Чакал, Ники също. Видя ни и наду клаксона. Загорката и Климатика се смееха от прозорците.
Иван познаваше концесионера на плажа и ми обясни, че го е взел само за да го запази и в момента се бори с всички земни и неземни сили, той да си остане вседостъпен палатков къмпинг. Последна утеха за един умиращ начин на забавление по Южното черноморие. Другото такова място е гората на Деградина, където през август се превръща в почивна станция за младите от гр. Младост, София. Отсечката на метрото ,,Младост III – Градина‘‘ ще бъде готова през 2019 г., когато София ще е културна столица на Европа, а на ,,Spirit of Burgas’’ ще гостуват Prodigy, Cypress Hill, Metallica и Sean Paul. По това време всички те ще живеят в България.
Когато се изморим повече, оставаме на Смоукиня за вечер-две. Барбекю и пиене на Кемп е голям тандем. Имаме си и момичета – хубави, красиви, прекрасни и такива за рап клипове, ха-ха. Близнаците ги рисуват с перманентен маркер по ръцете, гърдите, гърбовете и бедрата. Една от тези, за рап клиповете дето са, попадна при нас от Друсе. Градът, в който през 1897 г. се състои първата кино прожекция у нас. С нея си водеше една приятелка, която не попадаше в горните категории. Приятелката започна да говори нещо за чернокожите, нищо лошо или обидно, но използваше така любимото на българите расистко обръщение. Нашият приятел Еди, когото разни хора понякога нападат, защото е чернокож, я предупреди, че не може да говори така пред него. Приятелката недоумяваше защо не може да използва тази дума. Расистка ли си? Не, естествено. Тогава не използвай расистки обръщения, думи, които отдавна са изменили значението си и са се превърнали в лингвистични инструменти за насаждане на омраза.
Не съм сигурен дали приятелката успя да разбере достатъчно ясните аргументи. Не знам кога и нашето
общество като цяло ще стане по-разбиращо, по-отворено към различните окраски на света. Простите хора по принцип нямат достъп до по-дълбоки емоции. Нашите майки и бащи са раснали в невежество и страх, които предават на децата си, а те и на своите. Питам се дали ние, миналите през мимолетните школи на Смокиня, Градина и Корал, ще успеем да покажем на тези след нас, но и на тези около нас това, което смятаме за важно, което сме изградили през годините като перцепция за света и което сме натрупали като опит.
Ракията вече изтече Росене, а и се увлече малко, казва Миле докато изсипва последната кофа в бидона.