Рецензия на филма ,,Тези, които останаха“ (2019, реж. Барнабаш Тот)
2020 – странна година! Поради обективни причини Международният София филм фест, провеждан традиционно през март бе отложен и се проведе три месеца по-късно, възприел хибридна форма на провеждане – предимно в онлайн пространството, но с прожекции на открито (и с предпазни мерки), както и в Дома на киното. Да бъда част от първото в историята на ФИПРЕССИ онлайн жури, също беше странно, но не непременно неприятно. Заседанието мина безпроблемно и без технически трудности. Бяхме лишени от живия контакт, но се постарахме това да не влияе върху обсъждането на филмите и запазихме надеждата да се запознаем на живо в бъдещето. Ситуацията ни даде възможност да изгледаме филмите от международния конкурс бързо и без обичайните изкушения, които един фестивал предлага. По този начин много по-лесно поставихме всеки един от филмите в общия контекст.
Спокойно можем да кажем, без да се боим от клишето, че унгарският филм Those who remained (Akik maradtak, dir. Barnabás Tóth) е пръв сред равни. В него оцелелият от конецентрационен лагер Алдо (Карой Хайдук) и осиротялата Клара (Абигел Сьоке) завързват необикновена връзка, чрез която и двамата запълват човешките отсъствия в живота си. Взаимоотношенията привидно влизат в шаблона баща-дъщеря, но нюансираните актьорски изпълнения подсказват и други техни девиации.
Времевият прозорец, в който е ситуирано действието е експлоатиран рядко в киното, тъй като обикновено авторите избират привидно много по-драматичните периоди, които го обграждат. Като зрители сме свикнали да гледаме всякакви вариации и гледни точки, както към хитлеризма, така и към сталинизма. Персонажите току що са преживели Холокоста и над тях е надвиснала сянката на СССР. Ценното е, че авторите на филма използват този фон за да изследват развитието им в конкретните условия, без да се концентрират върху политика и история. Алдо и Клара не се вписват в системата на унифицирания човек, която СССР се опитва да наложи и това автоматично ги превръща в аутсайдери. Те обаче са индивидуалисти с характер и са основата на непокорното общество, което ще доведе до Унгарските събития от 1956. Връзката между двамата е сложна сама по себе си – той е гинеколог, а тя е негова пациентка и този конфликт подсилва още повече драматургията. Силният сценарий, в комбинация с безупречните актьорски изпълнения майсторски изграждат персоналните взаимоотношения, които изобилстват от емоции под повърхността.
Отчаяното търсене на лек за отчуждението се превръща в основна мотивация за действията на основните персонажи и често замъглява преценката за реалната опасност, която е надвиснала над тяхната връзка. Това важи с особена тежест за фрустрираната и крехка Клара, която отвръща първосигнално на атаките, въпреки огромната емоционална интелигентност, натрупана при досега с войната: ,,Как е възможно страха от самотата да те превръща в курва?‘‘
Изключително интелигентно и зряло, чрез изчистен и стилен минимализъм, но достатчъно точно и ясно е показано как режимът се укрепва – със среднощни набези, подхранване на параноя и вербуване на доносници в най-близкото човешко обкръжение. Филмът хитро завършва със смъртта на Сталин – светъл лъч на надежда за по-добро бъдеще на персонажите, но те сякаш инстинктивно усещат, че най-лошото тепърва предстои. Затова и привидно щастливия финал е компромисен и крайно условен.
Невидимият монтаж и музиката допринасят за майсторския краен резултат и заедно с ниския цветови ключ на камерата, който е клише, но изглежда като незибежен избор за този разказ, допринасят за крайния резултат – тих, човешки, майсторски филм.
(Текстът по същество е доклад към Международната федерация на филмовите критици и журналисти (ФИПРЕССИ), която връчи своята награда на филма ,,Тези, които останаха“ в рамките на 24 Международен София филм фест. Членове на журито на ФИПРЕССИ бяха Петра Метерц от Словения, Ектор Мартинез от Испания и Росен Спасов от България. Оригиналната версия на текста е публикувана тук: https://fipresci.org/report/those-who-remained/).
Снимки: www.siff.bg