(текстът е публикуван в сп. ,,Кино“, бр. 2, 2012 г.)
Продуцент: НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘
Изпълнителен продуцент: Станислав Семерджиев
Директор продукция: Кристиан Иванов
Режисьор: Дочо Боджаков
Сценарист: Марин Дамянов, по пиесата ,,Краят на въжето‘‘ от Патрик Хамилтън
Оператор: Теодор Янев
Бюджет: 15 000 лв.
Участват: Ивайло Драгиев, Пенко Господинов, София Бобчева, Александра Михайлова, Боян Младенов, Стоян Борисов
Готов е първият игрален филм на НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘. Двете премиери на филма се състояха през януари и февруари в кинозалата на академията. Продукцията е дипломна работа на актьорите в новооткритата магистратура по актьорско майсторство за кино и театър.
,,Краят на въжето‘‘ е екранна адаптация на едноименната пиеса от Патрик Хамилтън. Форматът е телевизионен – 54 минути и в момента търси своята телевизия, която да го покаже пред по-голяма аудитория. И това е важно, защото резултатът е, меко казано, задоволителен, а доказателство за това бяха одобрителните реакции в залата.
През 1948 г. Сър Алфред Хичкок екранизира пиесата за първи път като предприема истинско техническо приключение. Шедьовърът ,,Rope’’, той заснема в един кадър. От днешна гледна точка на дигиталното заснемане, това не изглежда чак толкова голямо предизвикателство, но тогава лентовите ролки са били с дължина, позволяваща заснемането само на 10 минути. Непрекъснатото ,,разхождане‘‘ на камерата из мизансцена през цялото действие, режисьорът постига чрез кашове – затъмнения в гърба на актьорите или в някой предмет.
Филмът на НАТФИЗ е заснет в по-традиционен, кинаджийски стил. По този начин младите актьори и асистенти имат възможността да черпят от опита на своите преподаватели и да се докоснат до практиката в кино процеса.
Двама студенти стигат до екстремизъм, търсейки начин да разнообразят ежедневието и да повдигнат адреналина си. Извършват убийство на свой добър приятел, след което организират парти в апартамента, където са скрили тялото. Единият от тях се стреми да докаже психологическо и духовно превъзходство над своите връстници и преподаватели, което неусетно го трансформира в патологичен лъжец и убиец. Другият обаче се огъва под нечовешката тежест на престъплението.
Много добре са се справили актьорите под режисурата на Дочо Боджаков. Изпъква играта на Ивайло
Драгиев, който се е слял с образа си на софистициран младеж с интерес към психологията на убийството. Несъмнено е хвърлил много труд в изграждането му. Хладнокръвието му в напрегнатите моменти е смразяващо. Словесната битка между персонажите на Пенко Господинов и Ивайло Драгиев кулминира в майсторско надиграване между преподавател и студент, както във филма, така и в реалния живот. Разкриването на убийството е пресъздадено правдоподобно и е най-напрегнатия епизод във филма.
Единствената критика към актьор е за Боян Младенов. Неговият образ, прояждан от вина и гузна съвест трябва да е основен двигател на градиращото напрежение, но вместо това актьорът театралничи и преиграва, с което осуетява един от основните ефекти върху зрителското възприятие. Явно е необходимо и той, а и тези след него, да усвоят едно основно правило – играта пред камера е различна от тази на сцената.
Драматургията е най-силната страна на филма. Върху основата на Патрик Хамилтън, Марин Дамянов е създал ненатрапващи се и достоверни диалози, адаптирани за градската среда на София. Повествованието е стегнато и целенасочено. Спомагателните конфликти подсилват напрежението и логически извеждат развръзката. Изведени са психологическите подбуди към отнемането на човешки живот. Самата мисъл за предприемането на подобен акт променя личността из основи и тя е склонна да изкривява факти и събития. Точно както двамата младежи грешно си внушават, че философските идеи за превъзходстовото на един индивид над друг (предадени от техен преподавател), съдържат подтекстуално послание за физическото унищожаване на по-низшия. Запазени са черния хумор и съспенса от филма на Хичкок, за което допринася и музикалното оформление. Саундтракът на партито обаче е неподходящ. Точно тези парчета младите хора отдавна са изтрили от харддисковете си.
Изображението е на добро ниво, но със сигурност не е с това качество, към което се стремят
преподавателите по операторство в НАТФИЗ. Може би операторската версия с намалени цветови тоналности ще бъде по-подходяща за пресъздаване на тягостната атмосфера. Но като се има предвид, че е трябвало да се снимат по 10 полезни минути на ден, а бюджетът на филма е колкото кетъринга на статистите от реклама на Хайнекен, това е простено.
,,Краят на въжето‘‘ е гледаема и достъпна телевизионна новела. Дано намери своята възможно най-голяма телевизионна аудитория и да даде началото на една много полезна традиция, с тенденция за все по-качествени резултати.
Интервю с Кристиан Иванов, директор на продукцията:
Какви трудности срещна при първия си опит като продуцент?
Преди да отговоря на първия въпрос, искам да благодаря на проф. Ст. Семерджиев, тъй като проектът беше негова инициатива и той е човекът, който ми гласува пълно доверие да бъда включен в работата върху първия пълнометражен филм на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. И да се върна на въпроса:
Основния проблем беше липсата на предподготвителен период. Самият подготвителен период беше изключително кратък и неусетно се премина към много интензивен снимачен период. Освен това почти всички работещи по филма имаха и други ангажименти – професионални или лични.
Всъщност успехът т.е. заснетият филм дължим на преподавателите, заемащи позициите на сценарист, режисьор, оператор, монтажист, художник. Дължим го обаче и на отдадеността на студентите и на служителите, ангажирани с проекта
За по-голямата част от екипа този проект беше първа съвместна работа, а това неизбежно доведе и до много трудности при организирането на отделните процеси и най-вече на снимачния.
На последно място по ред, но не и по значение е ниският бюджет за проект от такъв мащаб.
Всичко това доведе до допускане на доста компромиси.
Не мога да не спомена и един проблем, който засягаше основно мен, а той е, че режисьорът си имаше асистенти, операторът си имаше асистенти, монтажистът си имаше асистенти. Аз не само, че нямах асистент, но бях асистент на художничката, дотолкова, до колкото имаше нужда, тъй като тя положи огромни усилия. Също така трябваше да покривам няколко длъжности, необходими при толкова мащабен проект, а именно – директор продукция, организатор, снабдител, счетоводител, охранител, общ работник и какво ли още не.
Смяташ ли, че това са типичните трудности, които съпътстват киното като цяло, и които те очакват занапред в работата?
Не мисля, че това са типичните трудности. Може би те са типични за студентски продукции, но са недопустими за хора, считащи се за професионалисти. И въпреки, че смятам, че ако е лесно, няма да е интересно, се надявам за напред да ме очаква само работа в екипи, сплотени около невероятни идеи, прерастващи в прекрасни сценарии, реализирани със солидни бюджети и липса на каквито и да било компромиси.
Кой е твоят фаворит сред завършващите актьори и защо?
Трудно мога да посоча фаворит, а и това не е толкова важно. Има много добри млади актьори и с радост мога да отбележа, че пред тях се откриват все повече възможности.
С какво се различава филма на НАТФИЗ от пиесата на Хамилтън и филма на Хичкок? Къде са сценаристът Марин Дамянов (,,Огледалото на дявола‘‘, ,,Под прикритие‘‘) и режисьорът Дочо Боджаков (,,Моето мъничко нищо‘‘, ,,Английският пациент‘‘) в ,,Краят на въжето‘‘?
Директно ти казвам, че не съм запознат с подробности около пиесата на Хамилтън, за да правя сравнение. Относно филмът на Хичкок… може би самият Хичкок е едно добро начало, американска продукция, екип от професионалисти, бюджетът… Просто няма място за сравнение – от една страна имаш американската киноиндустрия, а от другата – НАТФИЗ. Спокойно мога да кажа обаче, че при едно леко освежаване на ситуацията имаме всички дадености да оползотворим потенциала на академията.
Кой от екипа пиеше най-много по време на снимки? Ти колко пиеше?
Ооо, много вода се изпи, все пак снимахме през юли. А за алкохол ако ме питаш… все пак ние се бяхме събрали за да снимаме?!
По какъв начин филмът привлича зрителите? До колко е зрителски? В НАТФИЗ го аплодираха при пълна зала.
Все пак това е първият пълнометражен филм, произведен от НАТФИЗ! Естествено е, че беше голямо събитие и нямаше как да не привлече зрители. Всички студенти и голяма част от преподавателите и служителите бяха любопитни да видят какъв е резултатът. Освен това проектът беше съвместна работа на преподаватели и студенти, което също е голямо събитие, тъй като не беше поредната практическа задача за студентите от факултет „Екранни изкуства“. Актьорският състав – студентите от магистърската програма „Актьорско майсторство за театър и кино“ и Пенко Господинов, дадоха всичко от себе си и смятам, че също имат голям принос за интереса (и успеха). Колкото до аплодисментите, всеки филм ги заслужава поради факта, че правенето му коства много труд и усилия от страна на екипа, а аз смятам, че това е повече от достатъчно за уважение. Тогава какъв по-добър начин да го покажеш, освен да аплодираш авторите.
Какви са тенденциите в българското кино? Оптимист ли си за следващите две-три години?
Аз съм твърдо убеден в позитивното развитие на българското кино. През 2011 г. излязоха десет нови български филма, а това, както знаем, е прецедент за последните двадесет години. Тази година също започва доста силно. Трябва да отбележим, че има филми, както за широката публика, така и конкретно с фестивална насоченост. Освен това студентите снимат постоянно, нямам предвид само задължителните им курсови задачи, а по-скоро страничните проекти, които осъществяват. Въпреки всички трудности, животът в академията кипи. Може би тук трябва да спомена обаче, че забелязвам, както при студентите, така и при занимаващите се с кино на професионално ниво, че се набляга преди всичко на това как да бъде показана историята и не се мисли толкова дали тя е достатъчно силна и какъв ще е ефектът върху зрителите. Смятам, че имаме проблем както при избора на темата, така и при самото „разказване“ на истории. Опитите за измъкване от тази тенденция са прекалено плахи, но това идва преди всичко от ограниченото финансиране от страна на държавата и от големия риск, че ако се провалиш може да нямаш шанс за втори опит. И все пак…
А в по-дългосрочен план?
Задава се едно ново поколение, което има коренно различен стил на мислене и работа и съм убеден, че това ще допринесе много за цялостната промяна в облика на българската киноиндустрия в положителна насока. Доказателство за това е най-добрият съвременен български филм (според мен) – „Подслон“ на Драго Шолев.
Имаш ли участие в следващия проект на НАТФИЗ? Разкажи нещо за него.
Надявам се, все още никой не ме е уведомил. За момента мога да кажа само, че ще има още такива проекти, и то не един.