В средата на ХV в. едно техническо изобретение променя генерално хода на историята. Йоханес Гутенберг
създава машнния печат. Вече е възможно масовото разпространение на писменото слово, което го освобождава от елитарната му скованост и го прави достъпно за масова аудитория от читатели. Постепенно се развиват технологиите, животът става по-бърз, започва индустриалната епоха и съпътстващото я общество. Изобретява се конвейрът и започва масовото производство на стандартизирани стоки със заменими части. Огромни човешки маси започват да се преселват от селата в големите градове за да търсят препитание във фабриките и заводите. Там те постепенно губят вековната си връзка със земята, изоставят спазваните традиции и ценности и изпадат в анонимността на гетото в големия град.
Реалностите се променят много бързо и някои въпроси остават без отговори. Започват да се появяват политически идеологии, приложими към духа на времето. Те се опитват да обяснят случващото се и да променят статуквото. Вдигат се вълни от недоволство. Революции срещу остарелите феодални институции избухват навсякъде в Европа и на много места по света. Търси се начин на управление, адекватен на случващото се главоломно развитие и променящите се ценности.
Изкуството и културата също изпитват нужда от незабавни реформи. Започва епохата на модернизма. Основната заслуга на модернизма е, че отхвърля всички стари догми в изкуството, досега достъпно само за определен елитен кръг от избрани хора и подобно на Гутенберговото произведение променя хода на историята като прави изкуството и културата достъпни за масовия човек. Разбира се, това би било невъзможно без развитието на технологиите и на самото общество като организъм.
Чрез своите агресивни авангардни движения, всяко едно от тях прокламирано с шумен и скандален манифест, модернизмът стои като контра на всяка една епоха преди себе си. За войнствената същност на новите движения говори корена на тяхното общо наименование. Директно иззето от военното дело, avant-garde (фр.) означава предните редици на армията. Най-жертвоготовните, най-яростните, най-смъртоносните и най-безсмъртните в своя подвиг. Армиите на модернизма разчупват окови, изкривяват рамки, рушат паметници, подиграват се на остарялото и призовават за целенасоченото му унищожаване (в смисъл абстрахиране от него) за сметка на прокламираните от тях нови ценности в изкуството. Така например дадаистите чупят традициита в структурата на поезията, футуристите издигат в култ колите и машините за сметка на древногръцките скулптури, сюрреалистите пресъздават подсъзнателната активност на сънищата в своето изкуство, с което шокират все още твърде консервативното общество, ексцентриците преобръщат ценностите с категоричното: ,,Вчера – музеи, храмове, библиотеки. Днес – фабрики, заводи, пристанища.‘‘ и т.н.
Авангардът обхваща всички сфери на изкуството: литература, архитектура, театър, музика, живопис, кинематография, фотография. Авангардистите осъзнават, че стария свят неизбежно си отива и гръмко подменят традициите с нови идеи и теории, противоположни на изградените досега. Техният интелектуален гений избухва най-силно в първата четвърт на ХХ в. едновременно из цяла Европа. Съвпада с възхо
да на конвейрното, масово производство, появата на кинематографа и джаза.
В този период много хора от Стария континент и Източна Азия поглеждат към САЩ като символ на новото, на индустрията и най-вече на надежда за по-добро бъдеще и шанс за оцеляване. Тълпите от имигранти обаче пристигат като чужденци в чужда държава, най-често бедни, неграмотни и неориентирани. Никой не говори езика на другия. Този съвременен Вавилон е живописно пресъздаден в романа ,,Рагтайм‘‘ на Е. Л. Доктороу. Разноликите маси от народ имат нужда от масово производство (за да произвеждат и да потребяват), но и от масово развлечение и масова култура.
Такива се явяват рагтаймът, джазът, циркът, панаирът, мюзикхолът и универсалният език на нямото кино. Със своята всепроникваща достъпност, те всички се различават от елитарното, високо изкуство – символ на отминаваща епоха. По това време всички те са принизявани като нисък антипод на утвърдените през вековете изкуства. И точно затова авангардистите са влюбени в тях и техните новаторски изразни средства. На особена почит е кинематографът. Той също като модерното изкуство няма корени. Ражда се заедно с авангарда в индустриалната епоха и е плод на технологичното развитие. Механичната
му природа го различава и противопоставя на всички останали изкуства. В началото самото кино не се осъзнава като такова – имитира театъра и заема от изразните му средства, само че ги регистрира с механичното изобретение на братя Люмиер. Дълго време киното е определяно като панаирджийско забавление. Новаторите-авангардисти обаче са на друго мнение. Те осъзнават възможностите на кинематографа и поемат мисията да го утвърдят в света на контраизкуството – и успяват. Футуристи, ексцентрици, експресионисти, сюрреалисти оформят ранни кинотеории и естетически кинотечения, които от своя страна създават вечни образци още по времето на ,,Великият ням кинематограф‘‘.
В САЩ като контра на старите културни навици се оформя и вселената на джаза. Със своя импровизационен характер и бърз, разхвърлян ритъм ,,черната‘‘ музика от Ню Орлиънс светкавично отхвърля догмите и става любима на фрагментираното, хаотично, имигрантско общество. Гениалният джаз се ражда, развива и живее сред хората, на улицата, потънал в наркотици, алкохол, хазарт, проституция, невежество и хаос. С една дума – импровизация. ,,Когато не знаеш нотите, раждаш новата музика‘‘ – казва Луи Армстронг. А тази нова музика освен гореизброеното съдържа в себе си най-вече противопоставяне и отхвърляне на старото.
На езика на новите технологии – светът се рестартира за да започне наново. От културна гледна точка най-голяма роля за този рестарт/преврат като контра на статуквото изиграва модернизмът с неговите авангардни течения. В крайна сметка авангардът постига своите цели, с което предопределя собствената си историческа смърт. Всички основни принципи, издигнати от модернизма вече са приети от обществото. Новото вече не плаши никого. Авангардните прояви престават да предизвикват шок и възмущение, но извеждат изкуството до всеки ъгъл на обществото и постигат една мечтана цел – традиционното, буржоазно общество е готово да дава много пари за произведения, които често дори не разбира. Културата и изкуството стават масови, достигат до всички. Но какво следва след това?
Постмодерната епоха, в която живеем днес се характеризира най-вече с победата на основните принципи на модернизма. Тези принципи, които тогава са били срещу всичко старо, днес са утвърдени и конформизирани. Важно е да се каже, че за самата постмодерна епоха и постмодернизма обаче няма единно и еднозначно определение. В своя характер тя е противоречива, съдържа в себе си по много от всичко и няма определени граници. Характеризира се с еклектика и фрагментарност, но това не я изчерпва. Рационализмът на Запада обръща поглед към мъдростта и съзерцанието на Изтока. Деконструктивизъм и конструктивизъм, връщане към старото, цитиране на класически или любими произведения. Всичко е позволено.
Преходът към постмодерност и постмодернизъм не е плавен. От политическа и историческа гледна точка 
световната ситуация се променя бързо и динамично. Изникват нови реалности, с които човечеството трябва да се съобразява. След II Св. в. светът осъзнава нуждата от глобално сътрудничество, чрез което да се гарантират мира и сигурността и да се избегнат евентуални повторения на ужаса. Вместо това земното кълбо се разделя на два враждебни лагера, които се надлъгват идеологически, състезават се във въоражаването и с настъпването на атомната епоха застрашават с масово унищожение повече отвсякога.
Западният лагер се оформя около демократчичните страни победителки от войната, с основен политически и икономически (а защо не и културен) център – САЩ. Европа е срината със земята, а Америка е непокътната. Щатските възстановителни долари са добре дошли в западната ос, към която се присъединява и капитулиралата Япония. Източна Европа се концентрира към СССР – тук се причисляват още Китай на Мао и Куба на Кастро. Пада ,,Желязната завеса‘‘.
Основният сблъсък на ХХ в. е този между двете идеологии, но във всяка една от тях по отделно се зараждат контраелементи, които не са съгласни със случващото се. Именно те предизвикват много от най-важните събития на века. Американското правителство проповядва демократичните идеи за свобода и равенство, но същевременно с това дава поводи за надигане от вълни на недоволство заради поъпкването на човешките права и свободи на собствената си територия. Заедно с поколението на бейбибумърите, от калта изниква тяхната противоположност.
Битническата пътуваща култура, съставена по време на безкрайните нелегални влакови пътувания из Северна Америка дава на света гениални произведения на изкуството. Автори като Джак Керуак, Уилям Бъроуз, Алън Гинсбърг кръстосват от Сан Франциско до Ню Йорк и обратно, създавайки своите шедьоври. Запленени от бързия ритъм на джаза и най-вече от неговия психеделичен поджанр – би-бопа цяло поколение битници изгражда своята житейска философия около непрекъснатото пътуване, постоянната наркотично-алкохолна замаяност, удоволствието от собственото им изкуство и живот като цяло. И всичко това напук на обществото, срещу много малко пари, а понякога и без, с което практически показват много неприличен жест на капиталистическа Америка и нейното все още твърде консервативно общество, преследващо лъскавата Американска мечта. Освен културното наследство, което оставят битниците, те се превръщат в предшественици и основна предпоставка за появата на контракултурата в САЩ. Основният им принос е, че либерализират голяма част от обществото в Америка. Но появата на контракултурата е невъзможна без тогавашния политически контекст.
Шестдесетте години на миналия век са особено концентриран на събития период. Още в началото на десетилетието светът е заплашен от атомна война, когато Куба обявява, че ще позволи на СССР да
разположи ядрени глави на острова. Малко след това е убит действащия президент на щатите – Джон Кенеди, като убийството се свързва най-вече с кубинската криза. Той пък от своя страна е любимец на народните маси и подкрепя движенията за права и свободи. А те са много – най-важна роля изиграва организацията на д-р Мартин Лутър Кинг Мл., бореща се за правата на чернокожите и етническите малцинства. Освен тях своите права търсят представителите на нежния пол, чрез множество феминистки движения, хомосексуалистите също набират смелост да издигнат гласа си, водени от безстрашния Харви Милк, който дори влиза в управата на Сан Франциско. От културна гледна точка тази огромна недоволна маса се олицетворява от хипи културата.
В цялостния контекст на контракултурата от втората половина на ХХ в. хипитата могат да бъдат сравнени с авангарда на модернизма. Те създават облика на цяла една епоха. Защитават всичко, което се противопоставя на официалната политика и мейнстрийм културата. Променят реалностите и създават нови. Обявяват се твърдо против всякакви войни и армии, обръщат внимание на източните философии и техния мистицизъм, с което разчупват консервативния западен рационализъм в мисленето. Най-голямата им заслуга е, че с много бързи темпове либерализират обществото и няма да е пресилено да се каже, че го подготвят за постмодерната епоха, когато всичко ще е позволено и нищо няма да е странно и непознато. През 60-те обществените нагласи се променят светкавично – Нийл Армстронг стъпва на луната и човешкото въображение става безгранично, Тим Лиъри прави своите експерименти с LSD, Джаксън Полък създава своята живопис без да докосва платното с четка, сп. ,,Rolling Stone’’ е създадено от нищото за да се превърне в огледало и трибуна на контракултурата, Хънтър Томпсън тръгва на път за да открие и опише от първо лице Американс
ката мечта, Боб Марли популяризира растафарианството по целия свят, чрез своето реге и универсално послание за мир. На световната карта се появява малкото градче Уудсток, където над половин милион представители на контракултурата се забавляват в калта под музиката на Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Грейтфул Дед и много други. Освен тях по същото време са в творчески разцвет Боб Дилън, Джон Ленън, Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн, Джак Никълсън, Денис Хопър, Робърт Кръмб – списъкът е безкраен.
Цялата тази съвкупност от творчество и индивидуалности преживява своята еманация по едно и също време, подобно на авангарда в началото на века. Нещо повече – обединява се около протестите срещу несправедливата война във Виетнам, която САЩ води и най-вече срещу цялостната политика, водена от администрацията на Ричард Никсън. Контракултурата се бори за незабавно оттегляне на американските войски от джунглите и намиране на мирно решение. Тяхната основна сила е обединението по време на масовите демонстрации.
По същото време се бунтува и Европа – през 1968 г. студентски бунтове срещу правителствената политика по отношение на бедността, работните условия и образованието вълнуват Франция. Във Великобритания музикалните групи ,,Beatles’’ и ,,Rolling Stones’’, повлияни от американския блус и рокенрол, разчупват порядките на все още консервативното островно общество, с което утъпкват пътеките за създаването на британските субкултури. Във ФРГ (Западна Германия) крайно-лявата Фракция ,,Червена армия‘‘ тероризира демократично-капиталистическата система като привижда в нея възраждането на фашизма и нацизма.
Немирна е ситуацията и за Източния блок – избухва т.нар. ,,Пражка пролет‘‘ в Чехословакия. Бунтовете срещу комунистическата система впоследствие са кърваво смачкани от Съветските съюзници и идеята за социализъм с човешко лице умира завинаги. В целия Източен лагер контракултурата съществува в изроден вариант, подтисната от репресивните органи на управляващата система. Заплашени от физическо унищожение плуващите срещу течението са принудени да се крият или да емигрират. И двата начина са особено трудни и свързани с много жертви. Все пак дисиденти не липсват. Особено болезнени за социалистите са руските. Те са заклеймявани като реакционни елементи и често бягат на запад, където могат без цензура и страх за живота си свободно да разкрият случващото се зад стената.
В България, а и в целия социалистически блок също не липсват дисиденти. Постепенно те развиват чувствителност към слабите места на машината. Тези особени представители на контракултурата постепенно придобиват способността да вграждат в своите произведения послания, които са невидими за цензурните радари на ,,Големия брат‘‘. Развиват т.нар. езоповски език, чрез който алегорично кодират смисъла на комуникацията и малко или повече подриват основите на Берлинската стена отвътре. Падането на стената може да се счита за своеобразен триумф на социалистическата контракултура без да се умаловажава самия политически и исторически крах на комунизма като идеология.
След като контракултурата постига своите цели, закономерно се претопява и изчезва, подобно на авангардните движения преди нея. На сцената излизат субкултурите, които помагат на индивида да се идентифицира по-лесно в новата объркана и светкавично променяща се постмодерна среда. Появява се аполитичното диско, което за своя кратък живот успява да наложи като мейнстрийм хедонистичния начин на живот, който беше част от предизвикателните лозунги на контракултурата и който впоследствие се превърна в основна цел на постмодерната епоха.
Противоположната, неконвенционална мисъл не умира с претопяването на контракултурните постулати. Светът не спира да се върти, изпълнен единствено с конформисти и хедонисти и не идва краят на историята, както се опитваше да докаже в края на миналия век Франсис Фукояма по повод победата на капиталистическата система, но впоследствие сам отказал се от своята теория. Напротив – подобно на едновременното съществуване и същевременно невъзможното взаимодействие между Ин и Ян, новите обществени нагласи винаги ще намират своите контранагласи, които да движат историята напред.
Използвана литература:
- Сп. ,,L` Europeo’’, бр. 7 (2009 г.) , бр. 12 (2010 г.), бр. 17 (2010 г.)
- ,,Картини от светлина‘‘, Владимир Игнатовски, ,,Валентин Траянов‘‘, София, 2008 г.
- ,,История на изкуството. Том 10‘‘, Х. У. Джансън, Антъни Джансън, ,,Елементи‘‘, София, 2008 г.
- ,,24 часа. Вестникът.‘‘, Авторски колектив, ,,Труд‘‘, София, 2001 г.
- www.wikipedia.org