Хранилище за съхранение на филмова лента
Масовото навлизане на интернет в ежедневието на обикновения човек от началото на 90-те години на ХХ век предопределя настъпването на дигиталната ера, в която всички живеем днес. Без значение до каква степен сме се адаптирали към тях, зависимостта ни от цифровите технологии е все по-непреодолима, а преходът на аналоговия свят към дигиталната вселена се случва в почти всички сфери на живота. Поради настоящите нива на технологично развитие на човешката цивилизация, изискванията на пазара и бизнеса, а и спецификите на самата цифрова технология, това се осъществява с почти невъзможни за осмисляне темпове. От архаичната вътрешна мрежа етернет, върху която се базира интернет, какъвто го познаваме днес; през търговските стрийминг платформи Netflix, Amazon и Spotify, които променят реалностите на установявани с десетилетия индустрии в рамките на секунди; до Фейсбук и Туитър – онлайн социални мрежи, които са в състояние да определят и изкривяват политиката на държави като САЩ и Русия, дигиталната технология поглъща и обуславя всичко около нас.
В контекста на киното във всичките му проявления – на изкуство, забавление, бизнес, индустрия и не на последно място историческа памет, централна тема в последните две десетилетия е продължаващият дебат филмова лента или дигитална технология. Дискусията е обект на редица задълбочени изследвания, а мнения в двете посоки изказват и най-знаменитите филмови автори на нашето време. Всеизвестно е, че сред защитниците на традиционния начин на заснемане (който сам по себе си също се развива като технология, макар и по-бавно) са режисьори като Мартин Скорсезе, Кристофър Нолан и Куентин Тарантино. Техният главен аргумент не е киноманска носталгия, а е чисто естетически. Те са убедени, че съвременната дигитална технология не може по никакъв начин да наподоби изображението, което се постига по фотохимичен способ чрез пропускането на светлина върху движеща се със скорост 24 кадъра в секунда филмова лента. От другата страна стоят не по-малко значими творци като Дейвид Линч и Джордж Лукас, които са пионери във въвеждането на дигиталните технологии в киноиндустрията и пламенно защитават предимствата им.
Така или иначе, след 1999 започва масово преоборудване на киносалоните в глобален мащаб, разбира се, с основен двигател Холивуд. Старите аналогови прожекционни машини се заменят с такива, които възпроизвеждат цифрови аудио-визуални произведения. Този процес се извършва светкавично – за около десетилетие и е продиктуван най-вече от икономически причини. Именно бизнесът и индустрията са тези, които достигат до и налагат на пазара финалния вариант на дигитален формат, който ще се разпространява, показва и в крайна сметка съхранява. Нарича се DCP (Digital Cinema Package) и най-общо казано представлява съвкупност от дигитални файлове, които пазят и пренасят картина, звук и данни, с една дума – кинопроизведение, предназначено за прожекция в киносалон. Най-често носителят на тази колекция от файлове е твърд диск или в краен случай флаш памет, които се свързват с компютъра на прожекционната машина. Съхраняването на произведението също се осъществява върху оригиналния носител, но винаги с бекъп вариант, копиран поне двукратно върху сървър на съответната институция, натоварена със задачата.
Постер на филма ,,Cinema Futures“
Скорсезе и Нолан изтъкват и друг аргумент, който е тясно свързан, както с производственото бъдеще на лентата като материал и технология, така и с нейното съхранение като носител на визуалната историческа памет. В забележителния документален филм, изследващ темата в дълбочина – ,,Cinema Futures‘‘ (2016, реж. Майкъл Палм), те използват мотото „Use it or lose it” („Използвай за да не загубиш”) като имат предвид, че изполвайки лентата като материал, те ще осигурят съществуването на нейното производство. Дебатът има и друг аспект – трайността на филмовата лента като физически материал. Нейното физическо съществуване е ограничено във времето и зависи от много фактори като температура, влажност, амортизация при използване и транспортиране и др. Реално доказано е обаче, че при правилно съхранение, филмовият носител е в състояние да запази аудио-визуални данни поне 100 години (съществуват научни теории, които увеличават тази граница до 1 000 години). От своя страна исторически младите дигитални носители, които непрекъснато променят формите и мащаба си, все още не са имали възможността да се докажат като надеждна във времето технология за съхранение. Поради тази причина, парадоксално във времето на своя залез, филмовата лента преживява и своеобразен ренесанс като ключова суровина за опазване на световното аудио-визуално наследство. Нещо повече – фактът, че в момента аналоговият филм напуска основната сцена на културната индустрия, му помага да постигне по-ясни очертания като ценност и да бъде припознат като решителен и висококачествен носител на естетически и исторически потенциал. (Хорват, Александър, „Постоянство и мимикрия: Дигиталната ера и филмовите колекции/ Horwath, Alexander, “Persistance and Mimicry: The Digital Era and Film Collections”, Journal of Film Preservation, # 86, 04. 2012, p. 21)
Тук идва и ролята на филмовите архиви, колекции, музеи и други подобни институции. Те са крайната точка във филмопроизводствената верига и като такава, често са пренебрегвани. Още от началото на своето съществуване този тип институции са принудени да се борят за своето оцеляване. Винаги тяхната работа е била трудна и е оставала без подкрепа от държавата и обществото, особено в развиващите се или по-бедни страни. А дигиталната ера с нейните непрекъснато обновяващи се реалности, повдига безброй въпросителни не само пред настоящата работа, но и за самото бъдеще на тези институции. Какви трансформации ще трябва да предприемат за да се адаптират към новостите? По какъв начин ще продължат да изпълняват основните си мисии, цели и задачи – да събират, издирват, съхраняват и презентират своите колекции? Ще успеят ли филмовите архиви да поддържат темпото с излизането на всички нови технологии? Въпросите са повече от отговорите.
Хранилище за съхранение на дигитални носители
Взаимоотношенията на филмовите архиви с дигиталната ера започват още в началните фази на нейния генезис или вече над четвърт век. В зависимост от степента на развитие на държавата, в която се намират, тези институции рано или късно въвеждат своите бази данни в електронни каталози (онлайн или за вътрешно използване); дигитализират видео с ниска резолюция за предварителен преглед он- или офлайн; сканират фотоси, постери и други нефилмови материали; създават собствени уебстраници за информация на потенциалните си клиенти или за популяризиране на своите активности; дигитализират и реставрират заглавия от своите колекции; създават и издават собствени DVD и Blu-Ray дискове или DCP-та за колекциониране или прожекции и т.н. Българският оператор и специалист в областта на съвременните технологии за реставрация и дигитализация проф. Николай Лазаров хвърля светлина върху тези взаимоотношения още преди старта на дигиталната ера: ,,Десетилетия наред усилията за опазване на филмовите архиви са били реализирани най-вече чрез копиране на оригинала върху нов, по-стабилен филмов материал. При съвременните технически възможности процесът включва механична реставрация на оригинала, дигитална реставрация на съдържанието, подходящи температура, влажност и чистота на хранилищата и разбира се, действия, осигуряващи възможността архивираното съдържание да бъде достъпно за по-широка аудитория. (…) В зависимост от характера на архива достъпът включва разнообразни дейности – от предоставяне на възможности за изследователска работа на място до показването на архивни копия по интернет.‘‘ (Лазаров, Николай, ,,Злато 24 к./сек.‘‘, Кино и време, бр. 1 (28), 2006, София, БНФ, с. 34-47)
Още през 20-те години на ХХ век, когато в обществото, творците, теоретиците и историците не остава никакво съмнение, че киното може да бъде и изкуство, ценността на филмовото произведение започва да се припознава не в предмета (носителя), а в съдържанието, което той носи. Това означава, че произведенията на дигиталната култура (в конкретния случай филмите) също са обект на интерес и трябва да бъдат съхранявани от филмовите архиви. Според много от специалистите, които се занимават с проблема, технологиите за съхраняване, дигитализация, реставрация и показ ще се променят, запазвайки традиционната представа за филма, а интернет е не само нова форма на достъп, но и нов тип публичен филмов архив. Формират се нови хоризонти с нови възможности. В този смисъл съществуването на институциите за опазване на аудио-визуалното наследство е не
Юбилейният брой 100 на ,,Journal of Film Preservation“
само желателно, но и наложително. Задължителна е обаче тяхната адекватна реакция и адаптация към бързо променящия се контекст. На помощ при изпълнението на тези задачи идват международните организации FIAF (Международна федерация на филмовите архиви, International Federation of Film Archives, създадена през 1938) и АСЕ (Асоциация на синематеките в Европа, Association of European Cinémathèques, създадена през 1991). Българската национална филмотека е техен член съответно от 1959 и от 2019. Тези организации ясно са определили като свой фокус предизвикателствата, пред които са изправени институциите за опазване на аудио-визуалното наследство в дигиталната ера, без разбира се да неглижират традиционните проблеми в областта. Създават се експертни технически комисии, които изследват и следят развитието на дигиталните технологии и, ако се налага, дори експериментират с тях. Резултатите от дейността на тези работни групи се публикуват на уебсайтовете на организациите, в печатното издание на FIAF – ,,Journal of Film Preservation‘‘ (излизащо два пъти в годината) и се изнасят като презентации на ежегодните събития, които те организират.
АСЕ създава своята ,,Digital agenda for film archives‘‘, която анализира ролята на архивите в глобалния процес на дигитализация, тъй като сравнено с аналоговото съхраняване, цифровото изисква коренно различни дейности, технологии и умения. Това от своя страна има влияние върху всички нива – избор, показ, съхранение, разпространение, достъп, обучение, финансиране и правни проблеми. По молба на редица свои членове техническата комисия към FIAF публикува онлайн през 2013 ,,Принципи на дигиталното съхранение‘‘. Последният и най-обемен документ от тази поредица се нарича ,,The digital statement‘‘. Той е в пет части и обхваща много теми и проблеми, които биха могли да изникнат в областта на дигитализацията, реставрацията, дигиталното съхранение и достъпа до филмовите колекции. Усилия в тази посока се полагат и на по-високо институционално равнище. Осъзнавайки ролята на дигиталните технологии в съвременния свят, Европейската комисия към Европейския съюз също създава своя работна група с подобна, но много по-всеобхватна цел – да създаде стратегия за цифров единен пазар (Digital single market), който да адаптира дигиталните технологии в целия икономически и обществен спектър на Съюза. Резултатите от работата на тази комисия (доскоро ръководена от българския комисар Мария Габриел) засягат пряко и опазването на аудио-визуалното наследство под формата на наредби, документация, препоръки, проекти, събития и др.
Хранилище за филмова лента
В заключение ще се върнем към филма ,,Cinema Futures‘‘. В него режисьорът Майкъл Палм с известен песимизъм задава въпроси за бъдещето на аудио-визуалното наследство и институциите, които го пазят: ,,В днешно време, когато аналоговите филмови ленти изчезват и нараства разнообразието от дигитални формати за движещи се изображения, може би филмовите архиви са на ръба на тъмна епоха? Умира ли филмът или само се променя? Почти непреодолимите дилеми, пред които трябва да се изправим за да запазаим аудио-визуалната памет жива и достъпна не са само проблем на филмовите архиви, но и на всички нас, които искаме да запазим тази памет за бъдещето.‘‘ След което завършва с все пак оптимистичното разсъждение, че аналоговият филм ще бъде на разположение не само за филмотечни нужди, но и като притегателен център за истинското филмово преживяване. Паоло Керки Усаи, ключов специалист в областта, обобщава всичко това само в едно свое афористично изказване: „В момента живеем в дигиталното средновековие – светкавичното развитие на технологиите непрекъснато ражда нови носители, формати и четци за тях, без да съществува доказано надеждна технология за дългосрочното им съхранение. Докато трае този хаос, пазете лентите на всяка цена.”
Текст: Росен Спасов
Снимки: архив на БНФ, Росен Спасов, www.IMDb.com
(Tекстът е част от проект на Българската национална филмотека с медийното партньорство на Въпреки.com и е финансиран от Национален фонд „Култура”)
Връзка към публикацията във Въпреки.com: https://xn--b1agjhxg2e.com/post/188212233156/%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%B4%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8