Постер ,,Златна роза“ 2016
За да не ми се налага да ги повтарям повече, ще започна този текст с бързо маркиране на основните теми, които бяха отбелязани неколкократно още по време на фестивала, а след това, още по-усилено, тиражирани като отзвук от Варна: проблемите със селекцията в конкурса, липсата на зрители в залата, но и високото средно ниво на късометражните филми и повишената чувствителност на младите автори към социалните проблеми и хуманизма. Който иска да чете за тези неща, нека си ги намери в интернет.
English version of the text: http://artstudies.bg/platforma/?p=845&lang=en
Парадоксално, но симптоматично, филмите, предизвикали най-разгорещени дискусии, двуполюсни мнения и дори ,,скандали‘‘ в рамките на фестивала, са с критично нисък зрителски потенциал. Тематичното трио ,,Слава‘‘, ,,Безбог‘‘ и ,,Христо‘‘, представящо битието на екстремно маргинализирани персонажи, някои от които дори са на границата на средностатистическите определения за човешки същества, подрежда нелицеприятен пъзел от хиперболизиран хиперреализъм, чиято цел е да представя киното, но и едновременно с това – реалността в България. Журитата по световните фестивали, съставени от творци, които в най-общия случай правят същото кино, оценяват безспорните кинематографични качества на тези заглавия. И те наистина са високи. Но непривлекателните теми, съчетани с трудно
гледаеми авторски подходи, отново ще отблъснат зрителите. Пак се завърта омагьосаното кръгче. Направили сме хубави филми, ама никой няма да ги види. Малко хора ще пожелаят да ги загледат дори. Хубаво би било, обществото да види умелото проследяване на пътя на един клошар. Не го казвам с ирония. ,,Христо‘‘
Димитър Николов в ролята на бездомника Христо.
(реж. Григор Лефтеров, Тодор Мацанов) е най-добре изграденият като драматургия и техническо изпълнение филм от ,,триото‘‘, а изпълнението на Димитър Николов, в ролята на бездомника Христо, може да търси аналози далеч извън националните ни граници. Димитър Крумов и останалите поддържащи актьори също изграждат значими образи. В интервю за фестиалния бюлетин (бр. 3, 22. 09. 2016) Григор Лефтеров казва, че е имал нужда от силен морален аргумент за да поиска от държавата пари за кино. Историята на бездомното момче е наистина социално потребен филм, но той ще бъде преследван от парадокса, че обществото, с чиито финансови средства е подпомогнат, ще го подмине.
Преследващата камера (като изключим моментите, в които персонажите тичат – крайно демодиран похват, при който нищо не се вижда) и все още властващата стилистика на румънската ,,Нова вълна‘‘ са най-подходящи за автентизма при експонирането на този обществен сегмент, премеждията и безнадеждните му стремежи към морално (само)измъкване от дъното. Дълбоки поклонници и най-ярки представители на този стил кино в България, са създателите на ,,Слава‘‘ (реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов). След като пожъна редица фестивални успехи с ,,Урок‘‘, но удари на камък при срещата си със зрителите, двойката режисьори предприема различен подход за втория си филм от трилогията ,,вдъхновени от вестникарски заглавия‘‘. Драматургията засяга множество нишки и ни представя повече и по-многопластови персонажи, което предполага повече действие. В началната сцена камерата отново е залепена за гърба на нещастния кантонер (Стефан Денолюбов), но веднага след това, разказът поема различни посоки и изключва този похват. Грозева и Вълчанов показват една смешно-тъжна реалност, с особено чувство за хумор. На ръба на тънката подигравка със своя персонаж, те все пак съумяват да не го осмиват, за което голям принос има и поредното голямо превъплъщение на Стефан Денолюбов. Благодарение на многопластовото драматургично развитие и безапелативното изпълнение на Маргита Гошева, нейният персонаж е едновременно хищник и жертва. Системата придобива плът и кръв чрез личните си борби. Струва ми се, че ,,Слава‘‘ е с най-голям зрителски потенциал от ,,триото‘‘, поради гореизброените причини.
Кадър от филма ,,Безбог“
Най-неубедителен сред тях е ,,Безбог‘‘ (реж. Ралица Петрова), заради бутафорната си хиперреалност и апликирания финал. Чисто географски, в България не съществуват планински улеи, по които да се забавляват фрийрайд скиори и сноубордисти, а под техните скали да има пещери. Още по-малко такива, които мутри и ченгета използват за наказание на своите жертви. А и да имаше – не би било рентабилно. Все пак, ако приемем, че филмовото пространство е метафизично и действието се развива в една хипотетична географска ширина, наситена с човешки отпадък (хипотетично пространство), то финалната сцена трябва да покаже, че земята се отваря и ,,поглъща‘‘ невинен турист – син на един от злодеите. Поетична справедливост, както биха казали в Холивуд. Подобна хипотеза обаче противоречи на хиперреалистичния ключ, в който е поставена историята.
В съвсем друга писта бягат ,,Лабиринти на любовта‘‘ (реж. Владимир Щерянов) и ,,Летовници‘‘ (реж. Ивайло Пенчев). Тяхната целева публика ще бъде сериозно разстроена психически, ако й бъде наложено насила да изгледа горепосочените заглавия. Първият е компилация от банални любовни истории, която подхожда да е създадена от току-що завършил студент, а не от роденият през 1965 Владимир
Яна Маринова е готова на всичко в името на любовта.
Щерянов. Опитът на режисьора все пак му е помогнал да оползотвори очевидно приличните средства, които руската държава отпуска за ,,правилни‘‘ филми. Резултатите на екрана са привлекателна визия, разнообразие от технически средства, множество персонажи, разположени на различни луксозни локации. Разбира се, всичко си има цена и руското знаме задължително се появява периодично в кадър, а любовта между руските свалячи и българските красавици си идва някак естествено. Въпреки, че в реалността май е обратното. На пресконференцията след прожекцията на филма, беше отбелязано и, че той служи за пълнометражна реклама на руските фирми за продажба на имоти в България, както и на редица други експанзивни политики на империята. Разговорът тръгна в тази посока заради техническата неуредица с руски дублаж върху българските реплики – недопустимо за представяне на филм в конкурсна програма на национален фестивал за игрално кино. Щерянов се оправда, че не са достигнали средства, с което предизвика недоумение, защото субтитрите са по-евтини от дублажа. В негова защита веднага се намеси един позакъснял и случайно допаднал руски възпитаник, който започна да обижда наред и нарече пресконференцията русофобска сбирка.
Като стана въпрос за усвояване на пари, при любимеца на публиката - ,,Летовници‘‘, нещата са малко по-мътни, както беше намекнато, но подминато с махване на ръка, на пресконференцията. Нямам намерение да се задълбавам в счетоводните книги на която и да е продукция – за това си има органи, но резултатите на екрана са видими и отворени за коментар. В случая те са по-скоро камерни и скромни, откъм визия и действие. Разказът компилира скечове и туристически шеги, изпълнени от плеяда телевизионни звезди, при чиято поява публиката умира от смях. Драматургията страда от редица недоглеждания (еко-активистка, която мечтае да спи в хотел) и дразнещи шаблони (хомосексуалист, който се нахвърля наред на всеки един представител на мъжкия пол), но най-голямата й слабост е разтегленото времетраене от 120 минути, което за целевата публика на жанра е твърде дълго. Позитивен елемент във филма е пищната оригинална музика на Георги Стрезов, който за целта използва симфоничен орекстър, а това не се случва всеки ден в българското кино.
Златното сечение между горните крайни тенденции търсят ,,Маймуна‘‘ (реж. Димитър Коцев-Шошо) и ,,Пеещите обувки‘‘ (реж. Радослав Спасов). По-успешен в тази насока е ,,Маймуна‘‘, който търси зрителите, без да подкопава самочувствието им. Той натъжава и разсмива едновременно, изкарвайки от гледащите дълбока емоционална съпричастност. В момента е по кината и съсвем скоро ще придобием поне бегла представа как това влияе върху резултатите при срещата с широка публика. ,,Маймуна‘‘ е позитивен и игрив филм за израстването. В него културните препратки и цитати са ненатоварващ пъзел от постмодерни символи, който се използва за маскиране на основната драматична нишка. Въображението на малката Ива (Александра Костова) й помага да преодолее, неизбежен житейски удар. Изпълненията на всички деца във филма са, всъщност традиционни за българското кино – неподправени, трогателни и красиви.
Рая Пеева в ролята на Леа Иванова.
,,Пеещите обувки‘‘ също не бяга от широка публика. Неговият коз в привличането й, е невероятната история на легендарната джаз певица Леа Иванова, на която българската култура и история като цяло са големи длъжници. Киното в частност, се отсрамва периодично. Филмът на Радослав Спасов обаче би могъл да срещне проблеми със зрителите в структурно отношение. Поради спецификата на своя разказ – житейската съдба на Леа Иванова, той пресъздава няколко различни епохи. Етапите от живота на певицата са пресъздадени от четири различни актриси (Киара Столарски, Донна Бангьозова, Рая Пеева, Ернестина Шинова), но драматургично не са разделени съразмерно. Средната част на филма, която показва разгара на любовта й с Еди Казасян и отношенията й с БКП и ДС е най-наситена. Оттук идват и пробойните – мудно действие и прекалено претоварване на младите актьори (Рая Пеева и Юлиан Петров), което на моменти се отразява на като цяло плътните им изпълнения. Препратките към историята на българското кино са автохедонизъм, насочен и към гилдията, но в крайна сметка и те натрупват излишно времетраене, което натежава на обикновения зрител.
И ако някъде горе в текста съм оставил впечатлението, че не харесвам компилативна
Кадър от филма ,,Спомен за страха“
сценарна структура, то сега ще го опровергая. Истинска фестивална изненада и мой личен фаворит е ,,Спомен за страха‘‘ (реж. Иван Павлов), който проследява еднотипния начин на живот на коренно различни персонажи. Това е поетична филмова сатира, която не се вписва в никой от гореизброените условни модели. Бавното безвремие във филма, протичането на живота, е далечен, но не носталгичен, а критичен спомен. Безцветната и беззвукова атмосфера обгръща мозайката от съдби, контролирани от доносници и агенти. Цветовете са в емблемите, знамената и лозунгите. Изключително точно е уловен духът на онези 45 години, които уж са стигнали, но все още определят битието ни.
И така, след това отклонение, остава въпросът от заглавието – трябва ли да търсим златно сечение или баланс между фестивалните тенденции и понижения вкус на масовата публика? В крайна сметка при наградите всичко си идва по местата – журито определя за първенци типично фестивалните филми, критиците харесват абстракцията, а публиката посочва жанрово чистата звездна комедия. Според мен все пак най-стойностни от кинематографична гледна точка, са филмите от златната среда, подминати от наградите. Те имат какво да покажат на двата типа публика и техните автори, повече или по-малко успешно, се опитват да търсят златното сечение.
текст: Росен Спасов
снимки: www.zlatnaroza.bg