Златен ритон 2015
Въпреки всички спорове и въпросителни относно празненствата по случай вековния юбилей на българското игрално кино, 2015 премина именно под техния знак. Фестивалът ,,Златен ритон‘‘ беше техния естествен календарен завършек. Документалното ни кино от последната година твърде малко бе фокусирало погледа си върху юбилея. Филмите за кино се ограничиха до монтажно-колажният ,,Усмивките на българските комедии‘‘ (реж. Иван Георгиев – Гец и Радослав Илиев, Награда на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства „Академика 21“) и спорният портрет на първопроходника на българското игрално кино ,,Васил Гендов – мит и реалност‘‘ (реж. Илия Костов), който предизвика повече полемика около озвучаването си, отколкото около фактологията и филмовите си качества. Към Гендов и неговата епоха може да има толкова гледни точки, колкото автори дръзнат да се заемат с темата. Така че, добър или лош, филмът е направен и показва авторовата гледна точка към една крайно противоречива личност.
ВСИЧКО-ПОЧТИ
Почти сто години (кино)история събира в себе си изтънченото филмово изследване ,,Всичко… почти‘‘ (реж. Валерий Крисенко, Награда за дебют в документалното кино). Филм-портрет на проф. Владислав Икономов, в който няколко исторически пласта вървят ръка за ръка. Неговата биография се разгъва, а заедно с нея и историята на ХХ век и историята на българското кино. Именно в този разказ, юбилеят се оглежда най-детайлно. Тук е засегната и темата, която доминираше филмите на ,,Златен ритон‘‘ 2015 – историята на социализма, последиците от него и последвалия преход.
Авторите все повече пречупват тази тема през отделните човешки съдби и това дава
НАРОДЕН-ДОМ
положителни резултати. Като флагман се открои ,,Народен дом на терора‘‘ (реж. Стойчо Шишков, Голямата награда „Златен ритон” за най-добър документален филм), който по брилянтен начин показва непоказваното досега и обръща внимание на една сграда-символ, която по ред причини се е превърнала в незабележима част от ежедневния пейзаж. Метафора за състоянието на обществото ни по време на преход. С оглед на доминиращата тема, правилно бе отбелязано (най-първо на страниците на Фестивалния бюлетин), че в документалните филми все повече надделява публицистиката и репортажа. Тежестта на филмите се предопределяше, както от формата и съдържанието, така и от тяхното времетраене. Формите до 60 мин. бяха дефицитни.
ЖИВОТЪТ-Е-БЕЗКРАЕН
Въпреки това, оптимистични и по-светли погледи към темата не отсъстваха. Белгийският телевизионен режисьор Андре Шандел, със своя филм ,,Животът е безкраен танц‘‘ показва краха на социализма и прехода през очите на популярното вокално дамско трио ,,Sentimental swingers’’ и техните музиканти – ,,Михаил Йосифов секстет‘‘. Драматургията е рамкирана от протестите през лятото на 2013 г. Музикални епизоди от концертни и клубни изпълнения на групата разнообразяваха настроението в залата на кино ,,Лъки‘‘. Чувството за хумор на джаз музикантите е ключово, защото историята придобива други контури през техните очи, без да се омаловажава. Белгиецът, съпруг на Вера Шандел – една от певиците в триото, се люлее между двата свята на Белгия и България и в крайна сметка любовта е нишката, която го води в произтичащия хаос.
Любовта е финалният акорд и в ,,Салто мортале‘‘ (реж. Борислав Колев, Наградата
САЛТО-МОРТАЛЕ
за режисьор на документален филм). Разказът за трагичната съдба на олимпийския шампион Ангел Генчев е много далеч от обикновен спортен филм. Неговата история, с много стегната драматургия и целенасочена режисура, е още една метафора на прехода и състоянието на обществото. След като му е отнет олимпийксия медал, заради положителна проба допинг, животът на Генчев започва да лакатуши в безсмислие. На финала става ясно, че само любовта на съпругата му, може да го изкара от спиралата на самоунищожението.
Един от малкото експерименти с формата беше ,,Мечта по запада‘‘. Режисьорът Тонислав Христов отново се движи по ръба между документалното и игралното. Преексплоатираните похвати за манипулация на действителността невинаги носят успех, но Христов се очертава като един от майсторите в ,,жанра‘‘, въпреки че предишните му два филма бяха по-добри. В този си личи, че това не е история, която е намерил сам. ,,Мечта по запада‘‘ комуникира по особен начин с останалите филми. Трагедията на неговите персонажи също е резултат от рухване на една реалност или система. Те също са в преходен период, който сякаш е застинал във времето.
МЕЧТА-ПО-ЗАПАДА
Основната тематична тенденция на Фестивала ,,Златен ритон‘‘ 2015 е мрачна, но особено важна. Документалното кино не трябва да спира да се рови със същия интензитет в процесите от миналото, които предопределят настоящето и бъдещето ни. По-оптимистичните и ведри гледни точки, както и чисто развлекателните документални филми, също имаха своето място в цялостната картина, както сега, така и занапред.
А Фестивалният бюлетин отрази всичко това и още много. Пълните текстове и интервюта за всички филми може да намерите тук: http://www.zlatenriton.bg/%D1%84%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BB/%D0%B1%D1%8E%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BD/
Росен Спасов