Документалното ни кино е в много добра форма в последните десет години. Това е всеобщото мнение и то се изказва най-често в контекста на игралното ни кино. На националния фестивал ,,Златен ритон‘‘ тази година имаше осезаем спад в качеството, поне на фона на 2013 г. Това също е всеобщо мнение. 55-те филма, които се състезаваха използват различни подходи при наратива и изнасянето на фактите. Служат си с целия инструментариум на съвременната кино и ТВ документалистика – непознати архивни кадри, 3D-анимация, различни гледни точки, възстановки… Но особено при последните качественото изпълнение е твърде вариативно и поражда противоположни чувства, дори в рамките само на един филм. Да не говорим, че в една писта се състезават подкрепени от НФЦ филми с високи за нашите стандарти бюджети, ТВ предавания, публицистика, репортажи, студентски филми, любителски и др.
В дискурса на чувствата и сравненията със ,,Златен ритон‘‘ 2013 г., започвам с ,,Гражданинът Кино‘‘ (реж. Коста Биков), който предизвика най-много емоции. Сравнявам го с ,,Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС‘‘, защото отново пред зрителите е опортретувана личност от българското кино. Тони Андрейков, за разлика от Тони Траянов, обаче не предизвика разединение, а затрогващо обединение на кинообщността. Филмът на Коста Биков е зареден с личен афинитет към своя персонаж. В определени моменти това е слабост, но ,,Гражданинът Кино‘‘ постига своята цел – да покаже цялата любов на Тодор Андрейков към седмото изкуство. В неговият филмов портрет се оглежда не само личната му история, но и историята на киното.
Традиционно, историята на Българияе засегната в голяма част от филмите. След ДС, името на Цар Борис III се споменава най-често. Филмът на TV7 – ,,Борис III – Загадъчната смърт на Царя‘‘ (реж. Николай Чадаров) използва атрактивен подход при наратива: убедителни възстановки (Борис Гаджаров е Борис, а Емил Стайков – Хитлер) и разкази на очевидци (Симеон II и Мария Луиза). Историята е разделена на глави, анимирани в книга. Познат разказ се поднася по атрактивен начин, което повишава зрителския потенциал.
На същото разчитат и авторите на ,,49 172‘‘ (реж. Пламен Петков). Борис III е
действащо лице и тук. Филмът разказва за спасените български евреи по време на II Св. в. Умело се изгражда напрежението, а разказът се води на английски, което е белег, че филмът е предназначен за разпространение извън България, където тези факти не са чак толкова познати. Някои исторически ТВ канали продължават да твърдят, че Дания е единствената страна, чиито евреи не са изпратени в концлагери.
Също с положителен знак, но в края на XIX в. ни връща ,,Поучителната история за живота на братя Прошек‘‘ (реж. Любомир Халачев). Изразните средства, с които си служи филма са по-класически. Наративът не тече особено динамично, но фактите са изложени безупречно, а възстановките са трогателни.
Отново по всеобщо мнение остава въпросът как тези филми ще достигнат до българския зрител. В рамките на фестивала беше представена платформата за легално он-лайн разпространение на български филми (включително документални, анимационни и студентски) – НЕТСИНЕМА. Всички нейни настоящи и бъдещи функции и възможности предизвикаха аплодисменти, но от презентацията не стана ясно как масовата аудитория ще разбере за съществуването на сайта.
Още едно всеобщо мнение от ,,Златен ритон‘‘ 2014 – анимацията ни бележи скок в нивото, но дали се дължи на случайни творчески залпове или е устойчив процес, все още никой не може да каже и предстои да видим през 2015.