Реализъм през детските очи и преодолените капани на вечните проблеми
В един фестивал като ,,Ранно пиле‘‘, който се стреми да покаже (почти) цялата българска студентска продукция, е симптоматично да има огромно разнообразие от стилове, жанрове, теми и различни похвати за тяхното изразяване. Роптанията за слаба селекция са неоснователни, при положение, че в програмата влизат произведения на все още усвояващи занаята, бъдещи професионалисти. Чрез късометражните форми, студентите трупат практически опит, експериментират с изразните средства на киното и изграждат собствен почерк.
При по-значимите български филми ярко се открояват две тематични ядра. Децата като изразител на авторовите идеи и послания са огледало на личностните и обществените проблеми. Добрата традиция на българското кино се завръща в късометражните филми от последната година. ,,Драсканица‘‘ (Наградата за най-добър български филм) на Любомир Печев е визуалистичен философски размисъл върху индивидуалността и нейните взаимоотношения със света.
Обществото е непосилно да я разбере и затова я потиска със своите механизми за уеднаквяване. Филмът използва изключително кинематографични средства (гледни точки, крупности, композиция на кадъра, актьорска игра, музика) за да предаде идеите си.
Режисьорският фаворит на журито ,,Честит рожден ден, мамо‘‘ също умело борави с езика на киното. Режисьорката Слава Дойчева, която е възпитаник на ,,London film school’’, използва черно-бялото изображение за безцветната реалност на своята история. Детето е в центъра на ураган от конфликти, а бойното поле е семейното огнище. Възрастните са затрупани от проблеми, нямат време, карат се помежду си. На втори план умело е вкаран основният конфликт, както и темата за емиграцията. Бабата живее със семейството, баща българин – майка англичанка, и държи на родния си език. Освен това постоянно се противопоставя на майката. Напрегнатата обстановка по време на празничната вечеря е подчертана от заснемането в един кадър и лаконичната игра на актьорите. Затова детето бяга в свой свят, а в крайна сметка прави своя избор, когато съдбата на смейството е в неговите ръце.
,,Солено и сладко‘‘ (Наградата за сценарий) на Поли Генчева въздейства по сходен начин и докосва универсални струни в психологията и повдига въпроса за семейните ценности. Главният персонаж отново е дете и неговите чувства се проектират върху публиката. То е най-чист отразител на семейните проблеми и сложните отношения родител-родител, които са му чужди. Изглежда, че непринудената игра (игра в играта) на децата-актьори е подходящ инструмент за изясняване на тези отношения. Този похват е използван и от Симеон Сокеров в ,,Морска земя‘‘. Разказът започва с баналните родители, които нямат време за детето си, минава през невинните взаимоотношения между две деца (епизод, в който като интермедия са използвани кукли) и се стига до болезнената тема за отсъстващите родители и едно дете, което е принудено от живота да бъде глава на семейството. Двете семейства, от началото и края на филма са съпоставени за да може главният персонаж да оцени собствените си родители. Без този опит, катарзисът е невъзможен. Реализмът в тези филми е показан през детските очи. Еднакво успешно отправят своите послания чрез малките актьори-натуршчици, което говори, както за майсторството на партньорите им професионалисти, така и за интуицията на младите режисьори.
Главният персонаж в ,,Щастливи заедно‘‘ (реж. Йосиф Меламед) всъщност е едно непораснало дете и това би могло да причисли филма към горните, но докато при тях дълбоките пластове на историята са прикрити под драматико-реалистични сюжети, тук е точно обратното. Сюжетът му е гротескно-приказен и е саркастичен поглед към сериозната тематика за една индивидуалност, която е принудена да живее в заплашителната сянка на деспотичната си майка. Потискането на личността и мечтите, борбата на индивида срещу институцията е изведена чрез Едиповия комплекс.
Вечните философски, личностни и психологически проблеми са основна линия на фестивала, но те са типични не само за киното, но и за цялото изкуство на студентите. Екзистенцията, борбата със себе си, мястото на човека в света, са проблемите, които разглеждат младите автори и на този фестивал. Вечните теми често поставят капани, но този път са ясно, точно и стегнато предадени на зрителите по различни, но подходящи за посланието на всеки филм кинематографични похвати.
Авторите на ,,Просветление‘‘ (реж. Радослав Йорданов) избират самоироничния, изпълнен с хумор подход,
за да покажат сблъсъка между извисената духовност и неизбежните битовизми. ,,Стената‘‘ (реж. Даниел Делчунков) е упражнение по Жан-Пол Сартр и сблъсква киното с историческите безумия на ХХ в., докато ,,Непознати‘‘ (реж. Милена Калева) борави с психологическите пластове на своите персонажи.
Всеки от тези филми използва различни технически похвати, адекватни на внушенията и посланията им: визуални ефекти, ярки цветове за приказно-театралния ,,Щастливи заедно‘‘; арт постановка, игра с цветовете, визиони за експерименталната визия на ,,Просветление‘‘; напрегната актьорска игра и сгъстено пространство на кадрите за параноята на ,,Стената‘‘; тъмни тоналности за интимния, недоизказан свят на ,,Непознати‘‘. Това означава, че младите автори не просто разказват история. Те я разказват с овладян език на киното. Освен това в много от случаите са си продуценти. Полезно е, когато виждат самия процес отблизо, стига това да не се превърне в практика.
От гледна точка на организация и връзки с обществеността, фестивалът има още накъде да расте. Отражението е вяло и е концентрирано само преди откриването, спорадично в съмнителни електронни медии. Оскъдната информация на официалния уебсайт се актуализира рядко, а програмата излезна едва ден преди старта на фестивала. ,,Ранно пиле‘‘ вече е на осем години и вече не е чак толкова ранно. Утвърден е като важен форум и възможност за изява. Освен това се стреми към разнообразие и изчерпателност, заедно с филмите от други страни (засега само от Балканите) и паралелните програми. С оглед на всичко това, според мен трябва да се обърне сериозно внимание на популяризирането му сред обществото.