Kъсометражният конкурс Jameson в рамките на СФФ 2015
Безспорно първото впечатление от селекцията на филмите в конкурса за български късометражен филм Jameson, в рамките на София филм фест 2015, е тоталното количествено превъзходство на документалните филми – 7, срещу 3 игрални и 2 анимационни. Това е абсолютен прецедент, поне за последните 5 години. В по-голямата си част документалните заглавия са портрети на обикновени хора, които чрез филмите се превръщат в герои от ежедневието. В тяхната обикновеност, авторите виждат героизъм и го отразяват, всеки по свой начин. Неслучайно заглавията на тези филми са малките имена на персонажите. Това показва близостта от страна на авторите. Близост, породила се преди започването на филмовия процес и задълбочила се по време на снимките. Заглавията на тези филми загатват и за интимност – един път по вектора автор – обект, но и в изразителното поле обект – зрител. Сякаш още чрез заглавието на филма, зрителите се запознават лично с персонажа.
Плеядата от обикновени хора започва с ,,Пламен‘‘ – филм за самозапалилият се по
Кадър от филма ,,Пламен“
Снимка: www.siff.bg
време на февруарските протести от 2013 г. Пламен Герасимов. Всъщност може би това е единственият филм, в който няма интимност между автор и обект. Режисьорът на филма, живеещият в Щатите, Андрей Андреев сам казва, че мотивацията да направи този филм е, че в чужбина не се знае за тези събития в България. В този смисъл ,,Пламен‘‘ е по-информативен, отколкото емоционален. Безспорна е качествената му изработка, умелото поддържане на напрежение и атрактивния начин при поднасянаето на информацията.
Награденият ,,Гинка‘‘ е с обратен заряд. Аскетично заснет и непретенциозно монтиран, той започва като обикновен репортаж за мизерния живот на пенсионерите в България. В точно премерен момент, миг преди да изгуби тотално зрителя, режисьорката Антония Милчева се намесва в реалността на документализма чрез затрогващ емоционален обрат. Кани свои приятелки, които да си купят шапки от ателието на Гинка, с което тотално преобразява своя обект, респективно и филма. Този манипулативен игрови елемент с действителността разчупва модела и може би е основна причина за решението на журито.
,,Исус‘‘ на Боя Харизанова е курсова работа за НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘, но е равностоен по емоционален заряд и правилно водене на документалния разказ. Дълго изгражданата връзка между автор и обект, която започва много преди снимките и продължава и до днес, си личи най-много в този филм.
Кадър от филма ,,Майо“
Снимка: www.siff.bg
,,Майо‘‘ (реж. Петра Георгиева) е един интересен и допълващ лъч в този спектър от персонажи, които на пръв поглед са част от обикновеното ежедневие, но всеки от тях носи своя уникална героичност, достойна за добър документален филм. Действието се развива в Мексико сити, персонажът е мексиканка от френски произход, но това само подкрепя тезата, че за ежедневната героичност на персонажите от обикновения живот няма темпорални или пространствени рамки. Всички те са граждани на света – техните истории се случват във времепространството на съвременното общество – градъти държавата са само фон.
Общ белег на тези филми е, че всички те носят позитивна енергия и положителни послания, независимо в колко окаяно състояние са обектите им. Петра Георгиева прави обощение за своя филм, но то важи и за останалите: ,,С него искаме да вдъхновим всички, които си мислят, че загубата на някой или нещо е отрицателно явление. Всяко едно предизвикателство и трудност в живота, идва за да ни трансформира и да ни даде нов шанс да разберем себе си и живота по-добре.‘‘
Още един филм-портрет е ,,Бандит и Овен‘‘ (реж. Алберто Йорданов). Чрез образа на поредния тъжен самотник, разказът се опитва да прокарва универсални послания. Своя път през живота, главния персонаж пробива с помощта на надеждата, че ще намери злато и ще забогатее. Надежда, спусната му отгоре, под формата на глас, който му казва, че спи върху много пари. Звучи познато? Не знам дали Алберто Йорданов е гледал ,,Последните черноморски пирати‘‘ преди да се захване със своя обект, но така или иначе не само съдържанието, а и формата на филма е твърде преексплоатирана.
Добро впечатление направиха ,,двата‘‘ анимационни филма. Слагам двата в кавички, защото ,,Щрих и стих‘‘ всъщност е съвкупност от 6 миниатюри на 6 различни режисьора[1], а ,,Денят на кървавите венци‘‘ (реж. Димитър Димитров – Анимитер) е толкова подобен на тях, че спокойно можеше да е част от проекта. Комплексът от филмчета, продуциран от Компот колектив е много модерен, артистичен и свеж. Рисуваните истории са базирани на съвременна българска поезия и всяка от тях използва различна анимационна техника. Те умело преплитат различни видове изкуство, както на техническо, така и на концептуално ниво. ,,Денят на кървавите венци‘‘ пък е рисуван на смартфон, по разказ на Диян Еленков (негово стихотворение е база за една от миниатюрите в ,,Щрих и стих‘‘). В него също се размиват границите между изобразително изкуство, проза и анимация. Тези близки по дух произведения са изпълнени с чувство за хумор и самоирония и създават удоволствие от бутиков тип за интелигентната публика.
Съвсем на другия полюс е вялото представяне на игралното кино в конкурса. Не само в количествено, но и в качествено отношение. Във ,,Врагове‘‘ (реж. Христо Симеонов) Китодар продължава да разширява експерименталния спектър на своите актьорски възможности, които явно са неограничени и изглежда, че могат да спасят всяко студентско упражнение. Към плюсовете на филма може да се добави визуалната атмосфера, постигната от младия оператор Стефан Врачев, който адекватно пресъздава самотата и битово-драматичната безнадеждност на историята, със своето изображение.
,,Auf wiedersehen’’ (реж. Еди Шварц и Йордан Петков) е схематичен и стереотипен разказ за немски туристи в Слънчев бряг, които си мислят, че могат да правят, каквото си искат. Схемата на филма се разчупва малко изненадващо и за пияните западно-европейци и за зрителите, когато се оказва, че всъщност не могат да правят, каквото си искат и получават добър урок (в духа на неофициалното мото на фестивала).
Кадър от филма ,,Как да надебелеем здравословно“
Снимка: www.siff.bg
И за да завърша положително, както започнах ,,Как да надебелеем здравословно‘‘ (реж. Кеворк Асланян) е забавна и атрактивна любовна история. Въображението и чувството за хумор в основната фабула са в рядък размах за игралното ни кино, а разрушената луна е впечатляваща. Комедията с лекота изгражда свой собствен свят и има потенциал за пълен метраж. Ованес, който е новият Китодар – играе с хъс навсякъде, където и за каквото го поканят, е най-подходящият за ролята на момче, което иска, но не може да качи килограми. Тъжно-смешните роли са много по-добър ход за актьора, отколкото инерцията, която беше започнал да набира с роли на маргинали или хора с увреждания.
[1] Аспарух Петров, Милен Витанов, Борис Десподов, Иван Богданов, Борис Праматаров, Дмитрий Ягодин