„Клейфейс“ (2026)
След десетилетия, в които филмите по комикси показват физическите деформации като повод за поредната супергеройска адаптация, „Клейфейс“ на Джеймс Уоткинс се опитва (и донякъде успява) да постави един морално сив антигерой в територията на хорър жанра. В центъра на историята е Мат Хейгън (Том Рис Харис) – актьор, чието лице е едновременно професионално предимство и основен капитал. След брутално обезобразяване, причинено от треторазреден готъмски гангстер, той прибягва до експериментално лечение, което го отвежда към промяна далеч отвъд първоначалните му очаквания. Така желанието за възстановяване се превръща в кошмар, а стремежът към нормалност – в заплаха за идентичността му.
Потенциалът на подобна история е очевиден. „Клейфейс“ разполага с персонаж, чието физическо преобразяване може да бъде едновременно източник на жанрово напрежение и метафора за зависимостта на съвременния човек от собствения му (публичен) образ. В киноиндустрия (или шоубизнес), които превръщат външността в професионално условие, обезобразяването на един актьор е равносилно на обезличаване и е не просто лична трагедия, а своеобразно изключване от системата. Тук филмът има възможност да свърже телесния ужас с един доста по-прозаичен проблем – превръщането на човешката индивидуалност в продаваема стока. Между другото, подобна теза беше представена, макар и по-повърхностно и във филма ,,Street Fighter’’ (реж. Китао Сакурай), който тръгна по кината седмица по-рано.
Рискът е, че подобна концепция лесно може да се окаже по-интересна на хартия, отколкото на екран. Необходима е убедителна драматургия, която да превърне физическата трансформация в последователно изградена лична трагедия, а не просто в поредица от ефектни сцени. Тук донякъде се е получило.
Особено интересен е проблемът с отношението към чудовището. Когато хорърът използва телесната различност като средство за предизвикване на отвращение, той рискува да възпроизведе същите предразсъдъци, които претендира да критикува. Ако Мат Хейгън е трагичен персонаж, неговото страдание би трябвало да произтича не само от променящото се тяло, но и от реакцията на околните. В този случай са важни присъствието и осанката на актьора. Том Рис Харис в ролята на Хейгън е едновременно красив, но и карикатурно арогантен именно заради красотата си. Актьорът е добро кастинг попадение, тъй като успява да постигне противоречивите сиви нюанси, които се изискват като реакция към него за всеки един качествено изграден антигерой.
В крайна сметка „Клейфейс“ стъпва върху обещаваща идея: в свят, в който външността определя общественото положение, загубата на лице може да бъде равносилна на загуба на самоличност. Но за да превърне тази идея в убедително кино, филмът трябва да предложи нещо повече от метаморфоза и мрачна атмосфера. Последната без съмнение е постигната, най-вече благодарение на оператора Роб Харди.
Ако единственото чудовище в историята е човекът с деформираното лице, значи обществото, което го е направило такъв, отново е успяло да се измъкне без драскотина. Не е ли това най-голямото великденско яйце във филм, чието действие се развива в Готъм Сити?
