Documentaries are often undeservedly overshadowed by fiction films, at least in terms of their popularity among the general public. Due to its specific means of expression and inherent educational and informative nature, viewers may find it to be a bit of a bore. Since the dawn of cinema, however, filmmakers who create this type of film have tried to break these clichés and notions. Currently, we are witnessing a period of increased interest in documentary cinema worldwide. Documentary films are winning major awards, the approaches to telling a story are more diverse and creative, and the possibilities for online distribution through legal platforms allow unprecedented access to the works of documentary cinema.

In the last two decades, Bulgarian documentary cinema has reached a good average level of production, as each year over 50-60 films are produced. New and young filmmakers are constantly joining in. The entire toolset of modern cinema and TV documentary production – unknown archival forage, 3D animation, different points of view, reconstructions… The filmmakers have different approaches in terms of constructing a narrative and presenting facts.

The yard of Cinematheque of North Macedonia

Attracting a wider audience, especially in a movie theatre, remains an unsolved problem to this day. That is why it brings me immense pleasure that together with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia we have prepared a representative selection of 10 Bulgarian documentaries. All of them are watchable, interesting, informative, have a fun element, and each is different from the other ones artistically. Another common theme is that all 10 of them had a successful festival presence and a relatively good performance on the domestic market during regular distribution.

The opening of the Week of Bulgarian Documentary Cinema in Skopje kicked off with Guardians of Our Conscience (2021, dir. Stanislav Donchev). To introduce the film, one of its screenwriters, Petya Alexandrova, who is an esteemed film critic in Bulgaria, was a guest at the event. She also presented the book “Bulgarian Post-Totalitarian Documentary Cinema” by Teodora Stoilova-Doncheva, who she co-wrote the script with.

The film sheds light on the little-known, but much-hated profession of conductors in Sofia’s public transport and the so-called “clampers” who penalize drivers for improperly parking their cars in the central areas of the capital. Their work is far from being easy – they have to possess a strong mentality, and at times defend themselves physically – but under the whole professional façade, they are still human beings with a special attitude towards life. For them, madness is an everyday situation – on the streets, at bus stops, at the traffic lights… The film crew is no less brave in reflecting on it.

Next in the week-long event is a program that includes the films “Autumnally” (1982, dir. Pancho Cankov), “I Dream Music” (1983, dir. Boris Hristov), and “Of Men and Bears” (1996, dir. Eldora Traykova).

“Autumnally” is an impressionistic miniature, which in an exceptionally poetic way, without words conveys so much – specifically about life in Bulgaria, but also more generally about human nature.

“I Dream Music” is part of a trend in Bulgarian documentary cinema from the 1980s, which, according to Teodora Stoilova-Doncheva, is preparing Bulgarian society for the change in the political scene that is in the near future. The films in this series are shocking, brave, sincere, and uncompromising, demonstrating a very good professional level and revealing the problems society in socialist Bulgaria is up against. At the same time, the film is an original portrait, filled with magical music and the talented personality of Ivo Papazov-Ibryama – the world-class clarinetist who, I am certain, the audience in North Macedonia knows well.

“Of Men and Bears” is part of another group of films, formed after the changes, but again capturing the pulse of the times. This creative tendency, according to Stoilova-Doncheva, is united by the theme of traveling. These are some of the most important and impactful, most awarded films nationally and internationally in our recent film history and in which traveling, in one way or another, has been made the protagonist of the narrative. These films are among the classic masterpieces of Bulgarian documentary cinema.

“Of Men and Bears” is a sharply social and critical film that colorfully tells the story of dancing bears and their trainers. It achieved a level of socio-psychological depth that was unprecedented. It also deals with the topic of minorities in Bulgaria, which subsequently transformed from being a taboo subject during socialism into one of the clichés of the post-totalitarian period, to which Bulgarian documentary cinema, along with television journalism, made a major contribution. According to the Bulgarian film critic Genoveva Dimitrova, Eldora Traykova is the only one who managed to go beyond ascertainments and turn her observations on the subject into dystopian pictures of the state.

The next decade is presented by the film “The Mosquito Problem and Other Stories” (2007, dir. Andrey Paounov) – one of the most awarded Bulgarian films. Society has now settled down from the storms of the 1990s and is ready for an analysis of the consequences of the changes. Andrey Paounov’s second film repeats and builds on the success of its predecessor “Georgi and the Butterflies” from 2004, considered the first significant film in Bulgarian cinema of the 21st century. The distribution policy and the festival strategy of the producers, AGITPROP, in accordance with the unquestionable artistic qualities of the films, spearheaded the new Bulgarian documentary cinema’s entry on the world film map. The team behind the two films – Martichka Bozhilova (producer), Andrey Paounov (director), and Boris Misirkov and Georgi Bogdanov (cinematographers) formed a great collective that created a recognizable style in documentary cinema with characteristic features – artistic vision, unusual look at mundane topics and gentle irony aimed at its subjects, which sometimes teeters dangerously on the edge of mocking them but never seems to cross the line.

“Dad Made Dirty Movies” (2011, dir. Jordan Todorov) tells the story of the lacking in popularity, but not in ordinariness Stefan Apostolov, who flees abroad to escape the communist regime. In Hollywood he realized the American dream, becoming the producer and director Stephen Apostolof (or A. C. Stephen). The story is told traditionally – with interviews and archival footage, but Todorov purposefully elevated Apostolof’s character into a cult. At the same time, he demonstrated why this is so important – during the time and the genre he worked in, Stephen Apostolof truly had a cult following. The viewer learns about the unknown cinema of sexploitation and the nudie-cutie genres, overpowered by porn.

Another cosmopolitan Bulgarian is portrayed in the film “Stoichkov” (2012, dir. Borislav Kolev). The most popular Bulgarian, Hristo Stoichkov, is shown during his glorious moments. This approach is justified by the filmmaker, according to whom the elevation of the man behind the name was the main goal. Kolev says about Stoichkov that he is a volcano in which all kinds of passions are raging, and apart from that, he is also a genius. The people who worked on the film have woven this same passion into the fabric of the story, which is why “Stoichkov” is attractive even to those who are not interested in football. It is no coincidence that it is the most watched documentary film in Bulgaria after the changes.

“The Last Black Sea Pirates” (2013, dir. Svetoslav Stoyanov) is simultaneously a funny and a sad collective portrait of a group of hopeless dreamers. Various life circumstances have pushed them to the margins of society, where they search for adventures and treasures.

“Citizen Cinema” (2014, dir. Kosta Bikov) portrays in an emotional way another hopeless dreamer – the film historian, director of the Bulgarian National Film Archive (from 1976 to 1981), and teacher, “the star of Bulgarian film criticism”, Todor Andreykov, whose passion for cinema has ignited the cinephile spark in a number of film and non-film people in Bulgaria. Both Andreykov’s personality and the film evoke a touching unification amongst the film community in Bulgaria and are charged with the personal affinity the filmmaker has for Andreykov. At certain times this becomes a weakness of the dramaturgy, but “Citizen Cinema” achieves its main objective – to show Todor Andreykov’s love for the art form of film.

“The Good Postman” (2016, dir. Tonislav Hristov) deals with the unavoidable in its actuality topic of refugees. However, it is only a starting point for deeper summaries of contemporary life. Hristov’s characters, refugees from themselves, live in the desolate village of Golyam Dervent. According to Stoilova-Doncheva, the characteristic of this film, as well as Tonislav Hristov’s other films, is that they are emotionally charged and often told as a tale without distracting from their documentary nature. I would add that they always move on the very fine line between documentary and fiction and in this sense, they are a phenomenon in the Bulgarian film context, but they are absolutely in sync with modern trends worldwide.

During the selection, with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia, we were following another factor – that the films should not be political. By no means does this mean that they are toothless. Each of the titles, regardless of its specific subject matter, represents an accurate picture of society and the complex world we live in, and helps to make sense of them. And this is perhaps the most important feature of good documentary cinema.

Translated by Boyan Tzenev

Pictures:
Bulgarian National Film Archive
Cultural and Information Center of the Republic of Bulgaria in Skopje

http://kinematograf.bg/wind2win-film

Wind2Win или Море на вятъра не е единствено и само филм. Аудиовизуалното произведение е витрина на една важна кауза. Проектът е иницииран от малко частно сърф училище. Неговите създатели са избрали нелеката задача да се занимават с това, което обичат не къде да е, а на българското Черноморие. Живеейки и дишайки тук, те няма как да не забележат многобройните му проблеми. Един от тях е… замърсяването с пластмаса, нищо изненадващо. Филмът ни показва, че тя извира отвсякъде, а Дунав я носи и от цяла Европа, сякаш нашата си не е достатъчна. Вече привикнахме екологичните проблеми не само на морето, но и в цялата ни страна (а защо не и по света) да се преекспонират от знайни и незнайни ,,специалисти‘‘ по най-досадни начини. Двойката сърфисти от филма избира малко по-нестандартен подход за комуникация на проблема. Те се захващат с нелекото водно пътешествие с уиндсърф по цялата дължина на българската морска ивица – от Дуранкулак до Резово. Това е техният начин да привлекат вниманието на по-широката общественост към проблема. Освен това обаче, те предприемат и още няколко важни стъпки. В помощна лодка с тях пътуват морски еколози, които изследват замърсяването на водата в продължение на всичките около 300 км. Това е важно, защото от цялата инициатива в крайна сметка има и някакъв директен практически ефект. Отделно организаторите на проекта се постарават посланието им да достигне до възможно най-много хора – организират събития, медийни участия, създават официален уебсайт и т.н.

В помощната лодка пътува и снимачен екип за да го има все пак документалния филм Wind2Win. Той е технически перфектен – добре заснет и добре озвучен. И няма как да е иначе – неговите създатели имат богат опит в приключенското създаване на филми, а и не само. Достатъчно е да се отбележи балансираното използване на дроновите кадри във финалния монтаж. Не трябва да се съмняваме, че създателите на филма са разполагали с голям обем от тях, но в случая са поставени на място, в помощ на историята. Създадена е и приятна и много интересна анимация, която също е с перфектен тайминг и допринася за приятното настроение. Музикалният фон също е в синхрон с разказа. Всъщност не само опита на снимачния екип е фактор за всичко това. Филмът е заснет от професионалисти, които познават много добре своите обекти и тяхната идея. Затова и темата на филма е толкова добре експонирана чрез използваните похвати.

Недостатъците на филма са малко и са пренебрежителни. Те са от драматургично, а не от техническо ниво. Дикторският текст, четен от самите сърфисти Йо и Илето звучи изкуствено и леко назидателно (за да се върнем към проблема с комуникацията на еко-проблемите), но пък от друга страна приближава зрителя до интимното пространство на двойката и личното им отношение към темата. Забавно е и, че персонажите са против пластмасата, а пазаруват запасите за пътешествието си в огромен хипермаркет, но… капитализъм. Както вече писах, това са бели кахъри. ,,Голямата‘‘ драматургична дупка идва към финала на филма – 300 км по вода с уиндсърф е впечатляващо предизвикателство. Сърфистите се сблъскват с капризите на Черно море, непостоянен вятър, чупи се и помощната лодка. Веднага след този инцидент обаче филмът прескача директно от Обзор в Резово и претупва финала. Изключително рядък случай е някой филм да страда от липса на дължина – обикновено е тъкмо обратното. Тук обаче десет минути отгоре щяха да балансират самото пътешествие и нямаше да натежат на зрителското преживяване, защото Wind2Win е достатъчно атрактивен и динамичен и комуникира по интересен начин своето важно послание.

Освен това ще имате възможността да го гледате на голям екран и на открито в рамките на традиционната лятна панорама в Банско през юли 2014. Точна дата и час очаквайте скоро.

Филмът проследява пътуването на група планинари, организирани от Алпийски спортен клуб на ветераните в Банско и ръководени от Михаил Кадев. Разнообразната компания включва опитни алпинисти, представители на ПСС, младежи от Банско и малък филмов екип. Всички те са обединени от един общ интерес – планината и красотата, която тя е способна да предложи. След като преминава през Сърбия, Хърватска, Словения и Италия, групата установява своя базов лагер в долината Гринделвалд, Швейцария.

  Гринделвалд е световно известен ски курорт в подножието на алпийския връх Айгер (3970 м.), който е и крайна цел за по-опитната част от групата. В следващите дни алпинистите ще се отправят на серия от разузнавателни и информационни пътешествия, които ще им позволят да изберат маршрут за изкачване на един от най-трудните върхове в Европа.

   През това време младежите имат възможността да се запознаят с алпийския курорт и неговите планински особености като го сравнят с родните Банско и Пирин. След като се качват на най-високата железопътна станция в Европа (Jungfraujoch, Top of Europe, 3454 м.), те решават да приемат едно от предизвикателствата на Гринделвалд – via ferrata–та Eiger-Rotstock (2 663 м.) в подножието на Айгер.

С участието на:  Михаил Кадев, Милен Братанов , Михаил Климов, Иво Валеов, Биляна Василева, Константин Златков, Яница Златева, Стефан Златков, Йорданка Кадева, Гергана Кадева

Оператор –  Рашко Раков

Монтаж  – Боряна Костова (Бетон Crew)

Оригинална музика и звуков дизайн – Борис Ненов

Изпълнителен продуцент – Росен Спасов

Режисьор – Боряна Костова, Росен Спасов

Използвани песни: Hypersomnia (instrumental) от So Called Crew  

Асистенти на продукцията – Саня Спасова, Мартин Каракашев 

Цветни корекции – Бисер Джонев и Рашко Раков

Заглавия и надписи – Калина Дебс

,,Road to nowhere: The Movie“ ще бъде представен на 22. 11. (петък), от 15.20 ч. в Заседателната зала на Читалище ,,Никола Вапцаров“.

,,СЕЗОН“ ще бъде представен на 23. 11. (събота), от 14.00 ч. в Тържествената зала на Читалище ,,Никола Вапцаров“.

,,Green valley – the path to Eiger“ ще бъде представен на 23. 11. (събота), от 14.30 ч. в Тържествената зала на Читалище ,,Никола Вапцаров“.

Повече за ,,Road to nowhere: The Movie“: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.735009933182589.1073741831.559855680698016&type=1

Повече за ,,СЕЗОН“: http://blog.banskosp.com/?p=1834

Повече за ,,Green valley – the path to Eiger“: На самия фестивал и на www.facebook.com/BanskoSummerProductions  

Повече за изложбата ,,СЕЗОН“: https://www.facebook.com/BanskoSummerProductions?hc_location=timeline

Цялата програма на фестивала: http://banskofilmfest.com/schedule-2013/

Bansko Winter Season Opening Countdown: 36 days!

Part 1: http://www.youtube.com/watch?v=CK_AjibkBmg

Part 2: http://www.youtube.com/watch?v=aW7n1H-6Nqs

Дата: 09. 02. 2013
Час: 22.00

Място: Тихите игри, хотел Перелик

Скоро очаквайте списък с предстоящи прожекции, както и чисто нов постер!

BanskoSummerProductions

представя

СЕЗОН

Филм на Росен Спасов

Сезон – 1. Годишно време  Зимен сезон. 2. Време от годината, което е подходящо за или се свързва с някаква работа, дейност. Театрален сезон. Футболен сезон. Телевизионен сезон.
 – Български тълковен речник -

За определена група хора понятието СЕЗОН се свързва с точно дефиниран начин на живот. Неговите рамки зависят от първия снеговалеж и последното топене на преспите. Колкото по-голямо е това времево разстояние – толкова по-добре. Единствените правила, които съществуват са собствените физически и психически възможности, които се изпробват до краен предел. Понякога тези граници се прекрачват с неблагоприятни последици. Тогава разочарованието е голямо.
   Филмът ,,Сезон‘‘ е най-новата продукция от създателите на ,,Персонал‘‘ (Специална награда на журито от Exit Extreme Film Festival 2011). В него са изведени на преден план най-добрите моменти от зима 2011/2012, която впечатли и изненада всички със своята продължителност и обилни снеговалежи.
   Кадрите са заснети на прекрасните локации в Банско, Осогово и Пампорово. И както казват самите райдъри: ,,Това не е спорт. Това е начин на живот, това е секс.‘‘
   ,,СЕЗОН‘‘ е аудио-визуално произведение, което залага изключително на качествената музика, красивите кадри и доброто каране. Филмът е разделен на епизоди, като във всеки един епизод се използва авторска българска музика – основна концепция за всички ски и сноуборд филми на BanskoSummerProductions. Всички музикални произведения се използват с разрешението на авторите и са съобразени с типа каране във всеки един от епизодите.
   Началната сцена показва цялостната концепция на филма, а именно начинът на живот на основните персонажи от ноември до април. Музиката за нея е специално написана от българския хип хоп изпълнител и продуцент SBM/Pro Style. Песента е със заглавие ,,Endless season’’.
   За хардуер съоръженията – рейлове, боксове, маси, е използвана песента ,,The Elevator’’ от новия албум на популярната хипхоп група The Top Stoppers. Песента се отличава с електронно звучене и накъсани вокали. Другата песен в този епизод е ,,Thriller’’ – най-новото парче на българската дъбстеп група Basscatz. Епизодът се отличавa и със силно насечен екшън монтаж.
   За по-екстремните епизоди, в които карането е по-динамично и райдърите буквално летят, е използван инструментала на парчето ,,Събуди се и ти‘‘ на българския продуцент Kush. Песента съчетава хипхоп бийт и тежки китарни рифове.
   Райдърите се насочват към Осогово, където времето ги изненадва неприятно, но те решават да останат още един ден и в крайна сметка успяват да направят хубаво каране. За този епизод е използван инструментала на парчето ,,Пълен член‘‘ на So Called Crew и DJ Станчо.
   Разширената версия на филма съдържа допълнителен фрийрайд ски епизод. Музиката към него е уникален микс от оперна ария и тежък drum`n`bass, създадена от небезизвестния български DJ и продуцент Ogonek.
   Всички песни във филма са използвани с разрешението на авторите.

Екип:  Режисьор/Продуцент: Росен Спасов

            Камера: Росен Спасов, Георги Василев, Асен Рашев, Христо Тумбев. Използвани са допълнителни и архивни кадри.

            Монтаж: Павлина-Калина Церовска

            Допълнителен монтаж: Росен Спасов

            Музика: SBM/ProStyle/Shano Crew, The Top Stoppers, Kush, So Called Crew, Basscatz, Ogonek

            Анимация: Георги Василев

            Production design: Мартин Каракашев

            PR: Саня Спасова 

С участието на: Христо Тумбев, Асен Рашев, Александър Енчев, Георги Василев

            Райдъри: Христо Тумбев, Асен Рашев, Александър Енчев, Георги Василев, Даниел Шахански, Михаил Асев, Иван Йопев, Камен Чараклиев, Мартин Джонджоров и приятели.

Филмът е заснет на локации в Банско, Осогово, Пампорово, София в периода декември 2010 г. – август 2012 г.

Филмът е заснет с 4 камери Hero Go Pro и една Sony DCR-SR190

Започвам с информационния бюлетин на ,,Златен ритон‘‘ 2012. За първи път от години, бе възродена традицията на национален кинофестивал да се издава ежедневник. Студенти от различни специалности на НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘, ръководени от Александър Янакиев и с подкрепата на НФЦ, издадоха шест броя фестивални бюлетина, в които можеше да се прочете допълнителна информация за събитията, филмите и авторите. Въпреки, че не беше съвършен и имаше редица пропуски мисля, че на всеки следващ фестивал, ще става все по-добър, заедно с трупащия опит екип. Да си пожелаем да има филми, фестивали и фестивални вестници.

Друго от общите ми  впечатления е количеството филми включени в програмите в Пловдив. За две години продукцията се е натрупала и е трудно да се следят внимателно всички интересни заглавия от двете програми. Фестивалът определено има потенциал за ежегодно събитие. До този извод стигам и заради срещата-дискусия, организирана от списание ,,Кино‘‘ и вестник ,,Култура‘‘, десетина дни преди ,,Златен ритон‘‘. Там освен общите проблеми на българското кино, беше обсъдена и темата, за художествената изразност на филмите. За мен особено интересни бяха  мненията относно това как филмите ни разказват истории през нашата, българска чувствителност и чуждата, може би космополитната.

 Голяма част от документалните филми в Пловдив също се докосват или директно третират тази тема. Автори и персонажи зад граница. Някои от тях са учили и работят там, връщат се с възможност за външна и вътрешна интерпретация. Други боравят с теми и персонажи, които отдавна са надминали националните граници. В повечето от тези филми като че ли границите в топографски аспект се размиват и изчезват, но чувствителността на героите, тяхната национална принадлежност остава. Това в най-голяма степен се усеща във филма за най-популярния българин по света – Христо Стоичков и е абсолютно доказателство за това, че граници не съществуват. ,,Стоичков‘‘ (Награда за дебют в документалното кино) на Борислав Колев го показва в най-добрите му моменти, тези от които всеки настръхва: трансферът в Барселона, спечелването на Шампионска лига, българското лято. Това го прави едностранчив, защото на всеки българин са добре известни проблемите и гафовете на Стоичков, особено след кариерата му на футболист. Според автора, извисяването на персонажа е главната цел на филма. ,,Стоичков‘‘ е привлекателен и за онези, които не се интересуват от футбол, а има и друг принос. Показва израстването на боготворения. Прави го по много изкушителен за всеки кинаджия начин – чрез среща разговор с идола на идола – актьорът Иван Иванов. Разкрива се същността на детето-мечтател. То приема за свой житейски модел бунтаря Радо от филма ,,Всичко е любов‘‘. Още тогава, Христо от Пловдив осъзнава, че граници не съществуват.
Друга икона за много българи – насила изгоненият зад граница Симеон Сакскобургготски е основна тема (не и персонаж) в ,,Момчето, което беше цар‘‘ (,,Златен ритон‘‘ за документален филм, Наградата на БНФ). Историята на детето-цар-изгнаник-плейбой-милионер-премиер-изгнаник е разказана с минимум архивни кадри, пресечени от разказите на извратена колекция от налудничави и маргинални персонажи. Сред тях има отрицатели, почитатели, монархисти, царисти, царедворци… И докато в ,,Проблемът с комарите…‘‘ персонажите поне бяха симпатични, тук Андрей Паунов допълнително ги осмива до такава степен, че публиката да се забавлява чисто първосигнално на техен гръб (прави това чисто кинематографично – с ракурси, близки планове, фонограма), като едновременно с това забравя периодично за персонажа от заглавието.
 На другия полюс е Йордан Тодоров с ,,Татко прави мръсни филми‘‘. Той разказва историята на не толкова популярния  у нас, но необикновен като дух и предприемчивост Стефан Апостолов, който също е подгонен от системата и бяга зад граница. В Холивуд осъществява американската мечта, превръщайки се в продуцента и режисьора Стивън Апостолоф. Разказът се води традиционно – с интервюта и архивни кадри, но Тодоров целенасочено издига в култ своя персонаж, за да подчертае колко култова фигура е Стивън Апостолоф  за времето, в което е творил времето и жанра, който го е издигнал на върха на славата. Филмът има и познавателен характер, защото българският зрител научава за непознатото кино на sexploitation и nudie-cuties жанровете,  които предшестват порното  и главоломно са пометени от него.
 Персонажите на ,,Последната линейка на София‘‘ (Награда за визуално решение на документален филм), според мен, са не по-малко необикновени от тези от споменатите филми. Този драматизъм и сила на въздействие се подсилва от начина, по който са заснети.  Режисьорът Илиян Метев се завръща от Лондон, за да наблюдава в продължение на три години работата на един екип на Спешна помощ. Камерите са на таблото, непосредствено пред лицата на шофьора, доктора и медицинската сестра. Те безпристрастно регистрират умората, рутината, отчаянието и безпомощността пред натрупващите се трагедии. Пациенти не влизат в кадър – ужасите на професията са оставени на въображението на зрителя. Фокусът е върху екипа на линейката. Техните лични житейски проблеми се експонират, вплитат, сблъскват с проблемите на хората, с които имат досег – полицаи, колеги, пациенти, таксиметрови шофьори. От този сблъсък, от това натрупване филмът прераства в алегория за социума, политиката, държавата, парите.

В доста по-ведра тоналност Георги Тошев създава телевизионен портрет на Емир Кустурица, който е гражданин на света и любимец на Кан. Едновременно с това е показан като строител на модерни дървени и каменни градове, литератор, актьор, музикант и философ. Показана е една по-малко популярна представа за балканския гений. Френският гражданин на света Марсел Селие посвещава живота си в търсене на именно тази гениалност. Меломанът се влюбва в балканската музика, представя я на останалия свят и измисля понятието ,,уърлд мюзик‘‘. Швейцарският режисьор Щефан Швитерт създаде филм за него – ,,Балканска мелодия‘‘, в копродукция с ,,Агитпроп‘‘. „Манчестър Юнайтед” от Свищов от едноименния филм (реж. Стефан Вълдобрев) отлита към Англия, за да се срещне със своя футболен идол – Димитър Бербатов. Персонажът на Вълдобрев се родее с тези на Паунов, но може да се радва на искрената симпатия на своя автор. Четири момчета обикалят Европа в търсене на любовта в ,,Правилата на ергенския живот‘‘ (реж. Тонислав Христов, Награда за драматургия на документален филм) за да я намерят… на плажа в Лозенец. Всъщност всеки един от тях намира себе си, чрез своята собствена чувствителност. Граници изглежда наистина няма – нито за лудите, нито за смелите, нито за обикновените или необикновените. Но личната ни чувствителност си личи навсякъде.
И за да затворя рамката –допълнителна информация за тези и още филми, може да се намери във фестивалния бюлетин, който се намира на сайта на НФЦ.

На Рада

Когато Иво се провикна от съседната стая, че отиваме в Рига, повдигнах вежда въпросително и отидох да погледна дали пак не е на ракия по пладне. Нo, за сметка на това ловуваше офертни полети от Айндховен. Казах му – давай. Един час по-късно беше купил билети за Гданск, защото бяха с около 3 евро по-евтини от тези за Рига. Чудесно, казах си – отиваме в северна Полша в началото на декември, въобще няма да умрем от студ. И забравих. Отново потънах в холандското си ежедневие, карайки жълтото си колело до университета и обратно.

Месец и половина по-късно, събота по обяд. Иво нахлува в стаята ми и екзалтирано пита дали отиваме в Полша. Аз се опитвам да се отърся от безмилостния махмурлук от предната вечер  (спокойна-вечеря-с-колеги-прерастнала-в-бири-вино-водка-не-помня-падане-с-колелото-кома.) Събирам някакви дрехи, четката за зъби, забравям си телефона и тръгваме. Проспивам пътуването с влака, проспивам полета и се събуждам в Гданск със спомен за кратки интервали тичане към гарата и към летището.

В Полша сме около седем и вече се е стъмнило. Както ще разберем по-късно, стъмнило се е още в три и половина. Налага се да изчакаме автобус, който ще ни отведе от аерогарата до центъра, където сме резервирали хостел. Оглеждайки се наоколо започвам да се чувствам в свои води. Лъжлив таксиджия ни предлага „Good price“ около три пъти, а когато питаме за спирката на английски ни гледат въпросително или ни подминават. След тридесет минути пристига автобусът, яхваме се и намирам захвърлена сим карта. Иво е в екстаз. Слага картата на телефона си и така намираме първият си приятел от Полша – Стачу. Ние няма да станем негови приятели, защото в картата няма пари за да му съобщим, че сме пристигнали, но със сигурност ще помним това име като нашия първи полски другар. Стачу, където и да си – обичаме те!

Когато забавата със сим картата приключва и поглеждаме през прозорците на ужасяващо шумния автобус, чувството ми за „вкъщи“ се удвоява. Огромните социалистически панелки са подредени в стройни редички, автобусът се пълни все повече. Иво  твърди, че минаваме покрай Младост за към центъра. Аз съм склонна да му повярвам.

Четиресет минути по-късно сме на правилната спирка, сменяме малко евро за много злоти и се отправяме към хостела. Умората от предната вечер започва бавно да ме напуска и ме завладява приповдигнатото настроение на първата вечер. Всички сме го усещали – първата вечер в нов град винаги е съчетание от не знам, искам, мога, имам пари, не съм от тук и съм за малко, обилно полято с местното пиене (обикновено събуждането на следващия ден е също характерно съчетание на безмилостно главоболие и кратко спиране на сърцебиенето при проверка на портмонето).  За съжаление, дори не подозирам колко първата вечер в Гданск ще надхвърли очакванията ми.

Когато пристигаме в хостела ни посреща невероятно усмихнатата прекрасна черноока Беата. Иво й се нахвърля с въпросите, от които тя по-късно ще ни сподели, че й е дошло до гуша. Къде е най-близкият супермаркет и коя полска водка би ни препоръчала. Аз все още се боря с естествената си непоносимост към срещи с нови хора и се оглеждам към кухнята. От там изскачат зашеметяващият висок и рус нимф Матеуш, приказливата и нахакана Ханя и началната учителка Марта. Поздравяват ни, Матеуш пише на листче имената на две от най-добрите полски водки и с Иво изхвърчаме към главната на Гданск. Минаваме покрай наколко симпатични кръчми на улица „Пивна“(!) и излизаме на прекрасната пешеходна „Длуга“.  Католически катедрали, тясни и високи къщички с орнаментирани покриви, залепени една за друга. Викачите от заведенията ни примамват, пушещи и весело тъжни, както само славяните можем да бъдем. Ходим бързо, защото е ужасно студено. Излизаме на реката, минаваме по моста, сочим кораба ONYX с усмивка и се шмугваме за водка. Изпълняваме препоръката на Матеуш и взимаме Zoladkowa gorzka.

Навръщане осъзнаваме, че хостелът е с перфектна локация точно в началото на улица „Пивна“, която крие своите полски съкровища, но за тях по-натам. Настаняваме се удобно в кухничката и Иво сипва на мен и новите ни полски другари по чашка Zoladkowa. Водката се оказва лоша изненада с твърде сладкия си вкус за нашите хардкор гърла, но пък компанията ни пленява моментално. Въпреки, че ги мислехме за стари приятели, Марта и Матеуш  се оказват напълно непознати гости на хостела, а Ханя – приятелка на Беата. Изпивам първата си водка с тях и вече имам чувството, че ги познавам от години. Стомахът ми бавно се стопля от питието, а душата ми направо се разтапя от другарите и другарките поляци. Тук се налага да вметна, че от три месеца живея в меката на перфектните улици, безкрайните правила и правилници, колелата и високите смели студени нидерландски мореплаватели – Холандия. Холандия е прекрасно устроена, заплатите са ужасно високи, престъпността е мит и животът е песен, но всичко това бавно беше започнало да вкоченява балканската ми кръв и да успокоява тъжнорадостната ми постсоциалистическа душа. Или както каза Иво – липсват ми панелките. Може би затова настроението още повече ми се приповдигна от новите ни приятели – разбирах всяка тяхна дума чудесно, разбирах хуморът им, разбирах терзанията им, разбирах всеки парадокс от живота им. И се смеехме.

Матеуш и Иво се заприказваха за причините да се срещнем в този хостел. Момичетата огласяхме стаята със смеха си. Оказа се, че полякът е по работа в Гданск и е дошъл само за уикенда. Когато го попитахме каква е работата той се разсмя и си сипахме по още една водка. При всяко отпиване, хапвахме по един резен портокал. Така било най-вкусно.

Матеуш продължи да разказва. Имал позната на познати, която му се обадила за „една много добра оферта“ – таен клиент. Това е човек, който се прави на клиент на избрана верига заведения с цел работодателят да контролира поведението на персонала. Нещо като скрита камера. Матеуш беше нает да бъде таен клиент на верига стриптийз клубове из цяла Полша. Всеки уикенд в различен град – с 600 злоти (150 евро) джобни пари на вечер за питиета и момичета.“ Just a normal job, and I am heading to work after 12.“ Разбира се, че му се беше обадила позната на познати.

Говорим непрестанно, разказваме им за Холандия и за България, те пък ни препоръчват къде да прекараме утрешния ден. Ние им показваме, че сме по-заинетресувани къде да прекараме младата полска нощ тропаща на вратата. След кратко съвещание ни насочват към shipyard – a. Аз поглеждам недоверчиво и започвам да се чудя защо ни пращат на парти в корабостроителницата, но когато се заслушвам осъзнавам, че със сигурност отиваме. Shipyard-a е всъщност Сточная Гданска. Там, където Лех Валенса и хилядите работници започват  огромна стачка и движението „Солидарност“, което е първото блокче в доминото на разпадащия се социалистически блок. Заведението в Сточная се нарича Бюфет и е старият обеден стол на корабостроителницата. Няма как да стане по-добре, лъжа се аз и поглеждам съзаклятнически Иво, на който също не му се вярва. Разделяме се с новите ни преятели, Матеуш отива да се труди, а ние се отправяме с нетърпение към Бюфет.

Излизайки от центъра на Гданск завиваме покрай лъскав мол с бляскава гадна коледна украса и попадаме в междублоковото пространство на улица осеяна с дупки и коли,  паркирани по тротоарите. Иде ми да разцелувам калните останки асфалт на майка Полша. След кратко лутане и едно патронче сме в Сточная, огромните кранове и слабото осветление правят постиндустриалната гледка още по-зашеметяваща. Намираме партито трудно, кални сме до ушите и заварваме Бюфет празен. Закъснели сме, но решаваме да изпием по едно, така или иначе вече сме вътре. Поръчвам си бира и от някъде изскача къдрокоса полякиня и започва да спори с Иво. Пия си бирата и наблюдавам спора – знам, че няма да стигне до никаде. С Иво не се спори.  Когато ми става скучно решавам да се намеся като синя каска, оказва се, че къдрокоската ни иска пари за вход и аз се разсмивам. С Иво не се спори, особено за пари. Давам й последните си десет злоти и отивам да разгледам. Столът не е променян изобщо, същата соц дупка, която е била преди години – питам бодигарда за тоалетната и той ме изпраща сърдито надолу по стълбите. Да, и вие ми липсвахте тъпи гологлави гардероби в сака, усмихвам му се аз.

Когато се връщам заварвам на бара Иво с нова компания. Единствените хора, останали на това парти вече са наши приятели. That escalated quickly, очудих се аз и отидох да се социализирам. Отново. Запознах се с трите Анки, шофьорчето и гаджето на едната – олюляващ се веселяк с кръстосани от алкохол очи. Къдрокосата ни инквизиторка се оказа една от трите Анки и аз нямаше как да не й направя забележка, че ни е оставила без пари. Подозирах, че Иво й е направил тази забележка неколкократно. Пием си пиенето, продължаваме със социализирането – Анка 1 рисува на стъкло, Анка 2 отговаря за офиса, Анка 3 е твърде пияна за да си говори с нас, а шофьорчето шофира. Включително и тази вечер. Опитваме се да комуникираме с тях на английски, което се получава трудно с Анка 1, ужасно трудно с Анка 2, а с шофьорчето сме на ръкомахане и хилене. Бюфет, обаче затваря в два, с идеята да ни прекъснат веселбата. Аз си представям топлото чисто легло в хостела и ми става приятно, че нямам повече пари. Знам, че ако имах, нямаше да се дам така лесно на вече порастналата нощ.

Полша, обаче има други планове за нас. Иво отново започва да ме гледа съзаклятнически, а Анка 1 ни кани на дискотека с веселата им дружинка. Ще ни закарат. Ще ни черпят. Няма страшно. Първите две реплики са супер, но третата никога не е вярна в тази последователност. Знам, че има страшно. Разпъждам разочарованието от рязко отдалечилата се среща с постелите и се включвам в олигофренското хилене от Бюфет до колата. Снимаме се, те с телефоните, Иво със сапунерката, аз само се зъбя. Нямам телефон, нямам пари, намирам се на корабостроителницата в Гданск и умирам от смях. Знам, че вечерта тепърва започва. Напъхвайки се някак в раздрънкания Опел, питаме домакините дали няма да има проблем с полицията. Те ни поглеждат очудено за момент и избухват в неистов кикот. Да, знаем, че няма да има проблем.

 Ние, с Иво,Анка 1 и 2 сме на задната седалка, където аз си намирам неотворена бира и се възползвам тактично. Анка 3 е изчезнала някъде, където падането на режима е започнало, а гаджето на Анка 2 разцепва въздуха с екзалтиран смях на всеки 25 секунди. Виждам, че лампите за бензина и маслото на Опела светят и вече със сигурност се чувствам като у дома. След пет минути във веселото комби паркираме пред хостела, от където Иво прави грешката да вземе по-едрата банкнота. Както споменах по –горе, първата вечер се отличава с изключителен размах в харченето, защото обикновено не ти пука. Трябва да се отбележи обаче, че изборът ни да дойдем в Гданск се основаваше на три евро разлика с билета за Рига. Предполагам, че това говори достатъчно за финансовото ни състояние като студенти в Холандия. И туристи в Гданск.

С новите сили в джоба се отправяме към дискотеката, по пътя си говоря с Анка 2, гаджето й решава да изчезне някъде и шофьорчето отива да го търси. Молят се да не е паднал в реката и тя ми споделя, че е малко пиян. Да, бе – помислям си аз и я питам за дискотеките, тя на свой ред ми отвръща с „It is shit, but we drink vodka and dance“. Да, бе – отговарям й отново на ум.

Намираме клуба, появяват се и двамата ни полски приятели и с влизането се нареждаме на бара. По един шот водка за добре дошли, шофьорчето си сипва кола в чашата и гледа отстрани. Става ми жал, но обстановката около нас разгонва много бързо мислите ми за непиещите и тяхното ужасно положение. Неонови светлини, кожени канапета, огромни охранители, червени крушки. Поляк с тъмни очила и светеща диадема танцува сам на подиума до диджея. На дансинга – около двадесет мъртво пияни мъже и две-три силно казано облечени полякини. Добре дошли в студентски град, помислям си аз и Анка 2 почти ми вади рамото като ме дърпа към подиума. Аз удрям контра с ужас, но полската другарка се оказва по-силна от мен. Компанията е на дансинга до типа с диадемата. Единственото, което  правя аз през цялото време е да се превивам от смях.

Решавам, че все пак подиумчето ми е пряко сили и поемам експедиция обратно към бара, мой ред  е да черпя. Всички се присъединяват, а вярната ни лидерка Анка 2 не ме оставя да поръчам. Те ще ни черпят цяла нощ, казва ми тя. След три стотни полита на забавен каданс пред очите ми назад към пода. Виждам как зениците й бавно се разширяват, Иво се хваща за корема и избухва в смях. Поглеждам отново към нея и ставам свидетел на удара на главата й в пода, която отскача от тила. В ръката си държи останките от чашата си, а Иво вече реве с глас. Тук действието отново се забързва, храбрата Анка става, крещи „Курва“ и ми обяснява, че се е спънала. Аз съм в шок, виждам, че не се е порязала и изпадам в още по-голям шок. Знаех, че поляците са издръжлива нация и жилави човешки същества, но такова бързо изправяне на крака след такава среща със земята не бях виждала. Пихме за оцеляването й по два шота, а Иво почерпи шофьорчето кола.

Забавата продължи в същия дух, Анките поръчаха хип-хоп на диджея,  танците ставаха все по бавни, а дансингът все по-нестабилен под краката ми. Нощта вече беше в напреднала възраст, а аз бях спечелила битката с нея. Сбогувах се с новите си полски другари, изпихме по едно за чао и стъпките ми отекнаха по „Длуга“.  Свих  на магия по „Пивна“ и уцелих леглото лудо влюбена в Гданск. Вечер първа беше приключила, а имах още две пред себе си.

2.

Саня… Саня… Отварям си едното око и чувам името си. Осъзнавам, че Иво също страда някъде на горното легло. Отварям и второто си око и виждам, че на съседните легла има двама човeка, които също са се събудили туко-що в деветия кръг. Трудно им е, на мен също. Отговарям на Иво за да се успокои, че съм жива и ставам. Часът е два, пропуснали сме закуската и обяда. Когато се връщам в стаята ставам свидетел на следния разговор между съседите ми по легло: – „Do you recall starting a fight yesterday? – …No – Well, you did and I got a punch in the face because of you!“

„I love Poland!“ – намесвам се екзалтирано аз и излизам по улиците на Гданск. Градът има население от около половин милион и централната му част е сравнително малка, но изключително кокетна. Малки улички, внушителни арки и зад всеки ъгъл те дебне уютна кръчма. Аз се изкушавам непрестанно, Иво твърдо е решил да пообиколим преди да пристъпим към първата бира. Излизаме на реката, минаваме по моста и отново улиците внезапно се осейват с дупки, а сдрачаващият се ден започва да извиква студени тръпки по гърбовете ни.  Летният курорт Гданск е изключително популярна туристическа дестинация за поляци, както и за близките скандинавски страни. Извън сезон, обаче е постиндустриален и вкочанен до кости град.

Полската нереалност продължи с пълна сила след разходката. Нощта ни отведе в близък локал след доста бири, унищожени с безмилостна скорост в хостела. Drinking hall е английската дума за този вид барове, на полски не разбрахме как се казват. Играта е следната – всичко за пиене е по 1 евро, всичко за ядене – по 2. Чисто и просто. По много и на шотове.

С Иво вече сме нарекли дупката „4 стаи“, заради невероятната прилика с едноименното софийско дупче. Влизайки, осъзнаваме, че е празно, а барманът ни гледа враждебно от другия край на заведението. Все пак, решаваме да дадем шанс на полските четири стаи и заемаме стратегическа позиция пред бара. Аз си поръчвам херинга с водка, а Иво ме гледа погнусено. Риба и парти, било като чесън и парти – не вървяло. Аз решавам, че представата му за социални норми не ме касае и се наслаждавам на тази балтийска хармония от вкусове. Херинга и водка. Водка и херинга.

В бара влизат още двама заблудени туристи, момче и момиче. Аз минавам на бира, Иво минава на социализиране. Става ми тъпо, а намръщеният барман още повече ме кара да искам да го бяха мариновали него вместо херингата. Допивам си, не казвам чао и изчезвам от полските четири стаи. Има моменти, когато ти става тъпо изведнъж, рязко и болезнено. Смисълът на живота ти се изплъзва от дневния ред и мисълта си прави лоши шеги със съзнанието ти. Обикновено, ако си в компания, хората казват, че си се „вкиснал“. Аз бих го определила като процес на внезапна мозъчна ферментация с характерни особености като: самомразене, мразене на света като цяло, мразене на света в частност, мразене на това, че мразиш всичско и завършва с фразата „Еби го…“. 

3.

Имаме план! Бъбривата и червендалеста Хана ни е обещала разходка. Ставаме на време за срещата, с което аз се гордея неимоверно. Пак сме изпуснали закуската, но поне няма да изпуснем местния гид.

Насочваме се към Сточная, Хана говори през цялото време. За Полша, за Гданск, за Солидарност и за папа Йоан Павел II. Когато стигаме до корабостроителницата, гласът й започва да трепери. Показва ни оградата, през която градът е подавал хляб на стачкуващите работници, както и портата, която Валенса прескача символично. Времето е лъжливо слънчево, но аз си играя с ледените локви по пътя. Чупя леда с ботушите си, а Хана разчупва леда между нас с истории за Полша. Всяка следваща е все по- интригуваща, но и все по-тегава. Няма нищо весело в цялата картинка. Нашият гид разпалено защитава настоящият премиер, и желае смъртта на опозицията в лицето на Ярослав Качински. Буквално.

Разходката навява точно това чувство, което изпитваш когато отваряш вратата на опикан вход на панелка. Хем, знаеш, че няма страшно, хем знаеш, че по-страшно от това да те е страх да си влизаш в блока няма накъде.

Опитвам се да разведря обстановката и питам Хана за чудатите соц барове с херинга и водка за 3 евро общо. Лъжа я, че сме си прекарали много яко предната вечер в един от тях. Удрям на жесток камък с разведряването. Оказва се, че тези заведения стават популярни след ужасно тъпата самолетна катастрофа край Смоленск от 2010 година. Тогава Полша губи едновременно президентът си Лех Качински, високопоставени полски военни, управителят на полската централна банка, заместник министъра на външните работи, правителствени лица, 12 депутата от полския парламент, старши представители на полското духовенство и роднини на жертвите от Катин. Ханя горчиво отбелязва, че по закон тези лица нямат право да пътуват заедно заради опасността от национален разрив, ако нещо се случи. „But this is Poland.“

Оставам без думи и бавно се убеждавам, че нереалността на Полша се дължи именно на това постоянно ебаване на историята (съдбата, Господ, маите, тамплиерите или каквото ви е на сърце). Делегацията за почитане паметта на жертвите (21 857 поляци) от Катинското клане умира в катастрофа седемдесет години по-късно. Fuck me! И какво въобще свързва евтините барове с тази катастрофа? И как може да има барове, свързани със самолетна катастрофа?!

Хана се разсмива и набързо ми обяснява, че във Варшава избухва масов протест след трагедията . Описва ми го като: едни протестират, други протестират срещу тях, а трети гледат сеир. Представям си го много точно с детайлни картини от софийските улици, особено сеирджиите. Баровете станали популярни, защото на мястото на протеста имало точно такъв вид заведение – евтина водка и храна за измръзналите протестиращи, техните опоненти и жадната за шоу тълпа.

Преставам да питам за каквото и да е. Иво се заема да ни спре от дуетно прерязване на вените и предлага разходка до Сопот, съседния град, който е известен с най – дългия дървен кей в Балтийско море. Хващаме влака и Хана предлага вечеря с полски картофени палачинки по-късно в хостела, аз се радвам, че не ми разказва историята около тяхното превръщане в традиционна храна.

 Сопот е Созопол! Сопот е Созопол!  Курортните градове са прекрасни извън сезон. Меланхоличното спокойстве е незаменимият им чар, а празните заведения голямата им болка. Ходим смело по главната, която ни отвежда право при  М О Р Е Т О. Морето е при морето, смея се аз, а Хана подхваща темата за умиращи от прехранване чайки през летния сезон. Изключвам й звука и се наслаждавам на сол(студ)ения вятър. От тук се вижда паметникът, посветен на жертвите от Втората Световна Война. Първата стъпка на германския ботуш е била в Гданск. Та та та дааа. Дарксайдът е навсякъде около нас, и аз започвам да о-ж-а-д-н-я-в-а-м.

След кратка пауза за черешова бира, се прибираме в прекрасният и топъл хостел, далеч от измъчената душа на Хана. Лягам си в топлите завивки и оплаквам съдбата си на безтелефонен интернет наркоман. Присещам  се за изминалия ден и си бия два шамара на ум за лигавченето.

След кратък power nap се насочвам към кухнята, където Хана и Беата вече забъркват картофените палачинки. Отварям си бира и Иво пристига с бутилка водка. Знаех си, че вечерята няма да е толкова скучна, радвам се мислено аз, а полските диви се подхилкват развълнувано. Хапваме, разреждаме водката с бира и говорим за приликата между поляците и българите. Приличаме си по много неща, но със сигурност по едно се различаваме. Не съм вярвала, че някога ще го кажа, но ние сме по-ведри пичове. Направо сме си супер свежи пред изтерзаната полска душа. Не споделям тези си наблюдения с домакините ни, но от друга страна усещам, че Иво чувства нещата по същия начин. Наблюденията ми се потвърждават с течение на вечерта и разказите на Хана и Оливия (нощната смяна в хостела). И двете имат родители тежки алкохолици, което не било хич рядка случка в Полша. Всеки пие, казват ми – пием  по много, пием от всичко и пием често. Смешно ли ми е, тъпо ли ми е – не знам. Виждам, че и те не са нясно точно с баланса между трагедията и комедията.

„Пивна“ ни влече доста усилено и излизаме със загрята глътка из понеделнишки Гданск. Хана продължава да е нашият гид, но вече е започнала да криволичи и да пофъфля. Удряме две черешови водки и една херинга в drinking hall-а и водачката ни съвсем зацапва свещите. Говори несвързано за това колко е горда с историята си и колко не й се живее повече в Полша. Смеем се горчиво, знам ги тези нелогични мисли и на мен ми се мотаят непрестанно из главата. За да не се занимам повече с глупости, завършвам сета си с една бира и подстрекавам компанийката ни към ориентиране. Иво мрънка, че е рано, а Хана не може да стане от стола. Вървим по „Пивна“ и се чудя кога успяхме да размажем полякинята от пиене чак до толкова, че да мери улицата по ширина. Ходи с главата напред, изпуска си цигарата около пет пъти, а ние с Иво се споглеждаме смутено. Гидът ни има нужда да я заведем до вкъщи. Мятаме я на дивана в хотела и със спокойна съвест си лягаме. Последната вечер в Гданск беше нищо в сравнение с първата, но все пак я отбелязвам като достоен завършек на трипа.

Епилог

Отидете в Полша, аз ще се връщам там до края на живота си. Когато водката се стича топло в гърлата ви а херингата гледа мариновано от чинията, знайте, че нищо не е наред. (Но винаги има по един рус нимф, който да разведрява обстановката). Наздраве!

 Линк към изданието, както и подробна информация за фестивалите на НФЦ: http://nfc.bg/bg/festivali/zlaten_riton/informaciia_za_festivala_2012_g_

Редакционен екип:

Василена Василева (oi_vass@yahoo.com)

Деница Даскалова (denitzaruslanova@yahoo.com )

Жечка Галинска (zhekova.galina@gmail.com)

Пламен Михайлов (plamen_mihailov@yahoo.co.uk)

Росен Спасов (rosenspasov@banskosp.com, www.banskosp.com)

Симона Петрова (simona_peetrova@abv.bg)

Графичен дизайн: Диана Монова (dianicaa@abv.bg)

Екип студенти по кинознание и анимация от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

Ръководител: проф. д.изк. Александър Янакиев (sasho_ya@yahoo.com)

Пътувахме към Варна. Поводът беше фестивалът на българското игрално кино ,,Златна роза‘‘. Нали знаете – прожекции, пресконференции, коктейли, моктейли и цели тонове българско кино. От филмите запомнихме само как двете мутри на дребно – Чужденеца и Хамелеона, запасени с вяра, любов и уиски, грабнаха по един пистолет и по един куфар и мигрираха към слънчевото море за да търсят някакъв пъзел. Пъзелът на човешкия живот например.
   И тъй като в нашия липсваше парченцето на достойното забавление и разнообразие решихме да посетим градинката зад Варненската Обсерватория. Местните наричаха това място за срещи УПСАТА. Пихме евтин скоч, както винаги. За дейността на самата Обсерватория, научихме че преди години, с нейна помощ са преименувани улиците в едно съседно село. Решихме веднага да проверим за какво става въпрос, но преди това взехме още скоч. След това отидохме до скейт парка, който беше съвсем наблизо, бяхме нападнати от стари приятели, на плажа гледахме сутрешна октомврийска мъгла и се озовахме в пустото село Звездица, а пътуването помним като отвличане от извънземни – смътно и с болки по цялото тяло.
   Наистина по уличните табелки пишеше ,,Марс‘‘, ,,S 2003 J 16‘‘, ,,Лаомедея‘‘, ,,Набу‘‘ и други подобни. Основната звезда печеше силно и всички юпитерци, плутонци и венерически меркураджии се бяха изпокрили. Срещнахме само един много пиян землянин, сещате се, с два крака и две ръце, ходещ от тротоар до тротоар, досущ като нас. Опитахме се да го попитаме къде са всички марсианци. Той не разбра въпроса и ни показа храм ,,Св. Иван Рилски‘‘, но ни каза, че не можем да влезем, защото е отворено по време на празници или, ако случайно някой умре. Стори ни се, че натърти на думата ,,случайно‘‘, но не сме сигурни. Почерпихме го с уиски, а той нас –  с ракия. Показа ни как да стигнем до площад ,,Галактика‘‘.
   На основното космическо пристанище в околността забелязахме една сграда, на която с микс от извънземни пот, кръв и сперма беше написано: ,,Пушете трева и се смейте‘‘. Веднага ни обсебиха спомени за онези тениски от Илиянци, на които имаше щастливи, пушещи коз пришълци и надписи от рода на: ,,Why aliens visit earth’’. Някой землянин беше правил неуспешни опити да изтрие надписа. На сградата имаше и табела: ,,Община Варна Кметство Звездица‘‘. Говорихме с кметицата, г-жа Мара Спирова. Най-обикновена, отегчена землянка. Вълнуваха я много повече фолклорните мероприятия, които предстоят в селото, отколкото баналните интергалактически пътувания.
   През 2003 г. на кмета Никола Николов му писва да живее на ул. ,,Шейсет и девета‘‘ и решава да даде имена на улиците в селото. Скучаещите общински съветници енергично подават заявление към още по-скучаещата Комисия по наименованията. Съвместно с Обсерваторията във Варна изготвят новите имена. От тогава на пл. ,,Галактика‘‘ периодично кацат извънземни пушилисти или скочопийци като нас за да разпитват къде са марсианците и глупости от този род.

P. S. Големият губещ е кмета Николов, защото от УПСАТА му предоставили имената само на 68 астрономически обекта.