,,Рига (Първи дубъл)‘‘ е кинематографична джаз импровизация, заснета в рамките на 7 дена из улиците на латвийската столица. Зигфрид нахвърля част от диалозите и основните опорни точки на историята и оставя актьорите, натуршчиците и музикантите във филма свободно да интерпретират ситуациите. Той, и като оператор на филма, се възползва от предимствата на съвременната снимачна техника, която му позволява подобна свобода на действие и отлични резултати с естественото и дежурното осветление. Неговата камера следи отблизо персонажите без да натрапва дразнещи похвати от съвремието като например самоцелно клатеща се камера от ръка, нефокусирани образи и т.н. В този филм, техниката е в услуга на разказа, тя го регистрира, следейки брауновото движение на актьорите-персонажи. Те са представителна извадка на Рига, чрез която влюбеният в града и неговите хора космополит, показва едно особено приятно лице на столицата на Латвия. Камерата на Зигфрид регистрира улици, паркове, барове, апартаменти и арт академии. Като задкулисен наблюдател, във воайорски стил, е заснета и театрална сцена, но филмът не акцентира върху архитектурата или забележителностите на Рига, а върху лицата на нейните граждани – отблизо и с топло приятелско чувство. Авторът безпогрешно улавя и ежедневната фонограма на града. Нито един самоцелен туристически или рекламен филм не би могъл да постигне подобен ефект. Но да се върнем на разнообразните персонажи – в компилативна структура, филмът ги проследява паралелно. Те се реят из града, търсейки истинска любов като Беноа енота, или бягайки от живота си, за да се стигне до финала, с подчертано висок естетичен заряд, на плажа на Балтийско море. Тяхното движение се проследява с особено красиви кадри, които напомнят на тези в ,,Санса‘‘ (2003), но с характерните черти на модерната техника.

За разлика от предишните му два филма – ,,Киногама‘‘ (2008) и ,,Детски истории‘‘ (2011), които се движеха на ръба между документалното и игралното кино, ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ е много по-фокусиран върху игралния момент и разказването на историята, въпреки своя силно импровизационен характер. В този смисъл, филмът се доближава максимално до върховото постижение, и по мое мнение абсолютен шедьовър на режисьора –вече споменатият ,,Санса‘‘. Много хора, които не са гледали ,,Санса‘‘ се отнасят малко пренебрежително и с насмешка към непорастващото хипи, талисман на София филм фест, но за невежеството няма граници, няма и прошка. Времетраенето на филма е над два часа и въпреки това в нито един момент не натежава на зрителската перцепция. Диалозите са натурални и симпатични. Тук те са в изобилие и може би като количество надвишават сбора от тези във всичките му досегашни филми. Затова си мисля, че Зигфрид претърпява сериозно развитие във вижданията си за киното и изкуството. Очевидно посоката е възходяща. Чудя се, какво ли би направил с финансиране, ако имаше търпението да кандидатства за такова.

Неслучайно филмът започва с кадри от звукозаписно студио, в което се вижда и самия автор. Във филмите му музиката винаги е заемала централно място, а тук тя е възможно най-органично вплетена в произведението, както и в биографията на Зигфрид. В началото споменах джаз, не само заради саундтрака на филма, който е изграден предимно от музикални фрагменти от този жанр, в по-голямата си част писани и изпълнени от самия него, но и заради драматургичната и монтажната структура на филма. ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ редува реплики и музикални паузи в прецизен ритъм. Според Зигфрид, Рига звучи още и като хип хоп и класическа музика, а защо не и като фюжън от трите.

Със световния режисьор, роден във Франция, се засичахме постоянно във фестивалните пространства. След много наздравици, успях да уговоря интервю с него, но държах това да се случи след като съм гледал филма, който беше програмиран чак на 11-ия фестивален ден. 48 часа по-късно, в много приятна обстановка в кино ,,Одеон‘‘, проведохме кратък разговор, тъй като натрупаната фестивална умора вече личеше върху лицето на Зигфрид.

Заснел си много красиви нощни кадри. Пречи ли ти слънчевата светлина?

Има и много дневни кадри. Повечето са дневни.

Така е, но нощните са подчертано експресивни.

Харесват ли ти? Понякога, съвременната техника позволява да отвориш максимално блендата и тогава фонът става много размазан, а кадърът много дълбок, без изображението на предния план да страда от това. Но освен това мисля, че наистина през нощта е по-лесно да уловиш красиви моменти, отколкото на естествената дневна светлина.

Огромно впечатление ми направиха проследяващите кадри, когато персонажите се движат по улицата или тротоара.

Много обичам този стил на снимане – ходя с актьорите, все едно се разхождам с приятели. По този начин естествено се получава добро проследяване. Това е моята гледна точка на техен близък събеседник.

Туристическият водач в Рига е много забавен персонаж. Това ли е професията в живота на жената, която изпълнява ролята?

Не. Всъщност тя е една от най-добрите актриси в страната. Фантастична е! Създадох нейната роля десет минути преди снимките. Искахме да работим заедно, но до последно не знаех какво ще снимаме и просто й казах на прима виста, че ще бъде професионален гид. Постепенно тя сама изгради персонажа, въпреки че всеки ден й подхвърлях по нещо ново.

Сценарият се опира на голямо количество диалози. Предварително ли бяха написани?

Наистина този път писах и диалози, но много малко. С актьорите маркирахме начална и финална точка на ситуацията. Давах им и по нещо написано, но то беше само ориентир в конфликта. Не обичам да казвам на актьорите какво да говорят. Според мен репликите им трябва да извират от техния личен опит. Понякога големите актьори имат нужда от написан текст, така че аз им го осигурявам и ги оставям сами да достигнат до естествените реакции. В крайна сметка, те се убеждават, че съм бил прав в началото. Не обичам, когато актьорите започват да изпадат в паника, само защото не са казали дословно текста от сценария. А и при този филм срещнах проблема на езиковата бариера – не говоря латвийски и трябваше да се осланям на мелодията. Трябваше интуитивно да почувствам интонацията на изговора на актьорите. Всичко опира до мелодията – по нея можеш да познаеш дали актьора е добър или не.

Всъщност, гледайки филма не ми правеше впечатление езика. Просто забравих, че се говори на латвийски. Отделно структурата беше много ритмична – три реплики – музика – три реплики – музика… Затова ли отне толкова време монтажа? Заради тази прецизност?

Осъмнахме с много материал. Беше изтощително да отсея нещата. Трябваше ми време да анализирам всичко, което бях заснел и положих много усилия.

Как би сравнил Париж от ,,Санса‘‘ със съвременното положение в града?

Като всеки голям град по света, Париж се променя постоянно. Гледам да не се задържам дълго там, въпреки че имам много добри приятели, с които поддържаме връзка. Всичко, което знам за съвременната френска мейнстрийм култура, го знам от тях, от дистанция. Прекарвам много време в пътуване из Източна Европа, Африка и Индия. Така или иначе, хората ще ме информират, ако има нещо добро – нещо, на което си струва да се обърне внимание. Мисля, че където съществува борба за живот, там може да се роди интересно изкуство. В страна като Франция, където всичко е уредено, не мисля, че може да се получи нещо ценно.

Там има борба с тероризма.

…

Кога ще заснемеш филм, чието действие се развива изцяло в София?

Скоро, надявам се. Всеки път, когато съм тук ми хрумват разни истории. Седейки на пейката в парка, виждам много интересни характери, заслужаващи внимание. Лицата на хората са много любопитни и разнообразни.

Месец на българския филм в Скопие

По случай Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, през първите шест месеца на 2018, Кинотеката на Македония организира Месец на българския филм. Програмата беше открита на 1 февруари с филма ,,Каръци‘‘ (2015, реж. Ивайло Христов). На събитието присъстваха представители на македонското Министерство на културата, начело с министъра – Роберт Алагозовски, на българското посолство и българския културно-информационен център в Скопие, както и на Българската национална филмотека, като съ-организатори на събитието.

В своята откриваща реч, Владимир Ангелов – директор на Кинотеката на Македония подчерта, че професионалните отношения между двете архивни институции отдавна са прераснали в приятелски, аз бих добавил – много преди официалното политическо сприятеляване. В действителност, нашите домакини ни посрещнаха подобаващо и се погрижиха да се чувстваме като отдавнашни побратими. Освен това, ни показаха техните нови депа, в които съхраняват филмовото си наследство. Хранилищата са обзаведени със съвременни технологии за поддържане на постоянна влажност и температура, които са от първостепенно значение за складирането на целулоидните ленти. За съжаление, нашата архивна дейност е далеч от тези постижения, въпреки многократно по-голямата ни колекция. Затова пък, македонските ни колеги са захласнати по нашата школа и завишената ни производителност от последното десетилетие. Очевидно, погледнато отвън, състоянието на нашата кинематография не е толкова отчайващо, колкото си го знаем. Обяснихме им, че крехкото количествено покачване на производството, което доведе и до известен, за много хора все още съмнителен престиж на българското кино по света, все още не е константна величина, както би трябвало да бъде и както би желала цялата кинообщност. Без да се жалваме излишно, споменахме за проблемите с разпространението и срещата на новите ни заглавия с широката аудитория. Правим хубави филми, но никой не ги гледа.

Интересът към откриването, но и към филма, беше повече от задоволителен. Пред

В Кинотеката на Македония

пълната зала на филмотечното кино, Ивайло Христов и продуцентът на ,,Каръци‘‘ – Асен Владимиров представиха своето произведение и след него проведоха продължителен разговор с публиката. Присъстващите реагираха прекрасно по време на прожекцията и бяха много активни в Q&A сесията. В своя типичен смешно-тъжен стил, Ивайло Христов съжали, че филмът е обиколил 50 държави, а в Скопие, който е на три часа път от София, го гледат чак сега и е крайно време културното разстояние между двете столици да бъде съкратено.

Програмата Месец на българския филм е фокусирана върху новото българско кино и включва още филмите: ,,Маймуна‘‘ (2016, реж. Димитър Коцев – Шошо), ,,Слава‘‘ (2016, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), ,,Посоки‘‘ (2017, реж. Стефан Командарев) и ,,Мисия Лондон‘‘ (2011, реж. Димитър Митовски). Селекцията е на първи поглед разнообразна, но много ясно акцентира върху една много важна тенденция в новото българско кино. Всички тези заглавия търсят златната среда между качественото кино и неговата безпроблемна комуникация с публиката. Поставени в една плоскост, те представляват едновременно антология на съвременния свят и пъстро огледало на българското общество. Завиждам на зрителите, които ще ги видят за първи път, в тази последователност и контекст.

Вечерта на 22 февруари е запазена за две филмотечни заглавия. ,,Пийте само шуменско пиво‘‘ (1940, реж. Спас Тотев) е най-старият български рекламен филм, запазен до днес. Прожектира се по идея на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. По избор на д-р Петър Кърджилов ще бъде показан филмът ,,Отклонение‘‘ (1967, реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов). Двамата допринасят и с два забележителни обзорни текста за различните периоди в историята на българското кино, публикувани в каталога на Месеца на българския филм.

Програмата се допълва от документалния филм ,,Малък-голям‘‘ (2011, реж. Ясен Григоров), който пък бе специално селектиран от Владимир Ангелов. Отново ще си позволя свободно да цитирам директора на Македонската кинотека – това не е първата и няма да е последната панорама на българската кинематография в западната ни съседка. А филмотечните работници от двете институции вече са готови да насочат усилията си към организацията на реципрочно събитие в София.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Кинотека на Македония

Дали детето подозира в каква инсценировка е въвлечено?

В последните години неолибералният културен и политически модел започна да губи популярност и да печели отявлени и крайни врагове. Една от кулминациите на този процес беше избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. В Европа, това явление е по-гъвкаво и има различни еманации. Една от тях е съвременното надигане на крайно десни и националистически организации, които печелят все по-голяма популярност, а и реална власт в редица европейски държави. Бежанската криза също изигра голяма роля за техния възход в последното десетилетие. В България след промените от 1989, колкото и странно да звучи, крайно дясното пространство, винаги е имало ядро от поддръжници. Сега това ядро е увеличило обема си и не бива да се учудваме, че един режисьор като Адела Пеева, насочва фокуса на общественото внимание към него.

Тя прави това, както може най-добре – с документален филм. ,,Да живее България‘‘ беше показан за първи път с няколко прожекции на ,,Киномания‘‘ 2017, а след това беше разпространен на определени места в София и страната. След първите прожекции, филмът неминуемо предизвикваше реакции – независимо от поляритета на мненията. Затова е важно той да получи възможно най-широко разпространение и да бъде видян от колкото се може повече хора. За съжаление, е възможно визията на филма да попречи на широкия му контакт с публиката, но тя е съобразена с драматургичните нужди на филма. Камерата на Пеева и нейния екип, е максимално отстранена и непредубедена. Авторът се въздържа от коментар, както на явлението, така и на неговите представители – участниците във филма. Затова, в техническо и визуално отношение, филмът е документално-репортажен. Липсата на съвременните методи за атрактивно поднасяне на информацията в документалното кино, може да бъде пречка за контакта на филма с определени публики, но тя е нужна за фокусирането върху основния проблем.

А той е страховит. Действието на филма се концентрира в Стара Загора. Камерата ни

Adidas е немска марка, която произвежда стоките си в Китай.

показва деца, ученици в предгимназиална възраст, чиито мнения по въпросите за родина и националност са по детски наивни, но притеснителни. Децата са в твърде крехка възраст за да се съобразяват с политическа коректност и говорят искрено, а в техните думи се прокрадва езика на омразата. В класа се оформя дискусия, в която противоположната гледна точка е защитена плахо. Реакцията на техните съученици от ромски произход е изписана емоционално на лицата им – те не изказват мнение по въпроса, но не защото такава възможност не им е дадена… В същото време учителката стои отстрани и се усмихва неразбиращо. Тя няма никаква представа как възниква и за какво са възникнали противоположните мнения. Самата тя, застинала в епохата на Възраждането, е активна и горда, единствено когато трябва да дирижира поредния боен марш от учебника по история. Нейният мироглед е образуван от него – тя няма собствен. Тя не разбира защо явлението е лошо. Всъщност, в това се състои и най-големият пропуск (и грях) на филма: показва изключително повърхностно, само с няколко некачествени кадъра, свалени от интернет, в какво се превръщат последователите на националистите. Този епизод е и единственото авторско вмешателство в разказа.

Две по-големи момчета ни запознават, вече съвсем сериозно, с националистически идеи, поднесени с клишетата на патриотично-популистката реторика. Ясно си личи, че те са им изсипани отнякъде. Както и избирателни събития от историята на XX век. По-късно се запознаваме и с мненията на съвременните ,,будители‘‘ – другите учители, директор на читалище и директор на театъра в града. Оказва се, че те не виждат нищо лошо в позицията на децата. Виждаме и представител на родителите – бащата на едно от момчетата. Той има доброто желание синът му да завърши ,,Натфиса в София‘‘… А синът (участник в тетрален кръжок на същия театрален директор, който сме видели преди малко), в свободното си време разпространява във Фейсбук, снимки от нацистки концентрационни лагери. Особено любима му е фотография, на която се вижда подаваща се от пещ човешка ръка. Изкуство и нацизъм… Да му мисли комисията в ,,Натфиса‘‘…

Стара Загора е особен локален случай. Филмът ни показва и по-голямата картина. Навлизаме в полето на политиката и отговорите на горните въпроси започват да изплуват. В процеса на деформация на детското мислене са намесени няколко вида националистически организации – политически, спортни (футболни агитки) и прочие. Действието се премества в Пловдив, София и Европа. Под всички техни аргументи, колкото и да са разнообразни, прозира езика на омразата. Колкото и да се кълнат в България, тяхната обща кауза е превъзходството на бялата раса и това се вижда в един изпълнен с парадокси епизод от филма, в който чужди нацистки организации, подкрепят местната проява – ,,Луков марш‘‘. Извън ксенофобията, те не знаят какво правят тук. Колкото и да се маскира расизма и да му се слагат маски на патриотизъм, той винаги се вижда.

300-метрово българско знаме – достатъчно голямо, че да скрие истинските намерения на ,,патриотите“?

Другият трик, който се опитват да приложат тези организации, е избутването в публичното пространство на интелигентно изглеждащи и уравновесени хора, които да говорят от тяхно име. Участниците във филма са точно такива. Те се опитват да подменят представата на обществото. Проличава си, че това е прах в очите, защото така и не става ясно каква е тяхната светла идея. Адела Пеева твърди, че прави този филм за да им даде думата, обективно – без да се намесва в разказа – класическа документалистика. И го прави – само, че те няма какво да кажат, не могат да обяснят възгледите си, без да опрат до същината им – ксенофобията. Очевидно бутафорията и демагогията са свършили работа, защото ,,Луков марш‘‘ ще има и през 2018. Особено смешно е, че тези верни синове на България, шестват облечени от глава до пети с дрехи, произведени в Китай, Виетнам и Турция, по лиценз (или без такъв) на любимите им марки: Adidas, Fred Perry, Dr. Martens…  Синовете и внучетата парадират с факли и крещят с пресипнали гласове. Пред тях маршируват униформени членове на СО (Спортна организация – още един демагогски евфемизъм – този път прикриващ паравоенна групировка!!!) към Български национален съюз. Интересно е колко от тези синове, внучета и членове са били в истинска армия? Колко от тях са се записали или имат желанието да се запишат в професионалната армия на България? Или всички те предпочитат модела ,,Динко‘‘ – саморазправата?

Техните ръководители използват конкретно историческо събитие – Старозагорското

Всички внучета на бой, в равен строй!

клане, при което са избити 14 000 българи, акцентират върху определени факти от него (като например, че Сюлейман паша е с еврейски произход), с което го деформират за да е в синхрон с ,,Идеята“. След което отиват при децата в града и започват да наливат ,,Идеята“ в името на политическите си кариери. Да, историята трябва да се помни, но за да не се повтаря, а не за да се търси реваншизъм. Нейното повтаряне с обратен поляритет не е полезно за никого. Историята на цялото човечество и на цивилизациите се крепи на войни и кланета. Трябва ли да се използва всяко едно от тях за всяване на омраза? Да помислим дали Левски някога е използвал езика на омразата. Да помислим дали Списаревски някога е използвал езика на омразата. В омразата няма и не може да има нищо патриотично. Освен да го използва за маска. Омразата е лесният път за решаване на злободневните проблеми. А изберем ли лесното решение, проблемите ще се стоварят обратно върху нас – като бумеранг.

Филмът ,,Да живее България‘‘ е сигнал. Адела Пеева има правото да заеме неутралитет в него. Но ние, зрителите и цялото общество, не разполагаме с този лукс. Знаменитата фраза на Едмънд Бърк е най-удобна за повода и затова се е превърнала в клише. Ще я перифразирам и аз: ,,Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е учителите-,,будители‘‘ да стоят отстрани и да се подхилкват‘‘.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Пресофис на Киномания и http://www.adelamedia.net

(Текстът е публикуван в списание Outshined, брой 4, декември 2017, www.Outshined.net)