Постер на филма

Късометражният игрален филм ,,Интервю в утробата на кита“ (2021, реж.: Рашко Раков) можете да видите на Кинематограф БГ от 11. 03. 2021. 

,,Интервю в утробата на кита‘‘ е режисьорски дебют на натрупалия вече доста опит оператор Рашко Раков. Присъствах на онази претъпкана премиерна прожекция на София филм фест през март 2021, когато целият салон на Дома на киното се наложи да изчака Раков да се наработи в някаква съмнителна холивудска (или телевизионна, не съм сигурен, а и няма значение) продукция. Най-накрая той се появи с тичане и успя да представи филма си. Запознат съм с операторското му творчество, но преди да видя името му в каталога на фестивала, не знаех, че има амбиции в режисурата и затова бях любопитен, а впоследствие и приятно изненадан. За съжаление, след този автогенериран, но и подплътен от фестивалната атмосфера хайп, филмът напълно изчезна, въпреки амбициозните продуценти (Мирамар филм, Компот колектив), които стоят зад него и звездния актьорски състав (Иван Бърнев, Бойко Кръстанов, Христо Петков и Ирмена Чичикова). Типично за късометражното ни кино. Хубаво е, че сега, благодарение на съвременните платформи за показ, отново зрителите имат широк достъп до него. Това още веднъж показва колко важно е интернет пространството за разпространението на алтернативните аудио-визуални форми. Гледайки отново филма, след близо три години, с удовлетворение осъзнавам, че той е все така актуален (а тогава току-що преминалата ковид пандемия му придаваше допълнително параноидно измерение и поле за интерпретация).

,,Интервю в утробата на кита‘‘ е артистичен филм, който умело изгражда свой собствен свят, целенасочено стилизирано стерилен. Затова принос има отчасти сценографията на Мартина Варийска, но най-вече операторската работа на Неделчо Хазърбасанов. Филмът е визуално безупречен, използва традиционни операторски похвати за да постигне максимален ефект, клаустрофобичното пространство е функционално за зрителя и съответства на историята. Хубаво е, че авторът, при трансформацията си от оператор в режисьор не се е подлъгал (или изкушил) да заснеме филма сам. Доверието му в отделен човек е напълно оправдано. Това са добрите практики на качественото кино. Към елементите, съобразени с филмовото повествование добавям и лимитираната музикална композиция на Даниел Иванов.

Кадър от филма

Така стигаме до актьорската игра, която е много важна за такъв тип психологически филми. На първо място поздравления за кастинга, както и за самите актьори, че са се съгласили да участват в проекта. Може би това е една от малкото положителни страни на факта, че родната ни кинематография битува в периферията на киното – звездите ни не са чак толкова големи (и заети), че да отказват по-скромни продукции. Освен това е уверена работата на режисьора с тях. Избегната е инертността в играта им, която понякога е натрапчива в подобни по-малки продукции. В същото време зрителят интуитивно припознава техни характерни черти, познати от досегашното им актьорско амплоа, в крайна сметка направило ги любимци на публиката. Много често е трудно да се намери този баланс, дори от опитни режисьори.

Сценарият е свободно базиран на четири литературни творби („Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски, „Мемоари на една монахиня“ от Дени Дидро и „Човекът и неговите символи“ от Карл Г. Юнг) и подсказва за ерудицията и афинитета към литературата на своя автор, но не е толкова адаптация, колкото синтез на елементи от всички тях. Невероятното е, че го прави само в рамките на 19 минути. Сигурен съм, че по-запознатият с гореспоменатите произведения зрител (признавам за мой срам, че аз самият не съм) ще открие всички препратки към тях и филмът ще е още по-интригуващ. В цялост чуваме стихотворението на Константин Павлов ,,Интервю в утробата на кита‘‘, дало заглавието на филма. То е органично вплетено като диалог между персонажите на Иван Бърнев и Христо Петков. В оригиналната поетична творба утробата на кита е метафора за изолираното пространство, което е принуден да обитава набеденият враг на тоталитарната система. Във филма метафората е изнесена на по-интимно, индивидуално ниво, въпреки че последният кадър може да се приема за директна референция към обществения кошер, от който всички сме част, независимо от социално-икономическия строй.

При повече вглеждане може да се извади и паралел между системата и институцията на психиатрията. За краткото си времетраене филмът провокира този и много други въпроси. Тримата пациенти една личност ли са? Докторът ли всъщност е психично болният, а пациентите негови надзиратели? Стремежът на филма е да не дава отговори – отворен е за интерпретации. Всеки зрител може да достигне до своя извод, според своите светоглед и ерудиция. В същото време ,,Интервю в утробата на кита‘‘ не е самоцелен интелектуален напън. Личи си, че авторът му е чувствителен и начетен, без това да прераства в поза или претенция. Те лиспват на всички нива – затова помагат сценария, актьорите, камерата, сценографията, музиката… и е показател за зряла и обмислена режисура.

http://kinematograf.bg/wind2win-film

Wind2Win или Море на вятъра не е единствено и само филм. Аудиовизуалното произведение е витрина на една важна кауза. Проектът е иницииран от малко частно сърф училище. Неговите създатели са избрали нелеката задача да се занимават с това, което обичат не къде да е, а на българското Черноморие. Живеейки и дишайки тук, те няма как да не забележат многобройните му проблеми. Един от тях е… замърсяването с пластмаса, нищо изненадващо. Филмът ни показва, че тя извира отвсякъде, а Дунав я носи и от цяла Европа, сякаш нашата си не е достатъчна. Вече привикнахме екологичните проблеми не само на морето, но и в цялата ни страна (а защо не и по света) да се преекспонират от знайни и незнайни ,,специалисти‘‘ по най-досадни начини. Двойката сърфисти от филма избира малко по-нестандартен подход за комуникация на проблема. Те се захващат с нелекото водно пътешествие с уиндсърф по цялата дължина на българската морска ивица – от Дуранкулак до Резово. Това е техният начин да привлекат вниманието на по-широката общественост към проблема. Освен това обаче, те предприемат и още няколко важни стъпки. В помощна лодка с тях пътуват морски еколози, които изследват замърсяването на водата в продължение на всичките около 300 км. Това е важно, защото от цялата инициатива в крайна сметка има и някакъв директен практически ефект. Отделно организаторите на проекта се постарават посланието им да достигне до възможно най-много хора – организират събития, медийни участия, създават официален уебсайт и т.н.

В помощната лодка пътува и снимачен екип за да го има все пак документалния филм Wind2Win. Той е технически перфектен – добре заснет и добре озвучен. И няма как да е иначе – неговите създатели имат богат опит в приключенското създаване на филми, а и не само. Достатъчно е да се отбележи балансираното използване на дроновите кадри във финалния монтаж. Не трябва да се съмняваме, че създателите на филма са разполагали с голям обем от тях, но в случая са поставени на място, в помощ на историята. Създадена е и приятна и много интересна анимация, която също е с перфектен тайминг и допринася за приятното настроение. Музикалният фон също е в синхрон с разказа. Всъщност не само опита на снимачния екип е фактор за всичко това. Филмът е заснет от професионалисти, които познават много добре своите обекти и тяхната идея. Затова и темата на филма е толкова добре експонирана чрез използваните похвати.

Недостатъците на филма са малко и са пренебрежителни. Те са от драматургично, а не от техническо ниво. Дикторският текст, четен от самите сърфисти Йо и Илето звучи изкуствено и леко назидателно (за да се върнем към проблема с комуникацията на еко-проблемите), но пък от друга страна приближава зрителя до интимното пространство на двойката и личното им отношение към темата. Забавно е и, че персонажите са против пластмасата, а пазаруват запасите за пътешествието си в огромен хипермаркет, но… капитализъм. Както вече писах, това са бели кахъри. ,,Голямата‘‘ драматургична дупка идва към финала на филма – 300 км по вода с уиндсърф е впечатляващо предизвикателство. Сърфистите се сблъскват с капризите на Черно море, непостоянен вятър, чупи се и помощната лодка. Веднага след този инцидент обаче филмът прескача директно от Обзор в Резово и претупва финала. Изключително рядък случай е някой филм да страда от липса на дължина – обикновено е тъкмо обратното. Тук обаче десет минути отгоре щяха да балансират самото пътешествие и нямаше да натежат на зрителското преживяване, защото Wind2Win е достатъчно атрактивен и динамичен и комуникира по интересен начин своето важно послание.

,,Родословно дърво‘‘ е любопитен проект, който се движи на ръба на документа, експеримента и телевизионния театър. Казано по този начин, изглежда че неговите създатели, водени от амбиция и желание (а защо не и от арогантност), се опитват да седнат на няколко стола. Финалният резултат обаче е изключително еднороден и показва, че младите творци са се справили с предизвикателството. Видеото в никакъв случай не може да се нарече филм. Самите автори го наричат ,,онлайн проява в логиката на късометражното документално видео‘‘ и това определение сякаш е най-близо до същността на ,,Родословно дърво‘‘. В днешно време развитието на технологиите и интернет позволяват все по-плавното размиване на границите между жанровете и типовете кино. В случая, това размиване е подтикнато от административен проблем, но в крайна сметка се случва органично и естествено. Първоначално проектът е замислен единствено за сцена и печели финансиране от Национален фонд ,,Култура‘‘. Но идва март 2020… Участниците в проекта са млади и инициативни, завършващи или току що завършили НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘ и мигновено се адаптират към тежката ситуация. Решават с помощта на свои колеги да заснемат постановката.

Финалният резултат пред камерата е умен, семпъл и лишен от претенции. Операторската работа се стреми към артистичност, но без излишъци. Личи си липсата на опит при монтажа и звуковия монтаж и може би при по-висока техническа прецизност, видеото би било по-атрактивно, но очевидно не това е била целта, а и все трябва да се тръгне отнякъде… Акцентът е връху историите и тяхното пресъздаване. Идеята е четири млади актриси да се завърнат в миналото чрез спомените за разказите на своите баби. И не става въпрос за мемоарни свидетелства, които рефлектират велики събития от историята на човечеството. Личната, човешка съдба влиза на фокус. Чрез своите индивидуални истории Христина Джурова, Цветелина Атанасова, Василена Кънева и Любомира Башева пресъздават запознанството и последвалата любов на своите праотци. Правят го вдъхновено и без свян, с много обич. Носталгията се превръща в радост, вместо в тъга. Четирите изпълнителки са много различни една от друга, но образуват усещане за цялостност в крайния разултат. Едновременното дозиране на артистизъм и автентизъм в тяхната актьорска интерпретация е ювелирно и изтънчено.

Резонно би било да зададем въпроса дали заглавието ,,Родословно дърво‘‘ е най-точното за видеото като финален резултат, който се гледа от широката публика. То е по-подходящо за обемен мултидисциплинарен проект, в чийто контекст да се направи първоначално замисленото сценично представление, още едно (или няколко) продължения на филмчето, тематична изложба и т.н. Предостявам тази идея безплатно и с удоволствие, защото съм сигурен, че ако този екип се захване с нея ще я осъществи, така че отстрани да изглежда лесно.

Кратко описание: Пациент на психиатрична болница страда от безсъние. За да успокои нервите си, решава да потърси цигара. Заедно с нея получава и дългоочакваната добра новина за края на войната.

Късометражното кино е особена форма изкуство. Според различни определения и стандарти максималното времетраене варира от 40 до 60 минути. А в тези рамки могат да се поберат още няколко подформата като всеки един от тях има своите специфики. Най-разпространеният от тях е 21-27 минути, но съществуват и много по-кратки, а един приятел има свое определение: ,,Щом не ти става скучно, значи филмът е късометражен.‘‘ При силно ограниченото екранно време, с което разполагат авторите на късометражно кино, историята им трябва да е максимално концентрирана и ясна и в същото време да е атрактивна и да хваща зрителя за гърлото. Във времената на ,,Новата златна ера на телевизията‘‘, в които живеем днес, и за които е характерно една история да бъде (в повечето слуачи ненужно) разтеглена в няколко сезона от по 10-13 епизода, направо е учудващо как някои автори успяват да създават късометражен кино концентрат.

Действието във филма ,,Войната‘‘ (реж. Стефан Командарев) се развива за по-малко от 5 минути (изключвам финалните надписи от времетраенето). Основният персонаж няма време да допуши цигарата си дори. Той е психично болен и лесно може да бъде нарочен за метафора на побърканото българско общество по време на политико-икономическия преход от комунизъм към демокрация. Филмът е свързан с прехода по две линии: контекстуално е част от по-голям омнибус (,,15‘‘), проект на в-к ,,Капитал‘‘, който включва още 14 филмчета на изявени български артисти и има за цел да онагледи, къде по-директно, къде по-метафорично 15-те години между 1993 (създаването на вестника) и 2008. По-важен е вмъкнатия в сюжета звуков фон, съставен от автентични архивни репортажи на Дарик радио. Без него ,,Войната‘‘ (заглавие нарочно лишено от конкретика) спокойно може да се разглежда извън контекста на големия проект като отделно произведение и може да придобие редица тълкувания. По-късно Стефан Командарев ще използва звуков фон от радио записи и радио станции за покачване на напрежението и драматургични двигатели в ,,Посоки‘‘ (2017) и ,,В  кръг‘‘ (2019). Звуковите материали са основен и интелигентно използван детайл – емоционален катализатор, който поставя историческото време в разгара на януарските митинги от 1997.

Лесно е да сравним протестните действия с военни. Затова и изпълнението на Малин Кръстев допринася за многопластовото послание на филма. Той очевидно страда от някаква форма на посттравматичен стрес, но може и да не е точно така. Какво правим, ако светът извън психиатричната болница е полудял до краен предел? Мимиките на актьора в комбинация с фонограмата (тук включвам и оригиналната музика на Ивайло Миленков) са есенцията на тази концентрация, за която стана въпрос в началото. Киномански артефакт е пък кратката поява на Николай Урумов, който играе традиционната за себе си роля, отредена му от българското кино – на не особено интелигентен, безскрупулен и злоупотребяващ с властта си началник.

Докато гледах ,,Войната‘‘, си дадох сметка, че за първи път го гледам извън контекста на омнибуса ,,15‘‘. Именно като отделно произведение се публикува и сега, след още почти 15 години. Интересно е, че като метафора не е остарял изобщо, а в същото време може да се възприема и като историческо огледало на българския преход.

Кратко описание: Екзотичният отшелник Дойчо и неговият най-добър приятел – овена Бечо се опитват да намерят заровено злато в тъмните гори на Балкана…

През 2015 в борбата за престижната, но уви вече несъществуваща награда ,,Джеймисън‘‘ за български късометражен филм в рамките на София филм фест безпрецедентно бяха селектирани 7 документални филма. Освен показател за предпочитанията на селекционната комисия на конкурса, изборът на тези филми беше в по-голяма степен заслужен реверанс към документалното ни кино, което в последните три десетилетия винаги е поне ,,с едни гърди (или може би топки?) напред‘‘ спрямо игралното, особено в количествено, но и в качествено отношение. В селекцията попадна и филма ,,Бандит и овен‘‘. Той показва избрани моменти от ежедневието на чудатия самотник Дойчо, обитаващ неопределено диво пространство на планетата Земя. Основният похват на филма е документалното наблюдение, с минимална или много добре прикрита режисьорска намеса. За успешното осъществяване на този замисъл е нужно интимно сближаване на автора и неговия екип до обекта. Той трябва да допусне чуждите хора в своя свят. В конкретния случай задачата е още по-трудна, защото Дойчо е екзотичен отшелник, който се е самообрекъл на изгнание. За щастие снимачният екип постига трудната цел и осъществява филма във видимо сурови условия.

На пръв поглед основният драматургичен двигател е мечтата на Дойчо да намери злато и да забогатее. Компания му прави един овен или пръч, както Дойчо си го нарича. Надеждата му е спусната отгоре, под формата на глас, който му казва, че спи върху много пари. Както вече съм писал, историята силно напомня на тази от филма ,,Последните черноморски пирати‘‘ (2013, реж. Светослав Стоянов). Тя обаче е само зрителски капан и бързо остава на заден план, а на повърхността изплуват много по-ценните теми, които филмът засяга. Чрез традиционните похвати на гореспоменатото документално наблюдение, авторът показва светогледа на своя персонаж. Зрителят научава защо той е избрал това съществуване. Неговият основен мотив е универсален – важно е търсенето, а не самото намиране на богатството, любовта и контакта с други живи същества. Отчаяното търсене го предпазва от загубата на смисъл – загуба, която би била фатална. Част от пътя е и несподелената любов, с която негова съседка го отблъсква от себе си и по този начин допълнително го мотивира да покаже несъвършенствата на самобитния си характер. И когато той кристализира пред зрителя, за него вече е ясно защо автора е избрал да направи филм за него.

Режисьорът Алберто Йорданов е представител на едно позитивно явление в българското кино, което е плод на промените от 1989, но най-вече на глобализацията и се случва отчетливо в последните 20 години: млади автори в киното, които го изучават в чужбина и с космополитна чувствителност се завръщат в България (все още недостатъчно експонирана и в този смисъл до известна степен екзотична) за да я покажат с уникален поглед – едновременно вътрешен, но и външен. Предишният филм на автора – ,,Централна гара София‘‘ (2013) също е част от това течение и има сходни характеристики от гледна точка на презентацията на нашата страна пред различните публики по света. Похвално е, че авторските търсения в тази посока са устойчиви.

http://kinematograf.bg/kapiya-film#/disqus

„Капията е най-важното нещо в живота!“, изрича екзалтирано винаги безупречната Илка Зафирова. Става въпрос за термина от играта на табла, при който два пула застават на една позиция и по този начин не могат да бъдат преместени от противника. В случая това са учителят Стоичков (Иан Бърнев) и гимназистката Лили (Полина Недкова). Драматургията на филма сблъсква техните силни индивидуалности и те в крайна сметка донякъде успяват да обединят възгледите си и да вървят в една посока. Метафората не е чужда на българското кино. Древната табла е залегнала дълбоко в българската народопсихология – за това и толкова често се експонира от изкуството ни изобщо. Друг е въпросът до колко резонира с днешното поколение. Във филма ,,Капия‘‘ на Елена Тончева (сценарист и режисьор) учениците играят табла, карти и пеят песен на Черно фередже. Да се чуди човек кога се развива действието. Почти съм сигурен, че в последното десетилетие учениците от 9 до 12 клас късат нервите на учителите си с други (електронни) пособия.

Сюжетът е опростен – разглезена и нахална гимназистка се промъква в жилището на своя нов учител по химия за да му отмъщава, че иска да я научи на нещо и не е взел мизерния й подкуп за да мине класа. Прави детски бели по панелния му апартамент – плюе в храната му, разменя местата на сол и захар и т.н. Все показатели за дребната ѝ душица. Учителят от своя страна всячески се опитва да стои над проблемите – лични и професионални. Но и той страда от свои характерни особености – вманиачен е в отглеждането на златни рибки и слуша автомотивиращ аудио запис, който цели да го предпазва от наглостта на децата.

Постижение на филма е, че за 20 минути успява да изгради нюансирани персонажи, които се развиват и променят пред очите ни. Има съвременни сериали, които не успяват да постигнат тази цел. Хитрият драматургичен обрат е основен двигател на тази промяна – Стоичков живее със сляпата си майка. За успешния катарзис обаче принос имат и актьорските изпълнения. Иван Бърнев отново е себе си – ироничен, смешен и тъжен едновременно, но в същото време изпълнението се различава от многобройните му появи в българското кино именно в сивите зони, в нюансите. Отзивчивостта му към неизброимите проекти на млади автори в късометражното кино би могла да бъде обект на научно изследване в областта на актьорското майсторство. На много високо ниво се справя и Полина Недкова. Още на ниво драматургия е заложено нейният персонаж да претърпи най-голямо развитие и това усложнява задачата й максимално. И отново – огромната промяна от дребновост към великодушие кристализира в почти незабележимите нюанси на актьорското изпълнение. Режисурата разбира се, също е изиграла своята роля в този процес.

За своето кратко времетраене филмът успява да докосне много теми – учителската професия и отношението към нея, реалността в училищата и в дома… Финалът на филма е стоплящ, но оставя горчив вкус за нивото на обществото ни.