Documentaries are often undeservedly overshadowed by fiction films, at least in terms of their popularity among the general public. Due to its specific means of expression and inherent educational and informative nature, viewers may find it to be a bit of a bore. Since the dawn of cinema, however, filmmakers who create this type of film have tried to break these clichés and notions. Currently, we are witnessing a period of increased interest in documentary cinema worldwide. Documentary films are winning major awards, the approaches to telling a story are more diverse and creative, and the possibilities for online distribution through legal platforms allow unprecedented access to the works of documentary cinema.

In the last two decades, Bulgarian documentary cinema has reached a good average level of production, as each year over 50-60 films are produced. New and young filmmakers are constantly joining in. The entire toolset of modern cinema and TV documentary production – unknown archival forage, 3D animation, different points of view, reconstructions… The filmmakers have different approaches in terms of constructing a narrative and presenting facts.

The yard of Cinematheque of North Macedonia

Attracting a wider audience, especially in a movie theatre, remains an unsolved problem to this day. That is why it brings me immense pleasure that together with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia we have prepared a representative selection of 10 Bulgarian documentaries. All of them are watchable, interesting, informative, have a fun element, and each is different from the other ones artistically. Another common theme is that all 10 of them had a successful festival presence and a relatively good performance on the domestic market during regular distribution.

The opening of the Week of Bulgarian Documentary Cinema in Skopje kicked off with Guardians of Our Conscience (2021, dir. Stanislav Donchev). To introduce the film, one of its screenwriters, Petya Alexandrova, who is an esteemed film critic in Bulgaria, was a guest at the event. She also presented the book “Bulgarian Post-Totalitarian Documentary Cinema” by Teodora Stoilova-Doncheva, who she co-wrote the script with.

The film sheds light on the little-known, but much-hated profession of conductors in Sofia’s public transport and the so-called “clampers” who penalize drivers for improperly parking their cars in the central areas of the capital. Their work is far from being easy – they have to possess a strong mentality, and at times defend themselves physically – but under the whole professional façade, they are still human beings with a special attitude towards life. For them, madness is an everyday situation – on the streets, at bus stops, at the traffic lights… The film crew is no less brave in reflecting on it.

Next in the week-long event is a program that includes the films “Autumnally” (1982, dir. Pancho Cankov), “I Dream Music” (1983, dir. Boris Hristov), and “Of Men and Bears” (1996, dir. Eldora Traykova).

“Autumnally” is an impressionistic miniature, which in an exceptionally poetic way, without words conveys so much – specifically about life in Bulgaria, but also more generally about human nature.

“I Dream Music” is part of a trend in Bulgarian documentary cinema from the 1980s, which, according to Teodora Stoilova-Doncheva, is preparing Bulgarian society for the change in the political scene that is in the near future. The films in this series are shocking, brave, sincere, and uncompromising, demonstrating a very good professional level and revealing the problems society in socialist Bulgaria is up against. At the same time, the film is an original portrait, filled with magical music and the talented personality of Ivo Papazov-Ibryama – the world-class clarinetist who, I am certain, the audience in North Macedonia knows well.

“Of Men and Bears” is part of another group of films, formed after the changes, but again capturing the pulse of the times. This creative tendency, according to Stoilova-Doncheva, is united by the theme of traveling. These are some of the most important and impactful, most awarded films nationally and internationally in our recent film history and in which traveling, in one way or another, has been made the protagonist of the narrative. These films are among the classic masterpieces of Bulgarian documentary cinema.

“Of Men and Bears” is a sharply social and critical film that colorfully tells the story of dancing bears and their trainers. It achieved a level of socio-psychological depth that was unprecedented. It also deals with the topic of minorities in Bulgaria, which subsequently transformed from being a taboo subject during socialism into one of the clichés of the post-totalitarian period, to which Bulgarian documentary cinema, along with television journalism, made a major contribution. According to the Bulgarian film critic Genoveva Dimitrova, Eldora Traykova is the only one who managed to go beyond ascertainments and turn her observations on the subject into dystopian pictures of the state.

The next decade is presented by the film “The Mosquito Problem and Other Stories” (2007, dir. Andrey Paounov) – one of the most awarded Bulgarian films. Society has now settled down from the storms of the 1990s and is ready for an analysis of the consequences of the changes. Andrey Paounov’s second film repeats and builds on the success of its predecessor “Georgi and the Butterflies” from 2004, considered the first significant film in Bulgarian cinema of the 21st century. The distribution policy and the festival strategy of the producers, AGITPROP, in accordance with the unquestionable artistic qualities of the films, spearheaded the new Bulgarian documentary cinema’s entry on the world film map. The team behind the two films – Martichka Bozhilova (producer), Andrey Paounov (director), and Boris Misirkov and Georgi Bogdanov (cinematographers) formed a great collective that created a recognizable style in documentary cinema with characteristic features – artistic vision, unusual look at mundane topics and gentle irony aimed at its subjects, which sometimes teeters dangerously on the edge of mocking them but never seems to cross the line.

“Dad Made Dirty Movies” (2011, dir. Jordan Todorov) tells the story of the lacking in popularity, but not in ordinariness Stefan Apostolov, who flees abroad to escape the communist regime. In Hollywood he realized the American dream, becoming the producer and director Stephen Apostolof (or A. C. Stephen). The story is told traditionally – with interviews and archival footage, but Todorov purposefully elevated Apostolof’s character into a cult. At the same time, he demonstrated why this is so important – during the time and the genre he worked in, Stephen Apostolof truly had a cult following. The viewer learns about the unknown cinema of sexploitation and the nudie-cutie genres, overpowered by porn.

Another cosmopolitan Bulgarian is portrayed in the film “Stoichkov” (2012, dir. Borislav Kolev). The most popular Bulgarian, Hristo Stoichkov, is shown during his glorious moments. This approach is justified by the filmmaker, according to whom the elevation of the man behind the name was the main goal. Kolev says about Stoichkov that he is a volcano in which all kinds of passions are raging, and apart from that, he is also a genius. The people who worked on the film have woven this same passion into the fabric of the story, which is why “Stoichkov” is attractive even to those who are not interested in football. It is no coincidence that it is the most watched documentary film in Bulgaria after the changes.

“The Last Black Sea Pirates” (2013, dir. Svetoslav Stoyanov) is simultaneously a funny and a sad collective portrait of a group of hopeless dreamers. Various life circumstances have pushed them to the margins of society, where they search for adventures and treasures.

“Citizen Cinema” (2014, dir. Kosta Bikov) portrays in an emotional way another hopeless dreamer – the film historian, director of the Bulgarian National Film Archive (from 1976 to 1981), and teacher, “the star of Bulgarian film criticism”, Todor Andreykov, whose passion for cinema has ignited the cinephile spark in a number of film and non-film people in Bulgaria. Both Andreykov’s personality and the film evoke a touching unification amongst the film community in Bulgaria and are charged with the personal affinity the filmmaker has for Andreykov. At certain times this becomes a weakness of the dramaturgy, but “Citizen Cinema” achieves its main objective – to show Todor Andreykov’s love for the art form of film.

“The Good Postman” (2016, dir. Tonislav Hristov) deals with the unavoidable in its actuality topic of refugees. However, it is only a starting point for deeper summaries of contemporary life. Hristov’s characters, refugees from themselves, live in the desolate village of Golyam Dervent. According to Stoilova-Doncheva, the characteristic of this film, as well as Tonislav Hristov’s other films, is that they are emotionally charged and often told as a tale without distracting from their documentary nature. I would add that they always move on the very fine line between documentary and fiction and in this sense, they are a phenomenon in the Bulgarian film context, but they are absolutely in sync with modern trends worldwide.

During the selection, with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia, we were following another factor – that the films should not be political. By no means does this mean that they are toothless. Each of the titles, regardless of its specific subject matter, represents an accurate picture of society and the complex world we live in, and helps to make sense of them. And this is perhaps the most important feature of good documentary cinema.

Translated by Boyan Tzenev

Pictures:
Bulgarian National Film Archive
Cultural and Information Center of the Republic of Bulgaria in Skopje

Корицата на книгата

В началото на XX век американският филмов продуцент Чарлс Ърбан, установил компанията си в Лондон, изпраща двама свои кинооператори на Балканите. Англичанинът Чарлс Райдър Нобъл пристига в България, където успява да реконструира мигове от Илинденското въстание, избухнало в Македония (тогава част от Османската империя), впоследствие снима из цяла страна; шотландецът Джон Маккензи прекосява Хърватия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Сърбия, България и Румъния… Така благодарение на двамата британци през 1903–1905 на полуострова биват осъществени първите поредици от „живи картини”. Тъкмо този слабо проучен досега период, в който започва историята на балканското кино, е разгледан в книгата на д.н. Петър Кърджилов. Разгледан е задълбочено, добросъвестно, подробно – само в първия том са цитирани над 570 информационни източника… Въпреки това книгата представлява увлекателно четиво, което се гълта на един дъх – като криминален роман. Уникалният научен труд е предназначен за киноисторици, изследователи на миналото на ранното кино, специалисти във филмови и телевизионни архиви, преподаватели в университети и колежи, студенти и ученици. Тя е за всички, независимо от възрастта им, които обичат седмото изкуство и обожават загадките, които неговото начало все още крие.

Книгата представлява документална реконструкция, обхваща ранен и сравнително слабо изследван период от историята на киното. Тя е плод на задълбочени, детайлни и дългогодишни проучвания. Посредством умелото използване на историческите извори и богатия фактологически материал, открити от автора в периодичния и специализирания печат, в рекламни филмови каталози, архивни документи и административни протоколи, в мемоари и лична кореспонденция, изданието проследява (крачка по крачка) пътя на Чарлс Нобъл и Джон Маккензи в България; съдбата на заснетите от тях кинокадри, показани първоначално в Лондон (театър „Алхамбра” и клуба на Кралското научно дружество), а след това и в Западна Европа, Щатите и България; отзивите в печата за тези филми, отразяващи отношението на обществото към тях… Не на последно място книгата разкрива симбиозата между кинопроизводството на развитите западноевропейски страни и филморазпространението в балканските държави, влиянието, което британското кино оказва върху по-сетнешното възникване и развитие на източноевропейските кинематографии.

За автора: Петър Иванов Кърджилов е дългогодишен изследовател, киноисторик, журналист, писател. Той е доктор на науките (изкуствознанието) и асоцииран член на сектор „Екранни изкуства” при Института за изследване на изкуствата към БАН. Автор е на над 3000 журналистически материала, на 115 научни публикации (някои от които са преведени на английски – в САЩ и Великобритания, китайски, сръбски, румънски и македонски), на 22 книги. Десет от тях очертават кръга на авторовия научно-изследователски интерес, насочен към историята на ранното кино както у нас, така и на Балканите. В своите книги Петър Кърджилов разглежда теми като: „пристигането на киното в България” (1896) – осъществяването на най-ранните кинопрожекции в страната; заснемането на първите „живи фотографии” от чуждестранни кинооператори (1896); появата на първите стационарни кина (1908); производството на първите български филми – хроникални (1909) и игрални (1914); кинематографичната активност на Балканския полуостров по време на двете Балкански войни (1912–1913) и Първата световна война (1914–1918)…

Издател – Научно издателство „Кеймбридж”
Превод от български – Ивелина Петрова
Година на издаване – 2020
ISBN (10): 1-5275-4902-X
ISBN (13): 978-1-5275-4902-9
Размер – A5 (твърди корици)
Брой страници – 434
Брой илюстрации – 258 (включващи 220 фотографии, 130 факсимилета, 30 рисунки, 1 карта)
Цена – £70.99

The Cinematographic Activities of Charles Rider Noble and John Mackenzie in the Balkans (Volume One)

Book blurb: In the early 20th century, the American film producer, Charles Urban (1867–1942), who had founded his company in London, sent out two of his camera operators to the Balkans. The Englishman, Charles Rider Noble (1854–1914), recreated moments from the uprising that had broken out in Macedonia (part of Turkey at that time) and filmed all over Bulgaria; the Scot, John Mackenzie (1861–1944), travelled through Croatia, Montenegro, Bosnia and Herzegovina, Serbia, Bulgaria and Romania… Thus, thanks to the two Britons, the first sequences of „living pictures” were filmed in the peninsula from 1903 to 1905. It is this under-researched period, when the history of Balkan cinema started, that Peter Kardjilov, D.Sc. has dealt with in his book. It has been examined in depth, diligently and in detail – in the first volume alone more than 570 sources of information are cited (newspaper reports, film catalogues, and archives)… In spite of that, the book is entertaining and is read in one go – like a crime novel. The unique scientific work is intended for film historians, early cinema researchers, film and TV archive experts, college and university lecturers and students. It is for everyone, irrespective of their age, who loves the „Seventh Art” and adores the secrets its early history still holds.

The book is a documentary reconstruction, covering an early and relatively poorly researched period in the history of world cinema. It is the result of in-depth, detailed and long-term research. Through the skilful use of historical sources and the rich factual material found by the author in periodical and specialized press, trading film catalogues, archival documents, administrative protocols and memoirs, it follows (step by step) the path of the two British cinematographers, Charles Noble and John Mackenzie, in Bulgaria during the period 1903–1905; the fate of the short movies („cinematograms”) they filmed, originally shown in London (Alhambra Hall and The Club of the Royal Society of London for the Improvement of Natural Knowledge), and subsequently in Western Europe, the United States and Bulgaria; the press reviews (comments) for those films reflecting the attitude of society towards them… Last but not least, the book reveals the symbiosis between the film production of the developed Western European states and the film distribution in the Balkan countries, the influence of British cinema industry on the later emergence and development of national film production in East Europe.

Author’s short biography: Peter Ivanov Kardjilov is a long-time film researcher, film historian, journalist and writer (his sci-fi short stories have been translated into French, German, Russian and Hungarian). He is a Doctor of Science (D.Sc.) and an associated member of the Institute of Art Studies at the Bulgarian Academy of Sciences in Sofia. He has written 3,000 articles, 115 scientific publications (some of which have been translated into English – in the USA, Chinese, Serbian, Romanian and Macedonian), and 22 books. Ten of the author’s works define his research interests, which include the history of early cinema in both Bulgaria and the Balkans. In his books, Peter Kardjilov addresses the following topics: „the arrival of cinema in Bulgaria” (1896) – the earliest film screenings there; foreign cameramen shooting the first „living pictures” in that country (1896); the appearance of first permanent cinemas (1908); the production of the first Bulgarian films – actuality (1909) and fiction (1914); filming in the Balkan Peninsula during the two Balkan wars (1912–1913) and the First World War (1914–1918)…

Publisher – Cambridge Scholars Publishing, Lady Stephenson Library, Newcastle upon Tyne, NE6 2PA, UK
Translated from Bulgarian – Ivelina Petrova
Year – 2020
ISBN (10): 1-5275-4902-X
ISBN (13): 978-1-5275-4902-9
Size – A5 (hardback)
Pages – 434
Price – £70.99
Illustrations – 258 (including 220 photographs, 130 facsimiles, 30 drawings, 1 card)

Оригинален фотоколаж – „Книга и автор”

Петър Кърджилов завършва кинознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1980. От 2018 е доктор на изкуствознанието. Първото стъпало в кариерата му е Българската национална филмотека, в която е редактор от 1980 до1990. Следват ангажименти като експерт в БНТ, НФЦ, Столичната община и др. В момента е асоцииран член на сектор „Екранни изкуства” при Института за изследване на изкуствата към БАН. През 80-те години на ХХ век публикува фантастична белетристика, но в следващите десетилетия се фокусира изключително върху историята на ранното кино в България. Кърджилов е научен редактор и автор на предговора към мемоарите на Васил Гендов „Трънливият път на българския филм 1910–1940” (2016), издадени от БНФ и отличени с наградата на Българската филмова академия. Упоритите и задълбочени изследвания, които осъществява през последните 15 години, му позволяват да извади на бял свят факти, абсолютно неизвестни до този момент. Систематизира ги в последните си две книги, издадени от БАН в две последователни години (2016 и 2017) – „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896–1915)” и „Загадките и времената на „Българан е галант”. Тази година ще празнува юбилей – навършва 70 години.

Какво разбирате под термина „аудиовизуално наследство”?

Съвкупност от шумове, звуци, музика, говор, образи, изображения – статични (фотографии, холограми) или движещи се (филми), записани (фиксирани, регистрирани) в недалечното минало върху носител (физически, дигитален, виртуален) и завещани, както на днешното време, така и на идното. В по-широк контекст понятието означава амалгама от история, култура, изкуство, послание, памет, спомен… Споменът за света, хрониката на една нация, образната памет на всеки народ. Означава богатство – в пряк и преносен смисъл, което сме длъжни да опазим за бъдещето. Звучи приповдигнато и патетично, но е вярно.

Какво е за вас филмовият архив, филмотеката, кинотеката?

По волята на Провидението си вадих хляба в двата най-големи аудиовизуални архива у нас – от 1980 до 1990 в БНФ и от 1998 до 2002 в Направление „ТВ фонд” на БНТ. През всичкото това време многократно ми се е налагало да обяснявам къде и какво точно работя. В такива случаи винаги съм сравнявал филмотеката (фонда) с библиотека. Добавяйки – само че за филми. И хората са ме разбирали. Защото всеки знае що е библиотека. Затова пък не всеки знае какво е аудиовизуален архив. Още по-малко – какво съдържа той. А той, в зависимост от гледната точка към него, съдържа различни неща. За специалиста по информатика цифровият запис върху видеокасетата или компактдиска е само информация, поредица от нули и единици. За химика филмовите ленти са целулоид, върху който е нанесен светлочувствителен слой. За историка аудиовизуалният архив е летопис от движещи се изображения. За киноведа изследовател това са художествени творби, произведения на изкуството, за бизнесмена и търговеца – богатство и пари, за редовия потребител – архивни материали, които при определени условия могат да се ползват за създаването на нов продукт. За неграмотника това са пластмасови или тенекиени кутийки без никаква стойност. Много често отношението към аудиовизуалния архив е като към склад. Той наистина е такъв, само че необикновен, вълшебен, безкраен…

Като Вселената?

Да, тъкмо на нея оприличава библиотечния архив писателят Хорхе Луис Борхес в прочутия си разказ „Вавилонската библиотека”. Сравняването на едно обикновено книгохранилище с Вселената и уподобяването му с Вавилонското стъл­пот­во­ре­ни­е би прозвучало твърде претенциозно, ако не бе изречено тъкмо от великия аржентинец. Борхес има право да си позволи тази дързост – по-голямата част от земните му дни протича покрай лавиците на Националната библиотека в Буенос Айрес, където той започва като редови служител и се пенсионира като директор. Има право, защото единственият (или поне най-сигурният) начин да осъзнаеш философията на всемира, наречен архив, е като му отдадеш живота си. Да оприличиш един архив на Вавилонската кула е не само красиво, но и вярно – сътворяването и на двете е дръз­ко, над­мен­но на­чи­на­ние. Предназначението на архива е да съхрани наследството на людската цивилизация за вечността, а вечността е свойство, иманентно (присъщо) единствено на Бога. Каквото е и безкрайността – обиталището на хаоса и хармонията, които тихо и смирено отдъхват върху прашасалите рафтове на всяко хранилище.

Тодор Андрейков

Работата в БНФ ли определи интересите Ви към историята на киното?
Още докато следвах специалността кинознание в тогавашния ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), проявявах най-голям интерес към историята на киното – българското (преподавана от Александър Александров), западното (Тодор Андрейков), руското и съветското (Александър Грозев) – и тримата големи познавачи в своята област, и тримата сладкодумни разказвачи. Присъствах на почти всички учебни прожекции, често посещавах филмотечното кино „Дружба” (днес „Одеон”). Тази пристрастеност ми даде смелост (след като завърших семестриално) да помоля Тодор Андрейков, който по това време, освен преподавател във ВИТИЗ, бе и директор на БНФ, да ме вземе на работа при него. Той се съгласи и аз започнах моя професионален път. Беше лятото на 1980. Точно тогава служителите и киноведите от БНФ започваха да подготвят мащабната Панорама на българското кино, чиято амбиция бе да покаже между 1981 (когато бе отбелязана 1300-годишнината от основаването на държавата ни) и 1984 (когато бе чествана 40-годишнината от Девети септември) всички отечествени игрални филми и колкото се може повече документални. Скоро броят на колегите, желаещи да се занимават непрекъснато с подготовката на Панорамата, силно намаля. Всъщност, останах само аз. Така започна всичко – запознах се с десетки български кинодейци, изгледах стотици български филми, изчетох хиляди страници, посветени на тях… Станах „координатор” на Панорамата и натрупах безценен опит, който ми даде самочувствието да се изживявам като специалист в областта на българското кино. Днес наистина съм такъв – благодарение именно на работата ми в БНФ! Това е безспорен факт.

Имали сте възможността да работите в БНФ по времето на социализма, но познавате и днешното състояние на институцията, в която „се завърнахте” като научен редактор на мемоарите на Васил Гендов „Трънливият път на българския филм 1910–1940”, публикувани през 2016. Как се е променила Филмотеката през годините? Какво е нейното значение днес, в контекста на ,,дигиталната епоха”?

Прав сте, един архив е преди всичко институция, в случая с БНФ става дума дори за национална институция. Същината на архива обаче, независимо от неговия статус, по принцип е консервативна, херметична – тя почти не се влияе от политическите промени, от революциите, даже когато те са велики, социалистически или дигитални. Навярно това е причината филмовите (а и останалите) хранилища по цял свят да се подценяват от политическата каста, те рядко се ползват като трамплини към върховете на властта. Нещо повече – част от досегашните директори на БНФ приемаха назначението си в институцията като наказание, понижение, професионално унижение… Познавам и редови служители, прихванали този „комплекс за малоценност” – за тях самата дума „архивар” звучи старомодно, архаично, затова и предпочитат „длъжностната характеристика” – „архивист”, „филмотекар” или „видеотекар”. Но, всяко зло – за добро. Тъкмо поради това „неглижиране” БНФ се оказа в годините на „развития социализъм” убежище на инакомислещи интелигенти – не бунтари и революционери, а професионалисти – предимно киноведи, които съзнаваха, че, за да направят „главоломна” кариера в киното, трябваше да си „изкривят душата”. И, тъй като не им се щеше да сторят това, предпочитаха да работят във Филмотеката, която им даваше закрила, предоставяше им възможност да се занимават с онова, което им бе присърце. В този ред на мисли не виждам да са настъпили кой знае какви колосални промени оттогава досега. Който се трудеше при социализма, работи и при капитализма. Който го мързеше тогава, и днес го боли…

В тази атмосфера, която, давам си сметка, описвам твърде субективно, започна

Мемоарите на Васил и Жана Гендови, издадени от БНФ

работа и се изгради като сериозен киновед, оставайки вярна на институцията вече повече от 40 години, сегашната директорка на БНФ Антония Ковачева. Не само смятам избора й на този пост за справедлив и разумен, но и изцяло одобрявам досегашната й дейност, макар г-жа Ковачева да не е сред най-влюбените в мен жени. Вече споменах, че в началото на всеки архив е хаосът – вечен, безкраен и непрогледен. Привидно безжизнен, той носи в себе си извора на живота, подтика за сътворението. Ето защо управлението на всеки хаос-архив задължително изисква разбирането на неговата философия, която аз дълбоко ненаучно назовавам „архивософия”. В случая да управляваш не означава да ръководиш, да заповядваш, да се разпореждаш. Хаосът няма началник – дори боговете са произлезли от него. Да управляваш архив означава преди всичко да систематизираш безредието, като въведеш ред и създадеш правила. Архивът изисква още да го познаваш, да го разбираш, да се грижиш за него, да го „храниш” (попълваш), да го „браниш” (съхраняваш), да го обработваш, да го ползваш (разумно), да го обичаш… ,,Дигиталната епоха” няма да промени това. Тя само ще даде нови технологични средства, нови възможности на работещите в архива, за да разширят ареала на своите действия. Едва когато БНФ изпълни своето предназначение (мисия, функция, длъжност), едва когато се оценят резултатите от дългогодишната й дейност, ще може да се говори за „нейното значение”…

Какво означава терминът ,,ранно кино”?

Терминът се отнася преди всичко за времеви отрязък – периодът на ранното кино, който англичани и американци наричат „early cinema”, французите – „cinéma des origines”, а италианците – „cinema delle origini”. Той бива изкован през 1978 по време на поредната конференция на Международната федерация на филмовите архиви (ФИАФ/FIAF), събрала в Брайтън (Англия) киноисторици, киноизследователи и киноархивисти, за да преосмислят значението на ранните години на световното кино за неговата по-нататъшна съдба, да ревизират дотогавашната му периодизация, а и да обособят като относително самостоятелна научна дисциплина изследванията в областта на „ранното кино”. Периодът се простира от 1890 до началото на Първата световна война – т.е. от годината, през която вече са конструирани и функционират основните компоненти, позволяващи фиксирането и възпроизвеждането на „движещите се изображения” („motion pictures”) – снимачният апарат (кинокамерата), филмовото студио (специално построено и оборудвано закрито пространство, позволяващо заснемането на филми) и прожекционната машина, до тогава, когато „новата медия” започва да използва свои (специфични само за нея) изразни средства и разкрива потенциала си на седмо изкуство, когато сериозно нарастват дължината и художествените качества на филмите, когато филмопроизводството и филморазпространението се институционализират.

Сладка работа – раздаване на автографи, за които се вижда, че чакат проф. Михаил Мелтев и Владимир Трифонов

Започвате кариерата си като автор на научна фантастика. Къде са допирните точки между нея и ранното кино?

„Кариера” като писател фантаст така и не успях да направя, за съжаление, но тези мои занимания с белетристика, с художествена литература ми помогнаха по-късно, когато написах няколко научни труда в областта на киноисторията. В тях изследвам преди всичко филморазпространението и филмопроизводството в България през споменатия вече период на ранното кино, който десетилетия наред тънеше в информационен мрак. Тази фактологическа оскъдица често принуждава изследователя да прибягва до помощта на хипотезите, а те, от своя страна, раздвижват въображението. „Какво би станало, ако…?” е въпрос, който задават и учени, и творци. Отговорите често се оказват парадоксални, дори абсурдни, но методът си остава част както от научното, така и от художественото познание. Какво би станало, ако някой от фараоните бе имал придворен оператор? Тогава тайната на египетските пирамиди отдавна не би вълнувала историците. Представяте ли си кинокадри на подпаления от Нерон Рим или на гладиаторски двубой? А панорами от битките на Александър Велики или Наполеон? Или интервюта със Сократ, Платон, Аристотел? При какви условия са творили Данте, Сервантес или Шекспир? За съжаление, земната цивилизация изобретява кинематографа твърде късно. За радост, ни е дарила с йероглифа, клинописа, буквите, папируса, пергамента и хартията навреме. Паметта на съвременното човечество обаче все по-често пренебрегва писмената реч като традиционно средство за предаване на информация, предпочитайки богатите възможности на звуко-зримите форми. Основният носител на паметта, хартията, все по-често отстъпва пред модерни способи като фотографската снимка, целулоидната филмова лента, магнитните радио- и телевизионни записи, видеокасетите и видеодисковете, електронната компютърна памет… Но и този технически напредък крие изненади. Оказа се, че дори фараоните да са имали кинокамери, днес ние пак нямаше да видим как са строени пирамидите! Защото по силата на един жесток парадокс целулоидът излезе по-нетраен от папируса.

И защо все пак се отказахте от писането на фантастика?

Честно казано, никога не съм се изживявал като писател, никога не съм членувал в писателски съюз – а навремето тъкмо това се приемаше за индикация, че си истински литератор. Сборниците ми с фантастични разкази и новели бяха, според мен, плод на младежки увлечения и донякъде на ненавреме обуздана суета… Всъщност, винаги съм се имал за професионалист в киното, а не в литературата. Решението ми да не пиша повече фантастика не бе лекомислено и спонтанно, а плод на продължителен и задълбочен размисъл. В крайна сметка една вечер седнах, изпих чаша ракия (няколко пъти) и достигнах до извода, че разкази, които са на нивото на Петър-Кърджиловите, би могъл да напише почти всеки интелигентен млад мъж, увличащ се по „изящната словесност”. Докато киноисторическите ми книги никой друг не може ги написа!

Специализираният периодичен печат за кино е съществена част от кинопроцеса в епохата на ранното кино. Дори бих казал, че в България е водещ сегмент – тогава киното ни е повече на хартия, отколкото на лента. Какво е останало от специализираната преса и какво ценно може да се намери в нея? Как се попълват белите петна в историята на киното в България?

Ще започна отзад напред – „белите петна” се попълват с черен труд. От специализираните в областта на киното периодични издания, най-ранните от които се появяват у нас през 1913–1914 година, по друмищата на времето оцелява значително количество – територия, достатъчно обширна, за да се превърне в поле за научно изследване. Началото му поставя Васил Гендов през януари 1949, когато завършва първата част на своите мемоари, озаглавени „Трънливият път на българския филм 1910–1940” – труд, който надхвърля границите на споменно-автобиографичния жанр и с право може да бъде охарактеризиран като първата писмена история на българското кино. Тъкмо там, върху няколко страници, „патриархът” на родното кино проследява „създаването на кинопресата у нас”, която той охарактеризира като „един нов отрасъл в нашето духовно развитие”. След това (в периода 1972–1976) Дончо Хитров – журналист, дългогодишен служител на БНФ и „завеждащ редакцията” на филмотечното издание „Кино и време”, публикува в същия този алманах поредица от статии, посветени на тези издания. Върхът на проучванията в този „отрасъл” изкачи през 2017 д-р Росен Спасов с дисертацията си „Периодични печатни издания за кино в България (1913–1944). Хронология и типология” – изключително постижение, плод на усилия, които бих квалифицирал като „къртовски труд”, познавайки добре условията за работа у нас – ще спомена само факта, че в дигиталната библиотека на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” не фигурира нито едно филмово списание! Което означава, че основната част от включените в дисертацията издания са прегледани „на ръка”, лист по лист, страница по страница…

Списание ,,Киножурнал‘‘ от 1913

Между тези листове и страници е отразен киноживотът у нас през разглеждания от д-р Спасов период. В тях може да се намери всичко: рецензии за филми, творчески портрети на български и чуждестранни киноартисти и кинодейци, репертоара на тогавашните кина, информация за технически нововъведения като звука и цвета, които по това време навлизат във филмовата индустрия, вести от снимачните площадки, новини от света на киното, клюки… С течение на времето в тези издания започват да сътрудничат като автори български интелектуалци, писатели, театрали, журналисти, художници, които анализират филмите, дискутират върху природата на киното и неговите специфични изразни средства, замислят се относно неговото бъдеще… Е, не бих казал, че мнението на българската интелигенция е част от кинопроцеса, но със сигурност го съпътства отблизо и обективно преценява крайните му резултати. Ето защо съм съгласен (донякъде) с изводите, присъстващи в първите две изречения на настоящия въпрос. Тогавашното родно филмопроизводство е оскъдно и правенето на кино наистина е „повече на хартия”, ограничава се предимно в разговори, дискусии и пожелания за светло бъдеще…

Може ли да се каже, че кинокритиката ни преди Втората световна война изпреварва филмовите творци? На какво ниво е тя в световен контекст?

Киното е скъпо занимание, не всяка държава може да си го позволи. Производството на филми е детерминирано от редица фактори – финансово-икономически, технологично-производствени, социо-културни, демографски… Състоянието на тези фактори определя и равнището на нашето кино от този период – ниско като това на язовир „Студена”, макар че отделни произведения достигат средното европейско ниво. Мисленето е друга работа, то донякъде е Божа дарба – във всеки случай не изисква огромни инвестиции. Затова и част от българската интелигенция, която трудно и без особен ентусиазъм възприема навика да се ходи редовно на кино, започва сравнително отрано да анализира различните аспекти на „Чудото на XIX век”. Ще ми се да подчертая, че този процес започва преди появата на първите отечествени специализирани издания. Едва ли е случайно, че Иван Андрейчин – поет, художествен критик, публицист, театрален деец и преводач от френски, написва и публикува своето аналитично, задълбочено и прозорливо есе „Синема” през февруари 1909 – две години и половина преди появата на „Раждането на шестото изкуство” на италианеца Ричиото Канудо, приеман за родоначалник на абсолютно непознатото до този момент интелектуално занимание, наричано днес „теория на киното” или „кинотеория”. Въпреки традициите в тази област за сериозна кинокритика у нас преди Втората световна война не може да се говори. С няколко изключения: малкото, написано от Златан Дудов, което той изпраща от Германия на софийското списание „Нашето кино”, рецензиите на Антон Маринович и Петър Увалиев. Едва ли е случайно, че първият се оказва най-популярният в Западна Европа българин кинематографист, творил съвместно с великия Фриц Ланг (като негов асистент в „Метрополис”), театрала Бертолт Брехт и композитора Ханс Айслер; вторият продължава пътя си в киното като успешен режисьор на дузина български игрални филма; а третият остава в историята на световното кино като изпълнителен продуцент на „култовата” лента „Фотоувеличение” (1966) на маестро Микеланджело Антониони.

В едно от студията на Българското национално радио

Каква е разликата между историята на киното в България и историята на българското кино?

„Живата фотография”, „анимираните картини”, движещите се изображения навлизат в нашата татковина от 1896 докъм средата на първото десетилетие на XX век единствено посредством подвижните кинематографи. Техните собственици, преимуществено поданици на Австро-унгарската империя, обикалят из страната ни, показват своите филмчета, събират парсата и си заминават. Някои завинаги. Въпреки това те стават част от историята на кинематографа в България. Същото се отнася и за чуждестранните кинооператори, заснели у нас само в периода 1896–1905 над 50 филма – хроникално-документални, черно-бели, неми, късометражни (с времетраене от 1 до 4 минути), но филми. Изпроводени от чуждестранни кинокомпании, те, след като са си свършвали работата, са си заминавали по домовете, отнасяйки със себе си заснетата по нашите земи лента. Затова филмите им не са български, а чуждестранни. Въпреки това тези филми, ведно с дейността на техните снимачи, също се превръщат в част от историята на киното в България. Виж, историята на българското кино е нещо различно – най-ранният й период включва електрическия „кинематограф-биоскоп” на българина Владимир Петков, започнал да обикаля страната през 1903 или 1904; откриването в края на 1908 на първото в София (и в България) стационарно кино – „Модерен театър”; заснемането и през 1909, и през 1910 на няколко репортажа – едните, поръчани от съдържателя на „Аполо театър”, другите – от собствениците на „Модерен театър”. Тези кинохроники вече са български филми, независимо от обстоятелството, че операторите им най-вероятно са били чужденци, защото са продуцирани от български юридически лица, от регистрирани в София български фирми.

Още по-простичко казано – ако утре Стивън Спилбърг доведе свой екип в България и заснеме покрай витошките морени няколко сцени за поредния „Джурасик парк”, филмът му ще е американски, но самият акт ще остане паметен в историята на киното в България. Ако обаче същият този Стивън Спилбърг бъде поканен да екранизира „Под игото” от Националния филмов център на държавата ни, която предварително официално се е задължила да поеме по-голямата част от харчовете на продукцията, този филм ще бъде български и ще заеме своето място (достойно или не) в историята на българското кино…

Каква част от българските филми, заснети до Втората световна война, са запазени?

Половината от филмите, заснети по целия свят от изобретяването на кинематографа на братя Люмиер през 1895 до 1945, са унищожени и завинаги изгубени за човешката цивилизация. От всички 62 игрални филма, реализирани в България от 1914 до 1948, когато киното у нас бива национализирано, са оцелели едва 29, като само 15 от тях са изцяло запазени. От хроникално-документалните ни филми, осъществени през същия период, са съхранени едва около 10%. Загубите са неизброими и невъзвратими. Седмото поред се оказа най-уязвимото от всички изкуства. Причините за това са многобройни. Ала най-сериозната е техническа или по-скоро – химикотехнологическа. Наричат я „Ултиматумът на целулоида”. Знаете, че огромната част от филмовата лента за професионалното кино се изработва от вид пластмаса, наречен целулоид. Докъм 1951 той е произвеждан въз основата на нитроцелулозата (целулозния нитрат). Здрава – с висока механична якост, гъвкава, прозрачна, удобна за снимки, лабораторна обработка и монтаж, лентата задоволява изискванията на кинематографистите. Но пък притежава два сериозни недостатъка: гори като барут и има ограничена „продължителност на живота” (40–80 години).

На какво се дължи това?

На определени химически процеси, които продължиха да застрашават целулоида, дори след като бе решен първият проблем – през 50-те години на XX век кинолентата започва да се прави от незапалими целулозни ацетати. Не съм експерт в тази област, но съм чел, че нитроцелулозата започва да се разпада (макар и бавно) още от мига, в който бива произведена. Причината – разкъсването на някои от химическите връзки между целулозата и нитратните групи, при което се отделят азотни окиси и топлина. Емулсията (светлочувствителният слой) на филмовата лента става лепкава, по нея се появяват мехурчета с „нитратен мед”, чието пукване поражда силна миризма – т.н. „оцетен синдром”. Тъкмо тези газове заличават фотографското изображение. С течение на времето омеква и самата целулоидна основа. После тя се втвърдява, а най-накрая лентата се разсипва на прах… Скоростта на това разпадане се удвоява при всяко повишаване на температурата с 5^оC. Следователно филмовата лента трябва да се съхранява на хладно и сухо място. Според специалистите от ФИАФ – при 2^оC температура и 50–60 % максимална относителна влажност. Освен че дава препоръки, организацията издигна навремето и ентусиазиращ девиз: „Нитратът не може да чака”!

Тези огромни загуби, които най-вероятно са и невъзстановими, имат ли връзка със скептичното отношение на българското общество към киното в онези години, а и към културата като цяло?

Българското общество „в онези години” няма скептично отношение към културата като цяло! Българинът дълбоко уважава своите писатели – Иван Вазов наистина е смятан за „народен поет”, за „патриарх” на родната литература. Строежът на Народния театър се следи със затаен дъх от интелигенцията. Драматичните актьори са обожавани – е, не всички, разбира се. Операта, макар и едва прохождаща, също има своите верни почитатели. За съжаление, по-голямата част от филморазпространителите – а това са собствениците, съдържателите или наемателите на големите кинотеатри, гледат на филмите като на стока, която става ненужна, след като престане да им носи приходи. Затова когато е ставало дума за опазване на целулоидното наследство, очите и на кинаджиите, и на подкрепящите усилията им значими обществени фигури, винаги са се вторачвали в държавата. Идеята за създаването на „архива на филмите и фонографите” се ражда още през 1914 в Дания. И този аудиовизуален архив е замислен като държавен – трябвало е да се придаде към Кралската библиотека в Копенхаген. Любопитно е, че още тогава печатът задава логичния въпрос: „Кинематографическите филми обладават ли достатъчна трайност, за да се съпротивят на разрушителното действие на времето”. В края на 20-те години на XX век и у нас се говори за „уреждане на филмова библиотека” при Министерството на народното просвещение. В „магазина на Държавния ученически кинотеатър” вече се съхраняват филми, прожектирани както в ученическите кина, така и посредством „подвижните кинематографи”.

Нещата се променят след Втората световна война. През април 1948, с обнародването на революционния Закон за кинематографията, към новообразуваното държавно предприятие „Българска кинематография” се създава музей, „който – според Васил Гендов – си сложи за задача да издири и установи всички материални следи в развитието на българското филмово изкуство от 1910 г. до днес”. През 1958 музеят е трансформиран в Държавен киноархив при Научния кино-фото институт, в края на 1959 – в „самостоятелен отдел към управлението на кинематографията” (Държавен киноархив при Управлението на кинематографията), към който се присъединява и „филмотеката на Студията за хроникални и документални филми”, а през 1963 бива преименуван на БНФ.

Наличието на национален киноархив – по целия свят те са предимно държавни, макар че отделни сбирки поддържат и някои мощни фондации, и някои университети (предимно американски), е единствената гаранция за съхраняването на целулоидното наследство на всяка нация. За опазването на богатствата е нужна институция, то не е по силите на отделен човек. Васил Гендов например се е грижил наистина бащински за своите филми – повечето от които са продуцирани от него, държал ги е в своя дом (на тавана) при сравнително добри условия, наглеждал ги е редовно. Но при бомбардировките по време на Втората световна война върху къщата пада запалителна авиационна бомба и филмите изгарят изцяло – както техните негативи, така и позитивните им копия, повечето от които се оказват единични (единствени)…

С Любиша Самарджич по време на коктейл в новооткритата сграда на Югославската кинотека – Белград, 6 юни 2012

Как сърбите запазват своя ,,Караджордже” (1911), който е с времетраене 62 минути, а ние не успяваме да опазим 15-минутния ,,Българан е галант” (1915)?

През лятото на 2003 на бял свят най-изненадващо изскочиха първите два сръбски, но и балкански игрални филма, заснети все през 1911:„Животът и делото на безсмъртния вожд Караджордже” (или само „Караджордже”) и „Улрих Целиски и Владислав Хунияди”. Но изскочиха не от Югославската кинотека, а от Австрийския филмов архив (Filmarchiv Austria), закупил в края на 90-те години на XX век от частно лице т.н. „Райнталерова колекция” – щок от филми, принадлежали на Игнац Райнталер, собственик на пътуващ биоскоп, обикалял из Австро-Унгария до началото на Първата световна война. Когато прекратява дейността си на киновоаяжор, Райнталер запазва лентите, с които си е вадил хляба, завещава ги на сина си, чиято вдовица продава на Австрийския филмов архив безценния фонд (в който, освен двата споменати сръбски филма, се оказват още 20 австрийски и немски, дотогава също смятани за изгубени). Тъкмо Николаус Востри, ръководителят на архива, пребивавайки през март 2003 в Будапеща, се среща с Александър Ерделянович, управника на архива на Югославската кинотека. От дума на дума се разбира, че в хранилищата покрай „хубавия син Дунав” се пази някакъв игрален филм, свързан със сръбската история и по-точно – с борбата на сръбския народ за освобождение от турския гнет… За Ерделянович тази информация е достатъчна, за да го изстреля към Виена… Така стават работите – със здрави национални институции, с общуващи помежду си техни представители, с дълголетна упоритост, проявена в случая от сръбските колеги, които десетилетия наред търсеха под дърво и камък своя смятан за безвъзвратно изгубен филм. За да го намерят в крайна сметка…

Някой от българските филмотекари да е сторил същото за ,,Българан е галант”? Някой директор на БНФ да е изпратил „циркулярно писмо” до ФИАФ-ските си колеги с кратко описание на проблема и с още по-кратко запитване по темата? Поне аз не съм чувал досега за подобно чудо…

Защо се спори за годината на създаване на ,,Българан е галант”? На кого е нужно тя да е 1910?

Вече не се спори. След излизането през 2017 на книгата ми „Загадките и времената на „Българан е галант”. Кога, от кого, къде, как и защо е заснет първият български игрален филм? Какво знаем за него?” би трябвало спор да няма. А дълги години имаше, защото бе важно да се уточни началото на българското игрално кино. Неделчо Милев го е формулирал чудесно: „Страстите около раждането на българското кино(изкуство) не са „календарен” проблем. Те формират национално самосъзнание”. „Календарният проблем” е вече решен – първият български игрален филм „Българан е галант” е заснет в София през лятото или ранната есен на 1914, а показан премиерно пред публика на 12 януари 1915 в софийското кино „Модерен театър”… По този повод нашият колега Георги Ангелов, също вече покойник, ми рече троснато, непосредствено след появата на книгата ми: „И к’ва стана тя, направи така, че вече няма за какво да се джафкаме?”.

Според това, което достига до нас като данни, на какво ниво е ранното българско кино в световен контекст? Още оттогава ли киното ни е обречено на провинциалност?

Българските игрални филми, произведени до Втората световна война, са с ниско качество, на ниско художествено равнище, макар и отделни произведения да докосват средното европейско ниво: „След пожара над Русия” (1929), „Грамада” (1936), „Страхил войвода” (1938), „Настрадин Ходжа и Хитър Петър” (1939)… Гледал съм балкански кинокомедии, които не превъзхождат особено нашите „Любовта е лудост”, „Бай Ганьо”, „Весела България”… Кинохрониката „Балканската война” (1912–1913) пък, реализирана изцяло от българин, се извисява с класи над заснетото през този период от кореспондентите на най-влиятелните тогава западноевропейски кинофирми!

Кадър от българския документален филм ,,Балканската война‘‘

Киното ни е производна на нашето мислене, а то е дълбоко провинциално. Така сме възпитани, такова е отношението ни към изкуството, това е нашият манталитет. Пишещите за киното тогава непрекъснато подтикват съвременните им кинодеятели да се стремят към национална идентичност, да черпят вдъхновение от дълбоките корени на родните фолклор и литература, да се обръщат колкото се може по-често към славното и героично минало на народа ни, да сътворяват „чисто балкански и ориенталски образи”… Хубавото в случая е, че интелигентният българин се отърсва от цялата тази плява, веднага щом стъпи на цивилизована суша!

Всъщност, подобна ситуация се наблюдава и в останалите малки европейски страни. Дори Дания, която в началото на XX век е „велика сила” в кинопроизводството, дала на света продуцента Оле Олсен – основателя през 1906 на прочутата фирма „Нордиск”, „звездата” Аста Нилсен и първия й съпруг Урбан Гад – режисьор на около 30 филма с нейно участие, не удържа напора на могъщата германска киноиндустрия.

Характерно е през ХХ век документалните кадри – кинохрониките и седмичните кинопрегледи – да се използват от тоталитарните режими с пропагандни цели. Понякога се случва обаче постановъчно заснетите реални събития да са толкова качествени и въздействащи, че властимащите предпочитат тяхното тиражиране пред документа на хрониките. Емблематичен е случаят със заснетата от Айзенщайн Октомврийска революция, но и в България имаме такъв пример – ,,Септемврийци” (1954) на Захари Жандов. Документалното или игралното кино е по-ценно от гледна точка на историята?

Не само тоталитарните режими използват киното за пропагандни цели, това прави всяка политическа власт, дори и най-демократичната. Но първите го вършат много по-грубо и по-недостойно. В този ред на мисли ми се ще да припомня една любопитна, ала показателна преживелица по време на работата ми върху споменатата вече Панорама на българското кино. Докато в „Дружба” показвахме „царе, папи, патриарси” (Христо Ботев) – главните герои на „до деветосептемврийските” филми, всичко вървеше нормално. Проблемите започнаха, когато нагазихме в „след деветосептемврийския” период и по специално с появата върху екрана на политически личности като Никола Петков, Г. М. Димитров, Трайчо Костов, Вълко Червенков, Антон Югов… Слава Богу, „отговорната другарка” Донка Акьова, наблюдаваща „мероприятието” от страна и на „Партията”, и на ТСО „Българска кинематография”, се оказа широко скроена жена. Тодор Андрейков също не се боеше да се „озъбва” на „ръководните фактори”, когато бе нужно.
И първите часове, и първите няколко дни на Октомврийската революция никога не са били запечатвани върху кинолента. Самото събитие – болшевишкият преврат – не е предизвикало огромен интерес сред руското общество, отзвукът му по света е незначителен. Радикалното събитие в Русия през 1917 е Февруарската революция. Много по-късно се разтръбява фейк-версията, че тъкмо безличните октомврийски „десет дни” са се оказали ония, героичните, „които разтърсиха света”. Не без помощта на пропагандата, в която киното изиграва решаваща роля. Прословутите кадри, които споменавате, заснети (забележете) през 1927 от оператора Едуард Тисе за филма „Октомври” и гениално режисирани от Сергей Айзенщайн и Григорий Александров, без съмнение са фалшификат, но гениален фалшификат…

Самият факт, че съвременните кинодокументалисти използват във филмите си предимно хроникални, а не игрални архивни кадри, говори красноречиво кое от двата вида кино е по-ценно „от гледна точка на историята”?

Интервюиращ и интервюиран – д-р Росен Спасов (вляво) и д.н. Петър Кърджилов пред сградата на Института за изследване на изкуствата в София

Дълго време ръководихте дигитализацията на архива на Столичния общински съвет. Докъде стигна този процес и защо е толкова важен?

Дигитализацията на архива не само на Столичния общински съвет, но и на цялата Столична община се ръководи от експерти в тази област – и то добри. Дейността се позабави, защото надделя мнението, че първо трябва да се реши проблемът с всекидневния (текущия) „документопоток”, а архивът да остане за „по-нататък”. Процесът е наистина важен – както за администрацията, така и за гражданите на София. По време на работата ми за Столичната община никога не съм заемал ръководен пост – просто не ставам за началник, аз съм добросъвестен изпълнител, добър занаятчия. Затова и само обработвах документите, които „фабрикуваше” Столичният общински съвет, въвеждайки ги в една страхотна информационно-търсеща система. След 15-годишен труд оставих зад гърба си архив, подреден като швейцарска аптека! Може да звучи като самохвалство, но пък е вярно.

Снимки: архив на БНФ и личен архив на Петър Кърджилов

(Материалът е част от проекта на Българска национална филмотека „Аудиовизуалното наследство – проблеми и перспективи“, осъществяван с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ и медийното партньорство на въпреки.com: https://въпреки.com/post/616560600547475456/)

Месец на българския филм в Скопие

По случай Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, през първите шест месеца на 2018, Кинотеката на Македония организира Месец на българския филм. Програмата беше открита на 1 февруари с филма ,,Каръци‘‘ (2015, реж. Ивайло Христов). На събитието присъстваха представители на македонското Министерство на културата, начело с министъра – Роберт Алагозовски, на българското посолство и българския културно-информационен център в Скопие, както и на Българската национална филмотека, като съ-организатори на събитието.

В своята откриваща реч, Владимир Ангелов – директор на Кинотеката на Македония подчерта, че професионалните отношения между двете архивни институции отдавна са прераснали в приятелски, аз бих добавил – много преди официалното политическо сприятеляване. В действителност, нашите домакини ни посрещнаха подобаващо и се погрижиха да се чувстваме като отдавнашни побратими. Освен това, ни показаха техните нови депа, в които съхраняват филмовото си наследство. Хранилищата са обзаведени със съвременни технологии за поддържане на постоянна влажност и температура, които са от първостепенно значение за складирането на целулоидните ленти. За съжаление, нашата архивна дейност е далеч от тези постижения, въпреки многократно по-голямата ни колекция. Затова пък, македонските ни колеги са захласнати по нашата школа и завишената ни производителност от последното десетилетие. Очевидно, погледнато отвън, състоянието на нашата кинематография не е толкова отчайващо, колкото си го знаем. Обяснихме им, че крехкото количествено покачване на производството, което доведе и до известен, за много хора все още съмнителен престиж на българското кино по света, все още не е константна величина, както би трябвало да бъде и както би желала цялата кинообщност. Без да се жалваме излишно, споменахме за проблемите с разпространението и срещата на новите ни заглавия с широката аудитория. Правим хубави филми, но никой не ги гледа.

Интересът към откриването, но и към филма, беше повече от задоволителен. Пред

В Кинотеката на Македония

пълната зала на филмотечното кино, Ивайло Христов и продуцентът на ,,Каръци‘‘ – Асен Владимиров представиха своето произведение и след него проведоха продължителен разговор с публиката. Присъстващите реагираха прекрасно по време на прожекцията и бяха много активни в Q&A сесията. В своя типичен смешно-тъжен стил, Ивайло Христов съжали, че филмът е обиколил 50 държави, а в Скопие, който е на три часа път от София, го гледат чак сега и е крайно време културното разстояние между двете столици да бъде съкратено.

Програмата Месец на българския филм е фокусирана върху новото българско кино и включва още филмите: ,,Маймуна‘‘ (2016, реж. Димитър Коцев – Шошо), ,,Слава‘‘ (2016, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), ,,Посоки‘‘ (2017, реж. Стефан Командарев) и ,,Мисия Лондон‘‘ (2011, реж. Димитър Митовски). Селекцията е на първи поглед разнообразна, но много ясно акцентира върху една много важна тенденция в новото българско кино. Всички тези заглавия търсят златната среда между качественото кино и неговата безпроблемна комуникация с публиката. Поставени в една плоскост, те представляват едновременно антология на съвременния свят и пъстро огледало на българското общество. Завиждам на зрителите, които ще ги видят за първи път, в тази последователност и контекст.

Вечерта на 22 февруари е запазена за две филмотечни заглавия. ,,Пийте само шуменско пиво‘‘ (1940, реж. Спас Тотев) е най-старият български рекламен филм, запазен до днес. Прожектира се по идея на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. По избор на д-р Петър Кърджилов ще бъде показан филмът ,,Отклонение‘‘ (1967, реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов). Двамата допринасят и с два забележителни обзорни текста за различните периоди в историята на българското кино, публикувани в каталога на Месеца на българския филм.

Програмата се допълва от документалния филм ,,Малък-голям‘‘ (2011, реж. Ясен Григоров), който пък бе специално селектиран от Владимир Ангелов. Отново ще си позволя свободно да цитирам директора на Македонската кинотека – това не е първата и няма да е последната панорама на българската кинематография в западната ни съседка. А филмотечните работници от двете институции вече са готови да насочат усилията си към организацията на реципрочно събитие в София.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Кинотека на Македония

Главният герой в тази изпълнена с клишета история е приятелството. ,,Останаха малко, но са истински‘‘, както се пее в една класическа българска рап песен. Всички опити да ме убедят в обратното останаха напразни. И понеже това не е научен текст – мога да пиша, каквото си поискам.

Неотдавна след това, празнувахме рожден ден на близнаците. Там се събрахме голяма част от поканените на венчавката. Разговарях с Николай за пътуването и той ме успокои, че също не го виждат как да стане. Коцката, както винаги студен и трезв в преценката си, замрази и последните ми опасения. Успокоих се, че никой не е мислил сериозно за пътуване до Ванкувър.

Скоба. С Вики и Коцката затворихме заведенията в Банско, едно по едно…  А те в началото на декември не бяха малко. Говорихме си и си  говорихме… Може би така правят варненците в Слънчев бряг през лятото, не знам… Светнаха мигащи лампи и говорещите на меко бармани, сервитьорки и други тъжни персонали броиха пари и ни гледаха – или може би не, заети със своите си неща… Скоба.

Толкова продължително мога да си говоря с Вики и Коцката, че неусетно станало изгрев… (в същото време не мисля, че съм, както някой с по-богат речник от мен би се изразил, ,,словоохотлив‘‘). Заговори се за ергенско парти в Исландия, но и това се оказа недостижимо за нашите стандарти. Недейте да оставате с погрешно впечатление… Затварянето на барове в Банско или София не е лесно и също изисква финанси, въпреки че, ако един средно-статистически исландски хипстър, горд наследник на Один, отиде да се забавлява вечер с моите пари в джоба си, най-вероятно ще си пререже вените още преди да е престъпил прага на първото питейно заведение.

Скоба. В Исландия киното е в подем – правят тихи, аскетични и евтини филми за любов между хора и коне, между хора и овце и между хора и други животни, с които печелят награди на водещите световни филмови фестивали. Освен това, когато Холивуд иска да покаже, че действието в някой много скъп филм се развива на различна планета от нашата, отива и снима общи кадри на пейзажи в Исландия. Скоба.

Още тогава Ванчо ме агитира да се регистрирам във Фейсбук, чисто нова мрежа, чрез която бихме могли да поддържаме контакт. Току що беше станала достъпна за целия свят. Огромната електронна картотека от бивши и настоящи студенти в САЩ и Канада, която той ми демонстрира набързо, нямаше нищо общо със сегашната ,,социална мрежа‘‘. Воден от очевидно безпогрешните си инстинкти, отказах да си направя профил. Не ми хареса перспективата с мен да се свързват хора, с които аз не искам да се свързвам.

Скоба. По-късно, с еволюцията на всички социални мрежи, но на тази конкретно, в явни и работещи на свръхдоброволен принцип системи за следене и събиране на лични данни и информация от всякакъв тип, съвременните ми аргументи се мултиплицираха прогресивно и се заздравиха в един неподвижен фундамент. Скоба.

А защо се оказа най-дългото лято? Може би, защото беше първото. Всъщност със сигурност това е причината. И наистина си беше дълго, а не като сегашните. Още нямаше ски и сноуборд инструктори, нямаше го епичното понеделнишко събиране в Тачката, нямаше редица неща, които днес много лесно приемаме за гарантирано ежедневие или пък отдавна сме загърбили, все едно не са се случвали никога. Нямаше го още и Румен, който от едно селско пишлеме се превърна в гордия, в много случаи дразнещ, но пълноценен и много качествен човек, който е днес, и то не благодарение на някакво наше влияние, а благодарение на себе си. И това не е, както казват гърците – ирония. Ирония е, че един от най-великите съвременни гърци – Джордж Майкъл, почина точно на Коледа. Нямаше го и ,,Кралев двор‘‘, защото тогава го строяхме. Имаше го само лятото – оттам идва и BanskoSummerProductions.

Строежът беше, както се казва ,,в разгара си‘‘. Заедно с моя съученик – Иван от ,,Попов‘‘, който в момента е незаменим компютърен гений, дизайнер и администратор на безброй електронни страници, пристигнахме в Банско, по това време безкрайна, в голямата си част незаконна, а както се оказа впоследствие и неоправдана в мащабите си, строителна площадка, за да заемем ролята си на сериозни общаци. Като такива, открихме магията на мастиката, а и на пиенето като цяло. От тогава се учим да пием правилно, а животът, съвсем случайно, ни срещна (особено мен) с изкусни учители. Кабинката беше чисто нова, само на един сезон, и около нея все още се проектираше сегашния Содом и Гомор, същински Слънчев бряг през зимата и призрачен квартал през лятото, местността, която в Банско наричат ,,Грамадето‘‘.

Скоба. В една далечна лятна ваканция, много години преди ,,най-дългото лято‘‘, там бях ходил само веднъж, когато на една от многобройните обширни ливади в местността, се провеждаше организирана футболна среща между две махали. Освен, че бях софиянец (непреодолим мой комплекс спрямо местните и до ден днешен), бях и твърде малък на години, а и дребен като физика. Затова, въпреки безспорните си футболни качества (подчертавам дебело, че тук не влагам абсолютно никаква самоирония), бях дълбока резерва. Встрани от терена, резервни играчи от двата отбора, споделяйки моята съдба да не докоснат топката през този ден, изтънчено се редуваха да забиват нож в тревната, рохкава почва. Това беше първият ми опит в този гангстерски турнир, наречен ,,Дъба клечка‘‘. Скоба.

На нашата си мини-площадка, ежедневно се конфронтирахме с проблемите на строителната работа, които разнообразявахме с различни забавления и игри. Екстремно спускане с количка, пълна с вар, например. Банските и баненските роми, ангажирани също като общаци, ни бяха най-близките колеги. Двама от тях бяха особено забавни, защото поразително приличаха на Биги Смолс и Тупак Шакур, направо двойници. Друг един, казваше се Терзи, беше по-дребен даже и от мен, викаха му Терзи Мравката, изнасяше поразително количество работа на гърба си. В края на деня казваше, че отива да пие една мастика с мента и да прави чавета. Сутрин не искаше да пие вода, защото му връщала снощния алкохол в главата и пак се напивал. Гошето си имаше друга история. Със съвсем сериозно изражение и монотонен глас разказваше как за първи път обезчестил едно момиче, когато бил в осми клас. След това, неговият другар и колега ме питаше дали аз ,,обезчастовам‘‘ (в директен превод разглобявам) девойки.

След безкрайния строителен ден идваше ред на това, заради което всъщност бяхме приели лятната работа. Всяка вечер, без изключение (в момента такъв цикъл ми се вижда абсурден и невъзможен) отивахме на площада за да се срещнем с близнаците, Ванчо, Алекс и Коцката. Саня също идваше с нас, беше малка, сладка и далеч не толкова еманципирана, колкото е днес. Цецко караше скейт, играехме хек и пиехме предимно пластмасови бири. След това задължително отивахме в Acid a.k.a. Каръковото – първият бар на местната легенда Митко Стамов.

Задължителна скоба. Стамовия a.k.a. Powder monkey a.k.a Stamich впоследствие отвори легендарния клуб Oxygen, заедно с Томас Пржеждимирски a.k.a Chico Red a.k.a. Tommy Gun. От там започна моя, нашия, а и на много други хора от нашето поколение нощен живот. И до ден днешен тази неугледна, тъмна и миришеща на мухъл дупка се споменава с респект, граничещ със страхопочитание, от всеки, който е попадал на сериозно парти там. В Oxygen започна и моята скромна аматьорска DJ кариера, под менторството на Том и най-вече на Митко Стамов. Ако някой си мисли, че преувеличавам легендарния статус на клуба, значи най-вероятно просто не е стъпвал там. Възможните причини за това не са много – или не е посещавал Банско в периода 2005-2010 или по принцип не ходи по барове, или не е бил роден. Скоба.

В Acid (наричан от местните Каръковото, тъй като това беше фамилното име на предишния му стопанин) пиехме 2 или най-много 3 бири Алмус и слушахме Боб Марли. Там се запознахме с много банскалии, които са наши приятели и до сега. Обикновено след това се прибирахме, но понякога отивахме в градския парк или на една тайна (каше) пейка в стария град, където изпробвахме водка, мента или джин. Коцката словоблудстваше на висок глас някакви философии за Вселената и космоса. Алекс ми каза, че всеки човек си има приоритети. Тогава малко му се обидих, но впоследствие разбрах, че е напълно прав. Ванчо разказа на развален бански една вечна история. Предишното лято (преди да ни познава) седели вечерта на пейка с деца от съседните къщи. Започнал да се натиска с едно момиченце и се отдалечили. На следващия ден приятелите му го питали дали я е боцкал в задния двор. Ванчо казал ,не, в реката. Кристално ясно е, че няколкото къси дена на познанството му с нас, беше трансформирало Иван Кушлев от плейбой в пияница. В крайна сметка, баба му имаше право да се отнася скептично към нашата компания във всичките следващи години. Най-злокобното от тези първи напивания в градската градина беше преди концерта на фалшивите Бони М – от оригиналната група присъстваше единствено безразличният Боби Фарел.

Скоба. Този концерт беше ,,подарен на банскалии‘‘ от един от първите сенчести благодетели на града. Германецът Манфред Дил – майстор перач на пари, осъден за финансови измами, първоначално боготворен, а малко след това низвергнат и бързо забравен от местните хора, които никога повече не чуха и не казаха нищо за него. От 2004 насам, през курорта преминаха цяла плеяда подобни чичковци със съмнителни биографии и блестящи планове за развитието на туризма в Банско. Скоба.

Друга скоба. Дори и Радка се появи за първи път същото лято, именно за този концерт, с нейните летни чехлички и бяло потниче. В Acid тя пи Beck`s, а аз Пиринско. Скоба.

Непосредствено преди концерта и само на метри от сцената, в непрогледен мрак, на една пейка в градската градина, аз, Ванчо и близнаците изпихме 700 мл. джин. Пиейки, наблюдавахме как стадионът се пълни с хора. Много трудно изпихме последните глътки химическо борче и влезнахме зад преградите. Седнахме точно в центъра на терена, с чудесна видимост към сцената. Само, че не виждахме нищо. Един от нас полегна и повърна. Няма да му казвам името, защото обикновено като цитирам имена на приятели в блога си, после същите се оплакват, че си имат проблеми в работата… Само ще кажа, че не бях аз, не беше и Ванчо, не беше и Ники. Аз с мъка се добрах до чисто новите скамейки (полезно наследство от Манфред), Ванчо скоро си тръгна, а Ники беше пил по-умерено, защото по принцип си е най-балансирания тип от нас.

Три или четири нощи с Иван Йорданов прекарахме пред денонощния магазин на улица ,,Пирин‘‘. Бяхме се сприятелили с магазинерките от нощната смяна, които люпиха семки. Правихме им компания и пиехме патрончета ледена мастика, най-късно до 4 сутринта, защото все пак трябваше да ставаме рано. Работата след тези късни прибирания беше особено тежка и мъчителна, но затова пък успяхме да изпипаме (Ейййй!) безценни детайли в състоянието на махмурлук, в различните фази на деня.

Помня, че имаше интересни ситуации и по светло. Може би сме имали почивка от строежа. Разхождахме се някъде. Две малки момиченца ни подминаха, гледаха ни и се смееха. Ооо, Канада, иззвънтя едното към Ванчо. Аз съм от Ямайка, подвикнах бързо, а новооплетените ми дредчета подскочиха.

Един път седмично ходихме на пикник в гората. Това прерасна в традиционно събиране на хижа Бъндерица, с много пластмасови бири, разни други бутилки и цели чували с царевични пръчици ,,Зайо-байо‘‘, чиито пакети гърмяха, докато ги качвахме с колата към хижата. Любимото зрънчо на Ванчо е и неговият сватбен подарък от мен. Като изключим уникалния случай на четвърт кисела краставичка, разрязана по дължина, консумирана твърде бързо и повърната през носа, гвоздеят на нашия престой на хижата беше играта на ,,Дъба клечка‘‘. И в двата случая главно действащо лице е Ванчо. Доволен съм, че неговите настоящи или потенциални работодатели никога няма да прочетат този текст.

Скоба. Правила на играта ,,Дъба клечка‘‘: 2-5 играчи, наредени в кръг. Редуват се с нож. Има 10 различни трикови забивания (нива, ако искате) на ножа в земята. Всяко едно от тях е специфично и носи съответно наименование. Няма да ги описвам тук. При забиване, дръжката на ножа трябва да е на минимум два пръста от земята. При успешно забиване, играчът преминава на следващ трик. Когато даден играч успее да забие ножа по 10-те начина, излиза от играта. Последният остава да ,,дъба‘‘ (или гризе) клечката. Всички останали играчи намират и подострят подходяща клечка. Забиват я в земята с дръжката на ножа. Всеки играч има право на три удара върху клечката. Изгубилият играч трябва да извади с уста клечката от земята. Използването на ръце и крака за ваденето на клечката от земята е недопустимо. Скоба.

Всички сме ,,дъбали‘‘ клечката. Толкова често и отдадено играехме, че това беше неизбежно. Решаващият фактор е умението да забиваш ножа в земята, до известна степен техника и много практика. Късметът също е важен. Помня, че аз и братовчед ми Ники почти винаги се изкарвахме от играта първи. Въпреки нестихващия си ентусиазъм, превърнат в часове непрекъсната игра и ловките си ръце, поради някаква причина Ванчо най-често губеше играта и трябваше да вади клечката, безмилостно забита дълбоко в земята. Безкрайна чест трябва да му се отдаде, че в нито един случай не се отказа или разсърди, колкото и безнадеждна да изглеждаше крайната цел. Дългите, понякога достигащи до 10-15 минути изкопавания на земята, винаги завършваха с усмихнато изплюване на клечката.

Голяма част от тези случки са записани на една VHS касета, която скоро ще дигитализирам.

Последната вечер на Ванчо в Банско беше много тъжна за мен. С него си отиваше и най-дългото лято. Изпратихме го до вкъщи. Той разтегли момента като се прибра и почти веднага излезе обратно при нас с бутилка уиски Golden Wedding, наполовина изпита и с изтъркан етикет. Всички пихме по глътка или две. Не можахме да го изпием, остана една четвъртинка. Ванчо написа с химикал ,,Бесплатно уиски‘‘ върху етикета и го остави на оградата. Аз го взех и му казах, че ще го допием заедно, когато се върне…

Освен това ще имате възможността да го гледате на голям екран и на открито в рамките на традиционната лятна панорама в Банско през юли 2014. Точна дата и час очаквайте скоро.

Филмът проследява пътуването на група планинари, организирани от Алпийски спортен клуб на ветераните в Банско и ръководени от Михаил Кадев. Разнообразната компания включва опитни алпинисти, представители на ПСС, младежи от Банско и малък филмов екип. Всички те са обединени от един общ интерес – планината и красотата, която тя е способна да предложи. След като преминава през Сърбия, Хърватска, Словения и Италия, групата установява своя базов лагер в долината Гринделвалд, Швейцария.

  Гринделвалд е световно известен ски курорт в подножието на алпийския връх Айгер (3970 м.), който е и крайна цел за по-опитната част от групата. В следващите дни алпинистите ще се отправят на серия от разузнавателни и информационни пътешествия, които ще им позволят да изберат маршрут за изкачване на един от най-трудните върхове в Европа.

   През това време младежите имат възможността да се запознаят с алпийския курорт и неговите планински особености като го сравнят с родните Банско и Пирин. След като се качват на най-високата железопътна станция в Европа (Jungfraujoch, Top of Europe, 3454 м.), те решават да приемат едно от предизвикателствата на Гринделвалд – via ferrata–та Eiger-Rotstock (2 663 м.) в подножието на Айгер.

С участието на:  Михаил Кадев, Милен Братанов , Михаил Климов, Иво Валеов, Биляна Василева, Константин Златков, Яница Златева, Стефан Златков, Йорданка Кадева, Гергана Кадева

Оператор –  Рашко Раков

Монтаж  – Боряна Костова (Бетон Crew)

Оригинална музика и звуков дизайн – Борис Ненов

Изпълнителен продуцент – Росен Спасов

Режисьор – Боряна Костова, Росен Спасов

Използвани песни: Hypersomnia (instrumental) от So Called Crew  

Асистенти на продукцията – Саня Спасова, Мартин Каракашев 

Цветни корекции – Бисер Джонев и Рашко Раков

Заглавия и надписи – Калина Дебс

,,Road to nowhere: The Movie“ ще бъде представен на 22. 11. (петък), от 15.20 ч. в Заседателната зала на Читалище ,,Никола Вапцаров“.

,,СЕЗОН“ ще бъде представен на 23. 11. (събота), от 14.00 ч. в Тържествената зала на Читалище ,,Никола Вапцаров“.

,,Green valley – the path to Eiger“ ще бъде представен на 23. 11. (събота), от 14.30 ч. в Тържествената зала на Читалище ,,Никола Вапцаров“.

Повече за ,,Road to nowhere: The Movie“: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.735009933182589.1073741831.559855680698016&type=1

Повече за ,,СЕЗОН“: http://blog.banskosp.com/?p=1834

Повече за ,,Green valley – the path to Eiger“: На самия фестивал и на www.facebook.com/BanskoSummerProductions  

Повече за изложбата ,,СЕЗОН“: https://www.facebook.com/BanskoSummerProductions?hc_location=timeline

Цялата програма на фестивала: http://banskofilmfest.com/schedule-2013/

Bansko Winter Season Opening Countdown: 36 days!

http://www.youtube.com/watch?v=gKx65aXf_Jg&feature=youtu.be

   Смяната на легалната му работа започваше в 21.00, времето беше хубаво, а и живееше наблизо. Реши да отиде пеш. Докато чакаше анонимния си клиент получи SMS: 12. 12. 2012 г.,12.00 ч., Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, Зала 1, блок 7, ред 12, място 49. Вземете своя билет от касата.
   Иво не беше запознат много със света извън почасовата работа и домашните купони. Единствената книга, която беше изчел открай докрай е упътването за новата му ,,Nokia’’. Не знаеше какво е Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, но затова пък познаваше цяла София. Знаеше къде е НДК, но за всеки случай нямаше да отиде на някакъв театър. В този момент пристигна клиентът. Иво реши да му покаже съобщението. Оказа се, че и клиентът не знае и много бърза. Иво се запъти към фонтаните, видя свои познати и кешоподаватели. Попита и тях. Те му казаха, че днес Боби Малкия е бил тук и ги е питал същото нещо – казал им е, че това е старото име на НДК.

   Борислав Антонов – Малкия, роден през 1979 г., живееше в Младост. Набираше хора за строители-гастарбайтери в Германия. На 11. 11. 2011 г. беше слънчево и топло. Майките разхождаха децата си в колички, а премиерът режеше ленти, както обикновено. Боби Малкия реши, че е подходящ ден за разходка до НДК. Паркира ,,Lexus’’-а на ул. ,,Ангел Кънчев‘‘, взе скейтборда от багажника и пресече бул. ,,Патриарх Евтимий‘‘. Докато разглеждаше графитите от последния фестивал, проведен на ламарините, обезопасяващи паметника ,,1300 години България‘‘, Боби се зачуди защо още не са го срутили. По негово време му викаха шестостенен петохуйник. 4S-ът му започна да звъни. Извади телефона и прочете следния SMS: 12. 12. 2012 г., 12.00 ч., Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, Зала 1, блок 7, ред 12, място 47. Вземете своя билет от касата.

   Боби Малкия отдавна не беше чувал някой да нарича НДК по този начин. Когато пристигна при фонтаните, по-младите скейтъри го наобиколиха и започнаха да го поздравяват. Първият спонсориран скейтър в България, Боби беше легенда и всички го уважаваха много, но напоследък караше все по-рядко. Беше истинско събитие за по-младите, че е дошъл да покара. Той ги попита дали знаят предишното име на НДК. Никой не знаеше. Каза им и отиде към билетния.

   Малко преди 12.00,  Боби Малкия влезна в НДК. Над ескалаторите висеше надпис: ,,За да се върнете, трябва да си тръгнете‘‘. Същият надпис имаше и в кръчмата в Младост. Боби седна на мястото си и се огледа. Всички хора в залата бяха около неговата възраст. Не всички места бяха заети. Това до него беше празно и на него пишеше: Иво Антонов, 12. 02. 1990 г.    

   Иво Антонов имаше среща на НДК в 12.00. Беше подранил и трябваше да изхвърли водата, с която беше закусил сутринта. Архитектурата на сградата позволяваше това да се извърши незабелязано посред бял ден и много хора се възползваха. Иво надника през прозорците, върху които пикаеше. Вътре имаше някакво събитие и над ескалаторите пишеше ,,За да се върнете, трябва да си тръгнете‘‘. Иво си спомни, че беше виждал този надпис в едно много долнопробно квартално кафене.

   В този момент сградата се разтърси и земята в нейните основи се напука. Иво бързо слезе по стълбите и се огледа. Наоколо хората бяха едновременно в паника, но и не мърдаха, гледаха напред и нагоре. Чуваха се спорадични крясъци. Част от НДК пропадна в земята, след което се издигна отново на същото ниво, на което беше. И отново пропадна. Започна да се движи бавно и мудно като отдавна неработило ръждясало бутало. Иво се затича към главния вход, където имаше още повече хора. Плочките под краката му вибрираха и се напукваха. Позеленелите ламарини и транспарантите от покрива започнаха да падат, заедно с парчета стомана и бетон. Тълпата се отдръпна. Бронзовото слънце на северната фасада започна да се върти, а трите пилона потънаха един след друг в земята. Фонтаните започнаха да бълват огън. Скейтърите нададоха одобрителни възгласи. Сградата се издигна бавно във въздуха. От нея шумно падаха парчета бетонени стълби и образуваха непрогледен облак прах. Национален Дворец на Културата се издигна над София, ескортиран от паметника ,,1300 години България‘‘. Иво Антонов извади телефона си и погледна датата – 12-12-2012, след което бързо намери съобщението, което беше получил преди година: 12. 12. 2012 г.,12.00 ч., Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, Зала 1, блок 7, ред 12, място 49. Вземете своя билет от касата.

Джибрите са готови от няколко седмици. В края на месеца запазихме дата за варене – 26. 03. 2013 г. Извиних се на моя приятел – Миле, ракиджията, че ще му проваля качването в планината. Все пак още беше сезон. Но денят и цялата седмица се оказаха особено скапани. Непрестанен дъжд и мрак. Слънцето светна най-неочаквано чак на първи април, противно на противните прогнози.
   И така. Валеше дъжд. Натоварихме 6 х 100 кила джибри – предварително разпределени в бидони и туби. Освен това качихме два кубика дърва, 2 килограма месо, 1 килограм кисело зеле и 4 литра домашно червено вино. Заради дъжда и ранния час, Банско беше пусто.
   Производството на домашен алкохол е процес, в който не се допускат загуби. Суровината може да бъде най-различни плодове, картофи, зърнени култури, захар или мръсни чорапи. В нашия случай това беше остатъчният материал от 400 литра червено вино. Добавя се и патоката от предишно варене – 10 литра нискокачествен алкохол, който се оставя да тече след като захаромерите паднат под 45 градуса. Двата казана от по 300 литра се нагряват до 100 градуса и ракията потича.
   В зависимост от качеството на суровината (и количеството захар в нея), двойният дестилат започва да тече първоначално с 80 процента захарност за да падне до 30, когато всичко приключва. След това казаните се измиват в огромна септична яма и остатъците отново се използват – за наторяване на бъдещите суровини.
   В попкултурата домашният алкохол, независимо от какво се прави, се нарича moonshine. През деветнадесети век, когато повечето хора сами си правели алкохол, това е наименованието на бялото уиски в южните части на САЩ. Ако не се оцветява след процеса на варене, нашата ракия има същия цвят – на пълнолуние.
   По света се произвежда moonshine по най-различни начини. В някои от случаите условията са отвратителни. В ислямските страни подземното производство на алкохол все още съществува, тъй като е свързано с традиции, далеч по-стари от тази религия, но е жестоко наказуемо. В повечето африкански страни, процесът се извършва в петролни варели, а резултатите са изключително вредни за здравето. В Кения, безскрупулните дилъри на алкохол подсилват ефекта с всякакви съмнителни добавки, включително киселина от батерии. На хората там не им е до хедонизъм и със сигурност не пият за удоволствие, но в крайна сметка всеки си има причини.
   И така. Дървата ни бяха сурови и мокри. Около 3 часа стрелките на термометрите не мръднаха от 20 градуса. А обикновено за 4-5 часа трябва вече да сме вкъщи и да изсипваме 70-градусовата течност в отворен съд, където да изветрява известно време преди да се разреди до 45 градуса и бутилира.
   Когато сместа в казаните се преобърна и термометрите показаха 100 градуса, захаромерите излезнаха от тръбата и нашият лунен блясък започна да тече. Има нещо особено в 80-градусовата течност. Опитва се само с пръст, но още докато го поднасяш към езика си, сърцето ти прескача, а главата се замайва като от спонтанен приток на много чист кислород. Истинските пияници, които пребивават в разказите на Миле вдигат наздравици с тази течност от момента, в който тя потече.
   Миле е наследствен ракиджия и много добър сноубордист. Съвсем скоро ще става баща за първи път. След кратка битка с митниците отвори ракиджийницата и въпреки скромните си 30 години, вече е съществена част от обществото в града. Ракиджията познава всички. Той е психолог, знахар и кмет. Миле е ,,The Cook‘‘.Ракиджийницата е място за отдих, събиране със стари приятели, далеч от жените и проблемите. Място за жестоко напиване и шовинистки възгласи. Химическа лаборатория за лечение на трезвеност и оцветяване на действителността в лунно синьо.
   Седяхме отвън и беше малко след 11 часа. Към нас се доближи около 70-годишен мъж. Прегърбен и куцащ,с изгоряло лице и присвити очички. Миле го разпозна и стана от стола. Мъжът помаха и прибра ръката си. Миле извади от някъде празно патронче от водка. Напълни го до половината с 80-градусов moonshine директно от тръбата. Казах му, че може да го напълни до горе, но той директно го подаде на човека. Ръката, която пое патрончето трепереше ужасно, но не успя да разлее нито капка, защото не беше пълно. При повторното подаване обаче беше, а ръката, която го пое вече не трепереше.
   Огънят се поуспокои и Миле изпече месото на жарта от същите дърва, които нагряваха джибрите. Нищо не се губи в този процес. После неусетно изпихме по 1 литър каберне – домашно вино убиец, което всички нормални хора използват за приспиване по една чаша преди лягане. От мъглата на дъждовния вторник и блъра на виното се появи каруца. Каруцарят спеше, но мулето невъзмутимо дърпаше в определена посока. Това е пазачът на съседния обект. Миле му хвърля половин литър прясна ракия през оградата. Човекът тайно (от жена си) я изпива преди да се прибере. Когато магарето го закара вкъщи, той вече е достатъчно трезвен.
   Моят приятел Миле, ракиджията, има безброй такива истории. Разказва ги смешно и енергично. Персонажите от тези истории са роднини с тези на Буковски. Банските moonshine пияници не са много по-различни от своите събратя навсякъде по света. Случвало се е някой от тях да мине покрай ракиджийницата, да изпие наведнъж 200-300 грама 80-градусов moonshine, да направи няколко крачки и да припадне до оградата. Може би именно тези няколко крачки между последната глътка и падането върху пухкавия асфалт са същинската панацея и крайната цел. Аз си допих виното, подадох си пръстта на струята и го облизах. Поех дълбоко въздух, направих няколко крачки и се събудих няколко часа по-късно в стилизиран мууншайнърски пъкъл.