Documentaries are often undeservedly overshadowed by fiction films, at least in terms of their popularity among the general public. Due to its specific means of expression and inherent educational and informative nature, viewers may find it to be a bit of a bore. Since the dawn of cinema, however, filmmakers who create this type of film have tried to break these clichés and notions. Currently, we are witnessing a period of increased interest in documentary cinema worldwide. Documentary films are winning major awards, the approaches to telling a story are more diverse and creative, and the possibilities for online distribution through legal platforms allow unprecedented access to the works of documentary cinema.

In the last two decades, Bulgarian documentary cinema has reached a good average level of production, as each year over 50-60 films are produced. New and young filmmakers are constantly joining in. The entire toolset of modern cinema and TV documentary production – unknown archival forage, 3D animation, different points of view, reconstructions… The filmmakers have different approaches in terms of constructing a narrative and presenting facts.

The yard of Cinematheque of North Macedonia

Attracting a wider audience, especially in a movie theatre, remains an unsolved problem to this day. That is why it brings me immense pleasure that together with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia we have prepared a representative selection of 10 Bulgarian documentaries. All of them are watchable, interesting, informative, have a fun element, and each is different from the other ones artistically. Another common theme is that all 10 of them had a successful festival presence and a relatively good performance on the domestic market during regular distribution.

The opening of the Week of Bulgarian Documentary Cinema in Skopje kicked off with Guardians of Our Conscience (2021, dir. Stanislav Donchev). To introduce the film, one of its screenwriters, Petya Alexandrova, who is an esteemed film critic in Bulgaria, was a guest at the event. She also presented the book “Bulgarian Post-Totalitarian Documentary Cinema” by Teodora Stoilova-Doncheva, who she co-wrote the script with.

The film sheds light on the little-known, but much-hated profession of conductors in Sofia’s public transport and the so-called “clampers” who penalize drivers for improperly parking their cars in the central areas of the capital. Their work is far from being easy – they have to possess a strong mentality, and at times defend themselves physically – but under the whole professional façade, they are still human beings with a special attitude towards life. For them, madness is an everyday situation – on the streets, at bus stops, at the traffic lights… The film crew is no less brave in reflecting on it.

Next in the week-long event is a program that includes the films “Autumnally” (1982, dir. Pancho Cankov), “I Dream Music” (1983, dir. Boris Hristov), and “Of Men and Bears” (1996, dir. Eldora Traykova).

“Autumnally” is an impressionistic miniature, which in an exceptionally poetic way, without words conveys so much – specifically about life in Bulgaria, but also more generally about human nature.

“I Dream Music” is part of a trend in Bulgarian documentary cinema from the 1980s, which, according to Teodora Stoilova-Doncheva, is preparing Bulgarian society for the change in the political scene that is in the near future. The films in this series are shocking, brave, sincere, and uncompromising, demonstrating a very good professional level and revealing the problems society in socialist Bulgaria is up against. At the same time, the film is an original portrait, filled with magical music and the talented personality of Ivo Papazov-Ibryama – the world-class clarinetist who, I am certain, the audience in North Macedonia knows well.

“Of Men and Bears” is part of another group of films, formed after the changes, but again capturing the pulse of the times. This creative tendency, according to Stoilova-Doncheva, is united by the theme of traveling. These are some of the most important and impactful, most awarded films nationally and internationally in our recent film history and in which traveling, in one way or another, has been made the protagonist of the narrative. These films are among the classic masterpieces of Bulgarian documentary cinema.

“Of Men and Bears” is a sharply social and critical film that colorfully tells the story of dancing bears and their trainers. It achieved a level of socio-psychological depth that was unprecedented. It also deals with the topic of minorities in Bulgaria, which subsequently transformed from being a taboo subject during socialism into one of the clichés of the post-totalitarian period, to which Bulgarian documentary cinema, along with television journalism, made a major contribution. According to the Bulgarian film critic Genoveva Dimitrova, Eldora Traykova is the only one who managed to go beyond ascertainments and turn her observations on the subject into dystopian pictures of the state.

The next decade is presented by the film “The Mosquito Problem and Other Stories” (2007, dir. Andrey Paounov) – one of the most awarded Bulgarian films. Society has now settled down from the storms of the 1990s and is ready for an analysis of the consequences of the changes. Andrey Paounov’s second film repeats and builds on the success of its predecessor “Georgi and the Butterflies” from 2004, considered the first significant film in Bulgarian cinema of the 21st century. The distribution policy and the festival strategy of the producers, AGITPROP, in accordance with the unquestionable artistic qualities of the films, spearheaded the new Bulgarian documentary cinema’s entry on the world film map. The team behind the two films – Martichka Bozhilova (producer), Andrey Paounov (director), and Boris Misirkov and Georgi Bogdanov (cinematographers) formed a great collective that created a recognizable style in documentary cinema with characteristic features – artistic vision, unusual look at mundane topics and gentle irony aimed at its subjects, which sometimes teeters dangerously on the edge of mocking them but never seems to cross the line.

“Dad Made Dirty Movies” (2011, dir. Jordan Todorov) tells the story of the lacking in popularity, but not in ordinariness Stefan Apostolov, who flees abroad to escape the communist regime. In Hollywood he realized the American dream, becoming the producer and director Stephen Apostolof (or A. C. Stephen). The story is told traditionally – with interviews and archival footage, but Todorov purposefully elevated Apostolof’s character into a cult. At the same time, he demonstrated why this is so important – during the time and the genre he worked in, Stephen Apostolof truly had a cult following. The viewer learns about the unknown cinema of sexploitation and the nudie-cutie genres, overpowered by porn.

Another cosmopolitan Bulgarian is portrayed in the film “Stoichkov” (2012, dir. Borislav Kolev). The most popular Bulgarian, Hristo Stoichkov, is shown during his glorious moments. This approach is justified by the filmmaker, according to whom the elevation of the man behind the name was the main goal. Kolev says about Stoichkov that he is a volcano in which all kinds of passions are raging, and apart from that, he is also a genius. The people who worked on the film have woven this same passion into the fabric of the story, which is why “Stoichkov” is attractive even to those who are not interested in football. It is no coincidence that it is the most watched documentary film in Bulgaria after the changes.

“The Last Black Sea Pirates” (2013, dir. Svetoslav Stoyanov) is simultaneously a funny and a sad collective portrait of a group of hopeless dreamers. Various life circumstances have pushed them to the margins of society, where they search for adventures and treasures.

“Citizen Cinema” (2014, dir. Kosta Bikov) portrays in an emotional way another hopeless dreamer – the film historian, director of the Bulgarian National Film Archive (from 1976 to 1981), and teacher, “the star of Bulgarian film criticism”, Todor Andreykov, whose passion for cinema has ignited the cinephile spark in a number of film and non-film people in Bulgaria. Both Andreykov’s personality and the film evoke a touching unification amongst the film community in Bulgaria and are charged with the personal affinity the filmmaker has for Andreykov. At certain times this becomes a weakness of the dramaturgy, but “Citizen Cinema” achieves its main objective – to show Todor Andreykov’s love for the art form of film.

“The Good Postman” (2016, dir. Tonislav Hristov) deals with the unavoidable in its actuality topic of refugees. However, it is only a starting point for deeper summaries of contemporary life. Hristov’s characters, refugees from themselves, live in the desolate village of Golyam Dervent. According to Stoilova-Doncheva, the characteristic of this film, as well as Tonislav Hristov’s other films, is that they are emotionally charged and often told as a tale without distracting from their documentary nature. I would add that they always move on the very fine line between documentary and fiction and in this sense, they are a phenomenon in the Bulgarian film context, but they are absolutely in sync with modern trends worldwide.

During the selection, with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia, we were following another factor – that the films should not be political. By no means does this mean that they are toothless. Each of the titles, regardless of its specific subject matter, represents an accurate picture of society and the complex world we live in, and helps to make sense of them. And this is perhaps the most important feature of good documentary cinema.

Translated by Boyan Tzenev

Pictures:
Bulgarian National Film Archive
Cultural and Information Center of the Republic of Bulgaria in Skopje

Кадър от филма

Рецензия на филма ,,Тези, които останаха“ (2019, реж. Барнабаш Тот)   

2020 – странна година! Поради обективни причини Международният София филм фест, провеждан традиционно през март бе отложен и се проведе три месеца по-късно, възприел хибридна форма на провеждане – предимно в онлайн пространството, но с прожекции на открито (и с предпазни мерки), както и в Дома на киното. Да бъда част от първото в историята на ФИПРЕССИ онлайн жури, също беше странно, но не непременно неприятно. Заседанието мина безпроблемно и без технически трудности. Бяхме лишени от живия контакт, но се постарахме това да не влияе върху обсъждането на филмите и запазихме надеждата да се запознаем на живо в бъдещето. Ситуацията ни даде възможност да изгледаме филмите от международния конкурс бързо и без обичайните изкушения, които един фестивал предлага. По този начин много по-лесно поставихме всеки един от филмите в общия контекст.

Спокойно можем да кажем, без да се боим от клишето, че унгарският филм Those who remained (Akik maradtak, dir. Barnabás Tóth) е пръв сред равни. В него оцелелият от конецентрационен лагер Алдо (Карой Хайдук) и осиротялата Клара (Абигел Сьоке) завързват необикновена връзка, чрез която и двамата запълват човешките отсъствия в живота си. Взаимоотношенията привидно влизат в шаблона баща-дъщеря, но нюансираните актьорски изпълнения подсказват и други техни девиации.

Абигел Сьоке в ролята на Клара

Времевият прозорец, в който е ситуирано действието е експлоатиран рядко в киното, тъй като обикновено авторите избират привидно много по-драматичните периоди, които го обграждат. Като зрители сме свикнали да гледаме всякакви вариации и гледни точки, както към хитлеризма, така и към сталинизма. Персонажите току що са преживели Холокоста и над тях е надвиснала сянката на СССР. Ценното е, че авторите на филма използват този фон за да изследват развитието им в конкретните условия, без да се концентрират върху политика и история. Алдо и Клара не се вписват в системата на унифицирания човек, която СССР се опитва да наложи и това автоматично ги превръща в аутсайдери. Те обаче са индивидуалисти с характер и са основата на непокорното общество, което ще доведе до Унгарските събития от 1956. Връзката между двамата е сложна сама по себе си – той е гинеколог, а тя е негова пациентка и този конфликт подсилва още повече драматургията. Силният сценарий, в комбинация с безупречните актьорски изпълнения майсторски изграждат персоналните взаимоотношения, които изобилстват от емоции под повърхността.

Отчаяното търсене на лек за отчуждението се превръща в основна мотивация за действията на основните персонажи и често замъглява преценката за реалната опасност, която е надвиснала над тяхната връзка. Това важи с особена тежест за фрустрираната и крехка Клара, която отвръща първосигнално на атаките, въпреки огромната емоционална интелигентност, натрупана при досега с войната: ,,Как е възможно страха от самотата да те превръща в курва?‘‘

Абигел Сьоке в ролята на Клара

Изключително интелигентно и зряло, чрез изчистен и стилен минимализъм, но достатчъно точно и ясно е показано как режимът се укрепва – със среднощни набези, подхранване на параноя и вербуване на доносници в най-близкото човешко обкръжение. Филмът хитро завършва със смъртта на Сталин – светъл лъч на надежда за по-добро бъдеще на персонажите, но те сякаш инстинктивно усещат, че най-лошото тепърва предстои. Затова и привидно щастливия финал е компромисен и крайно условен.

Невидимият монтаж и музиката допринасят за майсторския краен резултат и заедно с ниския цветови ключ на камерата, който е клише, но изглежда като незибежен избор за този разказ, допринасят за крайния резултат – тих, човешки, майсторски филм.

(Текстът по същество е доклад към Международната федерация на филмовите критици и журналисти (ФИПРЕССИ), която връчи своята награда на филма ,,Тези, които останаха“ в рамките на 24 Международен София филм фест. Членове на журито на ФИПРЕССИ бяха Петра Метерц от Словения, Ектор Мартинез от Испания и Росен Спасов от България. Оригиналната версия на текста е публикувана тук: https://fipresci.org/report/those-who-remained/).

Снимки: www.siff.bg

,,Рига (Първи дубъл)‘‘ е кинематографична джаз импровизация, заснета в рамките на 7 дена из улиците на латвийската столица. Зигфрид нахвърля част от диалозите и основните опорни точки на историята и оставя актьорите, натуршчиците и музикантите във филма свободно да интерпретират ситуациите. Той, и като оператор на филма, се възползва от предимствата на съвременната снимачна техника, която му позволява подобна свобода на действие и отлични резултати с естественото и дежурното осветление. Неговата камера следи отблизо персонажите без да натрапва дразнещи похвати от съвремието като например самоцелно клатеща се камера от ръка, нефокусирани образи и т.н. В този филм, техниката е в услуга на разказа, тя го регистрира, следейки брауновото движение на актьорите-персонажи. Те са представителна извадка на Рига, чрез която влюбеният в града и неговите хора космополит, показва едно особено приятно лице на столицата на Латвия. Камерата на Зигфрид регистрира улици, паркове, барове, апартаменти и арт академии. Като задкулисен наблюдател, във воайорски стил, е заснета и театрална сцена, но филмът не акцентира върху архитектурата или забележителностите на Рига, а върху лицата на нейните граждани – отблизо и с топло приятелско чувство. Авторът безпогрешно улавя и ежедневната фонограма на града. Нито един самоцелен туристически или рекламен филм не би могъл да постигне подобен ефект. Но да се върнем на разнообразните персонажи – в компилативна структура, филмът ги проследява паралелно. Те се реят из града, търсейки истинска любов като Беноа енота, или бягайки от живота си, за да се стигне до финала, с подчертано висок естетичен заряд, на плажа на Балтийско море. Тяхното движение се проследява с особено красиви кадри, които напомнят на тези в ,,Санса‘‘ (2003), но с характерните черти на модерната техника.

За разлика от предишните му два филма – ,,Киногама‘‘ (2008) и ,,Детски истории‘‘ (2011), които се движеха на ръба между документалното и игралното кино, ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ е много по-фокусиран върху игралния момент и разказването на историята, въпреки своя силно импровизационен характер. В този смисъл, филмът се доближава максимално до върховото постижение, и по мое мнение абсолютен шедьовър на режисьора –вече споменатият ,,Санса‘‘. Много хора, които не са гледали ,,Санса‘‘ се отнасят малко пренебрежително и с насмешка към непорастващото хипи, талисман на София филм фест, но за невежеството няма граници, няма и прошка. Времетраенето на филма е над два часа и въпреки това в нито един момент не натежава на зрителската перцепция. Диалозите са натурални и симпатични. Тук те са в изобилие и може би като количество надвишават сбора от тези във всичките му досегашни филми. Затова си мисля, че Зигфрид претърпява сериозно развитие във вижданията си за киното и изкуството. Очевидно посоката е възходяща. Чудя се, какво ли би направил с финансиране, ако имаше търпението да кандидатства за такова.

Неслучайно филмът започва с кадри от звукозаписно студио, в което се вижда и самия автор. Във филмите му музиката винаги е заемала централно място, а тук тя е възможно най-органично вплетена в произведението, както и в биографията на Зигфрид. В началото споменах джаз, не само заради саундтрака на филма, който е изграден предимно от музикални фрагменти от този жанр, в по-голямата си част писани и изпълнени от самия него, но и заради драматургичната и монтажната структура на филма. ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ редува реплики и музикални паузи в прецизен ритъм. Според Зигфрид, Рига звучи още и като хип хоп и класическа музика, а защо не и като фюжън от трите.

Със световния режисьор, роден във Франция, се засичахме постоянно във фестивалните пространства. След много наздравици, успях да уговоря интервю с него, но държах това да се случи след като съм гледал филма, който беше програмиран чак на 11-ия фестивален ден. 48 часа по-късно, в много приятна обстановка в кино ,,Одеон‘‘, проведохме кратък разговор, тъй като натрупаната фестивална умора вече личеше върху лицето на Зигфрид.

Заснел си много красиви нощни кадри. Пречи ли ти слънчевата светлина?

Има и много дневни кадри. Повечето са дневни.

Така е, но нощните са подчертано експресивни.

Харесват ли ти? Понякога, съвременната техника позволява да отвориш максимално блендата и тогава фонът става много размазан, а кадърът много дълбок, без изображението на предния план да страда от това. Но освен това мисля, че наистина през нощта е по-лесно да уловиш красиви моменти, отколкото на естествената дневна светлина.

Огромно впечатление ми направиха проследяващите кадри, когато персонажите се движат по улицата или тротоара.

Много обичам този стил на снимане – ходя с актьорите, все едно се разхождам с приятели. По този начин естествено се получава добро проследяване. Това е моята гледна точка на техен близък събеседник.

Туристическият водач в Рига е много забавен персонаж. Това ли е професията в живота на жената, която изпълнява ролята?

Не. Всъщност тя е една от най-добрите актриси в страната. Фантастична е! Създадох нейната роля десет минути преди снимките. Искахме да работим заедно, но до последно не знаех какво ще снимаме и просто й казах на прима виста, че ще бъде професионален гид. Постепенно тя сама изгради персонажа, въпреки че всеки ден й подхвърлях по нещо ново.

Сценарият се опира на голямо количество диалози. Предварително ли бяха написани?

Наистина този път писах и диалози, но много малко. С актьорите маркирахме начална и финална точка на ситуацията. Давах им и по нещо написано, но то беше само ориентир в конфликта. Не обичам да казвам на актьорите какво да говорят. Според мен репликите им трябва да извират от техния личен опит. Понякога големите актьори имат нужда от написан текст, така че аз им го осигурявам и ги оставям сами да достигнат до естествените реакции. В крайна сметка, те се убеждават, че съм бил прав в началото. Не обичам, когато актьорите започват да изпадат в паника, само защото не са казали дословно текста от сценария. А и при този филм срещнах проблема на езиковата бариера – не говоря латвийски и трябваше да се осланям на мелодията. Трябваше интуитивно да почувствам интонацията на изговора на актьорите. Всичко опира до мелодията – по нея можеш да познаеш дали актьора е добър или не.

Всъщност, гледайки филма не ми правеше впечатление езика. Просто забравих, че се говори на латвийски. Отделно структурата беше много ритмична – три реплики – музика – три реплики – музика… Затова ли отне толкова време монтажа? Заради тази прецизност?

Осъмнахме с много материал. Беше изтощително да отсея нещата. Трябваше ми време да анализирам всичко, което бях заснел и положих много усилия.

Как би сравнил Париж от ,,Санса‘‘ със съвременното положение в града?

Като всеки голям град по света, Париж се променя постоянно. Гледам да не се задържам дълго там, въпреки че имам много добри приятели, с които поддържаме връзка. Всичко, което знам за съвременната френска мейнстрийм култура, го знам от тях, от дистанция. Прекарвам много време в пътуване из Източна Европа, Африка и Индия. Така или иначе, хората ще ме информират, ако има нещо добро – нещо, на което си струва да се обърне внимание. Мисля, че където съществува борба за живот, там може да се роди интересно изкуство. В страна като Франция, където всичко е уредено, не мисля, че може да се получи нещо ценно.

Там има борба с тероризма.

…

Кога ще заснемеш филм, чието действие се развива изцяло в София?

Скоро, надявам се. Всеки път, когато съм тук ми хрумват разни истории. Седейки на пейката в парка, виждам много интересни характери, заслужаващи внимание. Лицата на хората са много любопитни и разнообразни.

Месец на българския филм в Скопие

По случай Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, през първите шест месеца на 2018, Кинотеката на Македония организира Месец на българския филм. Програмата беше открита на 1 февруари с филма ,,Каръци‘‘ (2015, реж. Ивайло Христов). На събитието присъстваха представители на македонското Министерство на културата, начело с министъра – Роберт Алагозовски, на българското посолство и българския културно-информационен център в Скопие, както и на Българската национална филмотека, като съ-организатори на събитието.

В своята откриваща реч, Владимир Ангелов – директор на Кинотеката на Македония подчерта, че професионалните отношения между двете архивни институции отдавна са прераснали в приятелски, аз бих добавил – много преди официалното политическо сприятеляване. В действителност, нашите домакини ни посрещнаха подобаващо и се погрижиха да се чувстваме като отдавнашни побратими. Освен това, ни показаха техните нови депа, в които съхраняват филмовото си наследство. Хранилищата са обзаведени със съвременни технологии за поддържане на постоянна влажност и температура, които са от първостепенно значение за складирането на целулоидните ленти. За съжаление, нашата архивна дейност е далеч от тези постижения, въпреки многократно по-голямата ни колекция. Затова пък, македонските ни колеги са захласнати по нашата школа и завишената ни производителност от последното десетилетие. Очевидно, погледнато отвън, състоянието на нашата кинематография не е толкова отчайващо, колкото си го знаем. Обяснихме им, че крехкото количествено покачване на производството, което доведе и до известен, за много хора все още съмнителен престиж на българското кино по света, все още не е константна величина, както би трябвало да бъде и както би желала цялата кинообщност. Без да се жалваме излишно, споменахме за проблемите с разпространението и срещата на новите ни заглавия с широката аудитория. Правим хубави филми, но никой не ги гледа.

Интересът към откриването, но и към филма, беше повече от задоволителен. Пред

В Кинотеката на Македония

пълната зала на филмотечното кино, Ивайло Христов и продуцентът на ,,Каръци‘‘ – Асен Владимиров представиха своето произведение и след него проведоха продължителен разговор с публиката. Присъстващите реагираха прекрасно по време на прожекцията и бяха много активни в Q&A сесията. В своя типичен смешно-тъжен стил, Ивайло Христов съжали, че филмът е обиколил 50 държави, а в Скопие, който е на три часа път от София, го гледат чак сега и е крайно време културното разстояние между двете столици да бъде съкратено.

Програмата Месец на българския филм е фокусирана върху новото българско кино и включва още филмите: ,,Маймуна‘‘ (2016, реж. Димитър Коцев – Шошо), ,,Слава‘‘ (2016, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), ,,Посоки‘‘ (2017, реж. Стефан Командарев) и ,,Мисия Лондон‘‘ (2011, реж. Димитър Митовски). Селекцията е на първи поглед разнообразна, но много ясно акцентира върху една много важна тенденция в новото българско кино. Всички тези заглавия търсят златната среда между качественото кино и неговата безпроблемна комуникация с публиката. Поставени в една плоскост, те представляват едновременно антология на съвременния свят и пъстро огледало на българското общество. Завиждам на зрителите, които ще ги видят за първи път, в тази последователност и контекст.

Вечерта на 22 февруари е запазена за две филмотечни заглавия. ,,Пийте само шуменско пиво‘‘ (1940, реж. Спас Тотев) е най-старият български рекламен филм, запазен до днес. Прожектира се по идея на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. По избор на д-р Петър Кърджилов ще бъде показан филмът ,,Отклонение‘‘ (1967, реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов). Двамата допринасят и с два забележителни обзорни текста за различните периоди в историята на българското кино, публикувани в каталога на Месеца на българския филм.

Програмата се допълва от документалния филм ,,Малък-голям‘‘ (2011, реж. Ясен Григоров), който пък бе специално селектиран от Владимир Ангелов. Отново ще си позволя свободно да цитирам директора на Македонската кинотека – това не е първата и няма да е последната панорама на българската кинематография в западната ни съседка. А филмотечните работници от двете институции вече са готови да насочат усилията си към организацията на реципрочно събитие в София.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Кинотека на Македония

,,Вездесъщият“ – постер

,,Вездесъщият‘‘ бе представен за първи път пред публика във Варна, на Фестивала на българския игрален филм ,,Златна роза‘‘ 2017, където заслужено спечели в пет категории, включително Голямата награда. Спекулира се, че наградите във Варна са част от масивната му рекламна кампания, но предвид качествата на филма, подобни твърдения са безпочвени. Още повече, че е изключително рядко явление един филм да спечели Наградата на критиката и Наградата на публиката в рамките на един фестивал. Така или иначе, призовете във витрината на едно заглавие винаги са били част от промоцията му. Филмът разнищва философската тема за непосилното бреме на нежеланата истина, като я опакова в привлекателната форма на драматична романтична история с комедийни елементи. ,,Вездесъщият‘‘ е последната продукция на ,,Мирамар филм‘‘ и на, общо взето същият екип, осъществил ,,Дзифт‘‘ (2008, реж. Явор Гърдев) и ,,Love.net‘‘ (2011, реж. Илиян Джевелеков). Сценарист е Матей Константинов, а режисьор – Илиян Джевелеков. Както в предишните истории на екипа, главният персонаж развива обсебваща мания, която движи сюжета. Паралелите с ,,Love.net‘‘ са директни и неизбежни. Двата филма са в една тематична плоскост, изследвайки взаимодействието на съвременния човек с главоломното развитие на информационните технологии. И не просто взаимодействието, а цялото му съществуване като зависимо от тяхното влияние.

Част от екипа на филма на ,,Златна роза“ 2017
Снимка: Темелко Темелков

Емил Борилов (Велислав Павлов) е писател, изпитващ трудности с вдъхновението, но пък проспериращ като собственик на рекламна агенция. Основният му проблем е скуката, която го е налегнала в ежедневието. Един малък фамилен инцидент соткраднати вещи отприщва и задълбочава обсесията му към системите за видеонаблюдение, които се оказват изключително достъпни в днешно време. Филмовата реалност във ,,Вездесъщият‘‘ е напълно възможното настояще, а не някакво параноидно, неопределено бъдеще. Затова дефиниции като ,,шоков‘‘ и ,,разтърсващ‘‘, каквито се чуха на пресконференцията след прожекцията на филма във Варна, ми се струват преувеличени. Технологичният напредък е само фон на действието – гореспоменатата лъскава опаковка. Историята е банална и елементарна, като натоварвам тези определения с най-положителните им конотации. Борилов наблюдава близките си и това разбива живота му. Христоматийна истина е, че някои от тайните, които съпътстват човешките взаиомоотношения, е добре да си останат скрити, колкото и цинично да изглежда. Те са неотменна част от човешкия живот и промяната на това статукво не води до добро стечение на обстоятелствата. От тук и аналогията с Бога като вездесъщ разум, която ми се струва повърхностен топос. Междухарактерните взаимоотношения във филма са ми много по-интересни и според мен са развити отлично.

Борис Луканов, Велислав Павлов и Илиян Джевелеков на пресконференцията след прожекцията на филма – ,,Златна роза“ 2017

Не е случаен изборът на професия за главния персонаж. Арогантният рекламист превръща хората около себе си във вдъхновение за следващия роман, който писателят ще разкаже. Масивното изпълнение на Велислав Павлов е ключово за харизмата на филма. Автентичен е и външният му вид, за което немалка роля има и правилният кастинг. Актьорът представя интелигентен и успял градски човек в криза, породена от празното му ежедневие, тъй като е принуден да се занимава с нещо, което не му е присърце, само за да бъде успешен. Първоначално той няма никакъв личен мотив за видеонаблюдение на всички фронтове – семейство, приятели, колеги. Фиксацията му е функция от екзистенциалната нищета, която чувства. Оттук нататък драматургията е изпълнена със забавни детайли: червените маратонки са Чеховска пушка; историята за произхода на прякора на Джими; ироничният епизод със снимките на терен на рекламен видеоклип; названието на агенцията; колекцията от комунистически табелки в офиса, която явно е тренд сред представителите на този медиен сегмент и е вдъхновена от реални прототипи и т.н. Рекламният бизнес очевидно е привлекателна тема за българските автори. Още един роден филм използва тази сфера за фон на своето действие – ,,Дъвка за балончета‘‘ (реж. Станислав Тодоров – Роги), но с по-скромни художествени постижения.

Част от екипа на ,,Вездесъщият“ на пресконференцията след прожекцията на филма – ,,Златна роза“ 2017

Проблематичен ми се вижда гласът зад кадър като сценарен инструмент – типична черта и за трите филма на този творчески екип. Похватът подсилва главния персонаж като разказвач, но е ненужен точно в тази история, където подчертано водеща роля има визията. Освен това, поддържащите персонажи са развити качествено и са интересни, за разлика от тези в ,,Love.net‘‘ например. Немалка заслуга за това има цялостният актьорски ансамбъл и отново ще подчертая – безпогрешният кастинг, неглижиран в голяма част от съвременните български филми. Ще започна отзад напред, с ветераните Михаил Мутафов и Борис Луканов, които доминират всеки кадър, в който се появят. Техните персонажи са абсолютни противоположности – първият е философски настроен бохем на смъртно легло (обърнете специално внимание на сцената, в която Мутафов говори за щастието), докато вторият е тотален прагматик и тази крайност избива в определени поведенчески девиации.

Весела Бабинова, Велислав Павлов и Илиян Джевелеков в работен момент от филма
Снимка: www.miramarfilm.com

Абсолютният дебютант за киното ни (уви, с много сериозни роли и редица награди в театъра) – младата Весела Бабинова е едновременно обикновена и харизматична, а естествената й красота забива в земята всякакви видове Златки. Характерна, дори екзотична е красотата на Ирмена Чичикова и Теодора Духовникова, които са невероятно попадение като екранна двойка. Те демонстрират зрялост и самоувереност чрез своето присъствие. Всичко това обаче не би било възможно без режисьорската намеса. В нея си личи интелигентна чувствителност, безкомпромисен вкус и отлично взаимодействие с актьорите. Илиян Джевелеков постига тези висоти чрез методично изградено доверие между него и изпълнителите на ролите. За да илюстрирам тезата си, отново ще направя неизбежен паралел с филма ,,Дъвка за балончета‘‘, в който на Теодора Духовникова е поверена главна роля. Разликата в качеството на двете изпълнения е озадачаваща. Талантът и опитът на актьора не винаги са достатъчна гаранция за добър краен резултат. В конкретния случай, режисьорският фактор е решаващ.

,,Вездесъщият“ получава Голямата награда ,,Златна роза“ на Фестивала на българския игрален филм във Варна, 2017

Оператор на филма е вездесъщият Емил Христов. Стилът на неговата камера е ясно определим с едно прилагателно – елегантен. Дори кадрите, които имитират видеонаблюдение са визуално атрактивни, без това да вреди на чувството за автентичност. Архивните кадри от реални камери, заснемащи денонощно софийските улици, са вплетени органично в разказа и не оставят усещане за бутафория, каквото има в много произведения, които използват този похват. Един от малкото негативи на филма, е разтегленото му времетраене. Десет минути по-малко не биха му навредили, в името на по-добрата комуникация с публиката. Определено ,,Вездесъщият‘‘ се стреми към възможно най-широка аудитория. Показател за касовите амбиции на продуцентите, е масивната рекламна кампания, започнала още в началото на лятото и включваща, освен всичко друго, медийна прожекция и гала премиера преди редовното разпространение по кината, което започва на 13-ти октомври 2017.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Росен Спасов;

Темелко Темелков;

www.miramarfilm.com

(Текстът ще бъде публикуван в списание Outshined, брой 2, октомври 2017, www.Outshined.net)

Интересно дали бюджетът за реклама и разпространение е по-голям от разходите по производството на филма…

Започвам с това, че Бензин не е мой тип филм, а и по принцип избягвам да пиша за български филми, които не ми харесват – равнодушно ги пропускам. Не съм съгласен с мнението, че всеки български филм се приема снизходително или радушно, от патриотични подбуди. Напротив, мисля че новото българско кино е силно подценено от общественото мнение. Също така си давам сметка, че няма лоша реклама. PR кампанията на филма е с огромни за нашата страна мащаби и издава амбицията му да достигне до възможно най-широк кръг зрители в България, а по-късно и в чужбина, за което се изготвя паралелно заснета версия на английски. Според Асен Блатечки за продължение ще трябва да се достигне летва от 500 000 продадени билети. Това означава, че тази бройка ще покрие разходите и ще донесе известна печалба на продуцентите. С разпространението се е (само)натоварила фирмата ,,Лента‘‘ . Блатечки твърди, че хората от разпространителската фирма на ,,Нова Броудкастинг груп‘‘ сами са го потърсили още в периода на продукция, което също е необичайно за българското кино. Друга рядкост е, че жанров филм с подчертана търговска насоченост е подкрепен и с държавни средства чрез НФЦ. Никъде обаче не успях да намеря информация за реален или поне официален бюджет на филма. Очевидно, дори най-отразеното филмово събитие за тази година, не трябва да включва тази информация.

Въпреки, че първите прожекции на филма започнаха с оправдания от страна на

Лиляна Станаилова в Бензин

вездесъщите пиари на Бензин относно звука, смятам че саунд дизайна и монтажа на звука са на отлично ниво (изключвам нахсинхрона на няколко реплики). Както впрочем и цялостното техническо изпълнение, най-вече на екшъна, но и на останалите сцени, които са според изискванията на жанра. Акцентът пада върху операторската работа. Превъзходно е заснета нощна Варна. Блатечки правилно е забелязал, че морският град е красив в тъмнината. Преексплоатираните до досада кадри с дронове и екшън камери са използвани минимално и умно – само, където е нужно.

Добро е пресъздаването на 1999-а година, време сравнително близко до съвремието и главно поради тази причина, почти неизползвано в драматургията на българското игрално кино. Дребни исторически неточности, като европейските номера на колите обаче, развалят вкуса. Знам, че това са маловажни и незабележими подробности, които звучат като заяждане, но все пак се пресъздава епоха – от професионален екип, който претендира да е опитен.

Калин Врачански в Бензин

За съжаление, другото слабо звено в ретроспекциите, е с много по-голяма тежест и се набива много лесно на очи. Това е Малкия Радо на Калин Врачански. Персонажът е тотално сгрешен като сетинг и изпълнение. На първо място актьорът е визуално твърде възрастен за ролята на бесен тийнеджър (всъщност не става ясно дали Малкия Радо е в такава възраст, но поведението му е такова), в киното за да подмладиш някой не е достатъчно да му обърнеш шапката настрани и да му навлечеш широки дънки, мой. Не става така! Най-лошото в ситуацията обаче тепърва предстои. Преиграването на Калин Врачански е ужасно и спирам дотук. Добре, че в съвременната нишка на историята актьорът стои добре, портретирайки качествен злодей. Ако Малкия Радо през 1999-а година беше изигран от млад актьор, Врачански нямаше да се изложи и можеше да получи шанс за чудесна драматична първа поява пред зрителя, вече като пораснал Радо. От останалите актьори се отличава и Башар Рахал… С нелепо и смешно (в лошия смисъл) изпълнение на безсмислена за разказа роля.

Стигаме и до сценария. Като казах, че Бензин (напълно сбъркано, но все пак атрактивно заглавие) не е мой тип филм, имах предвид жанрът му. Екшън мелодрамата в случая съчетава любовна история и каскади с коли. Обикновено гледам този филм веднъж на две години и в него участват Вин Дизел и Мишел Родригез като главните влюбени. Тук това са Дим (Асен Блатечки) и Люси (манекенката/моден дизайнер Лиляна Станаилова), които всъщност са не по-малко магнетична и привлекателна екранна двойка. Като всеки жанров опит и този филм е изтъкан от досадни клишета като излизане от затвора, представяне на персонажите със стоп кадър и т.н. Задължителна сцена е и прекрасно заснетата еротична

Двойката режисьори, заедно с колата Mazda Luce, вдъхновила филма – на премиерата на Бензин във Варна.

импресия между Дим и Люси. Тя обаче не е вплетена органично в разказа и изглежда като перверзно желание от страна на Блатечки и Горанова да си поиграят с попадналата им млада красавица. Партньорите в живота се справят с режисурата на филма на едно средно занаятчийско ниво без да дават нещо уникално от себе си. Похвални са попкултурните препратки към Пол Нюман и филмите с негово участие. Те не са просто безполезни атракции, а допълват детайлно персонажа на Дим, на чиято стена се вижда постер на Цветът на парите. Основният проблем на драматургията е съшитата с бели конци смърт на Люси. Оттам всичко тръгва надолу.

Типичен, но не задължителен за жанра е повърхностния хумор. В Бензин той, съзнателно или не, е избегнат. Тонът се разведрява от великия Майкъл Медсън в ролята, която играе винаги. Затова е толкова добър в нея и дублите му са били успешно заснети още от първия път. Холивудският актьор се превъплъщава в бащата на Дим и е драматургически важна за действието, а не е само почетна поява като тази на Съли Ерна в ефектната и симпатична финална сцена.

Сравнително елегантно са вплетени и сцените с продуктовото позициониране на спонсорите. Продуктите обаче са многобройни и тези сцени са претупано наситени една след друга, а можеха да са разпръснати много по-равномерно из филма, което е грешка най-вече на сценариста. Освен това е изненадващо, че във филма никой не пуши цигари…

Въпреки своите недостатъци, филмът има зрителски потенциал и искрено му пожелавам да достигне целта си в кината.

Доволният екип на филма на премиерата във Варна

Снимки: НДК – пресцентър

Бензин е по кината от 19 май.

Режисьор: Катерина Горанова и Асен Блатечки

Сценарист: Алексей Кожухаров

Оператор: Радослав Гочев, Мартин Чичов

Продуцент: Миро Янев, Асен Блатечки

В ролите: Асен Блатечки, Лиляна Станаилова, Снежана Макавеева, Калин Врачански, Башар Рахал, Веселин Калановски, Васил Банов, Пламен Манасиев, Майкъл Медсън, Съли Ерна и др.

В програмата на проведения традиционно през март (09-19-31. 03. 2017) София Филм Фест (СФФ), бяха показани четири филма с водещо българско продуцентско и творческо участие и пет филма с миноритарно участие от страна на български продуцентски компании. Шест от тях участваха в различните конкурси и взеха няколко награди. Това е значителен брой международни игрални ко-продукции с българско участие, който правеше впечатление още при първи преглед на програмата. Това ме провокира да анализирам техните качества, които освен от продуцентите, финансирането и националните традиции, зависят най-вече от таланта на художествения екип. Миниатюрните параграфи, разглеждащи отделните филми, имат за цел да маркират техните най-обозрими черти на първо гледане. При по-дълбок анализ на всяко едно от заглавията по отделно, неминуемо биха се откроили още повече, както положителни качества, така и недостатъци.

Актуалността на темата се повиши още повече от предстоящото участие на две ко-продукции с българско участие в конкурсната програма ,,Особен поглед‘‘ на филмовия фестивал в Кан. Посоки (България-Германия-Македония, реж. Стефан Командарев) е с водещо българско продуцентско и творческо участие, а Уестърн (Германия-България-Австрия, реж. Валеска Гризебах) е с продуцентско участие и е сниман в България. Медиите у нас, превъзбудено отразиха новината, което беше чудесно, но направиха грешка като преувеличиха значимостта на селекцията, съобщавайки че такова нещо не се е случвало от близо 30 години. Заблужденията в комерсиалните медии, които търсят сензация във всяка новина не са нещо ново. Затова българската кинообщност има задължението и отговорността да предотвратява или поне разяснява подобни заблуди. Още миналата година ко-продукция с българско участие бе селектирана в същия конкурс.

Кадър от ,,Кучета“

Кучета (Франция-Румъния-България-Катар, реж. Богдан Мирика) е в стилистиката на жанра уестърн. Изглежда, че Балканите са привлекателна територия, напомняща на чуждия зрител Дивия Запад. В същото време, филмът е типичен представител на румънската ,,Нова вълна‘‘. Неговият едва доловим съспенс се развива бавно, но едновременно с това завладяващо. Както проф. Ингеборг Братоева-Даракчиева отбелязва, визуалното представяне на румънската част от Добруджа, напомня картини от Имало едно време в Анадола (Турция-Босна и Херцеговина) на Нури Билге Джейлан.[1] Пейзажите са просторни, красиви и безкрайни, но потискащи. Персонажите и техните действия са отражение на тези контрасти. За да можем без проблеми да вмъкнем етикета ийстърн, във филма присъства и шериф (или полицай в местната реалност), който е неизлечимо болен. Впрочем, същият персонаж присъства и във визуално близкия Нощни хищници (реж. Том Форд), което е интересен синхрон в художествените търсения на двама режисьори, творящи паралелно в две различни продукционни системи. Филмът на Мирика имаше заслужен успешен фестивален живот и бе представен на СФФ 2017 извън състезателната програма на Балканския конкурс. Негови продуценти от българска страна са Стефан Командарев и Катя Тричкова, и в този смисъл новият им филм Посоки (Тричкова отново е съ-продуцент) няма да е първото им участие, респективно и на България в конкурса ,,Особен поглед‘‘. От друга страна, на тазгодишната пресконференция, директорът на фестивала в Кан, Тиери Фремо обяви, че се радва да посрещне и България в конкурса, визирайки именно филма на Командарев. Това повдига въпроса дали миноритарните ко-продукции изобщо влизат в престижовата визитка на националното кино производство. Отделно може да се спекулира дали участието на Стефан Командарев като –ко-продуцент на Кучета е отворило или поне улеснило пътя към селекция за неговия режисьорски филм.

За качествата на Слава (България-Гърция, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), Безбог (България-Дания-Франция, реж. Ралица Петрова) и Христо (България-Италия, реж. Григор Лефтеров и Тодор Мацанов) вече съм писал,[2] затова само ще наблегна върху факта, че те са продукции с водещо (мажоритарно) българско продуцентско и творческо участие, които акостираха на СФФ 2017 с успешен фестивален живот зад гърба си (особено Безбог), както на национално, така и на международно ниво. Журитата в София също не ги подминаха и определиха Слава за първенец в Балканския конкурс[3], а Безбог беше отличен като големия победител в Международния конкурс.[4]

Също мажоритарна продукция е И после светлина (България-Белгия), но вторият филм на Константин Божанов (Аве) се среща за първи път с българската публика, като малко преди това започва своя фестивален цикъл от Ротердам. Коренна разлика с горепосочените три, е неговият визуален артистизъм, който е в тотален контраст с хиперреалистичната естетика и затова може би беше хладно подминат от журитата. Надявам се, че ще избегне подобно отношение на други дестинации, ако екипът му, внимателно изгради фестивалната си стратегия. Филмът разказва историята на едно подрастващо момче, което притежава сложната чувствителност на артист и все още не може да намери себе си в един вече глобализиран свят, с размити граници между държавите, но не и между хората. Емоционалното съзряване на Павел (отлично изпълнен от Бари Кьоган) е проследено като буквално пътуване през младостта му в обърнат хронологичен ред. По пътя на израстването, зрителят е изправен пред калейдоскоп от интересни персонажи. Срещата им с момчето отключва различни негови емоции и затова техните имена са заглавия на отделните глави във филма. По този начин затягат на пръв поглед хаотичната драматургия. Появите на тези персонажи са епизодични, но ключови, тъй като трябва да отразят вътрешния свят на основния персонаж. В тези роли се открояват

Елица Матева в ,,И после светлина“

Маргита Гошева, Елица Матева и най-вече Туре Линдхарт,[5] чието изпълнение е убедително и балансирано. Работата с актьорите е силно качество на Божанов, което помним още от Аве. В И после светлина, режисьорът показва виртуозно използването на ограничена светлина, различна за всяка сцена и всяка емоция. Огромна заслуга за това има и оператора Ненад Бороевич. Тъмнината и тишината парадоксално, но поетично хвърлят светлина и цвят върху вътрешния свят на главния персонаж.

Пред сложен екзистенциален проблем е изправена и госпожа Й. (Миряна Каранович), но не поради крехката си възраст, а поради преживяна травма. В Реквием за госпожа Й. (Сърбия-България-Македония, реж. Боян Вулетич),[6] сложността на битието е показана чрез поредица от свръхдълги кадри, включващи безупречен вътрешнокадров монтаж. Почти отсъстват близките планове, освен на г-жа Й. и персонажът, който й дава ,,приятелски‘‘ съвети за лесен изход. Техните лица се оказват единствените, които заслужават задълбочен поглед. Безнадеждната история на един обезверен персонаж се превръща и в социален коментар на публичната администрация, чрез тънкото загатване за черен хумор.

Клошарска сватба в ,,Смрадлива приказка“

На обратния емоционален полюс е Смрадлива приказка (Сърбия-България, реж. Мирослав Момчилович), който подобно на Христо, разказва историята на двама клошари. Допирните точки обаче не са много. Докато в българския филм персонажите са в състояние на постоянен сблъсък, тук разказът е построен по-традиционно и сюжетно. Още повече, че балканското, сръбското и в частност, чувството за хумор на Мирослав Момчилович, който се вдъхновява за филма от продължително наблюдение на бездомници, са неотменна част от всяка сцена на филма, дори тези с най-голям драматичен заряд. Във филма на Лефтеров и Мацанов, моментите, в които клошарите се забавляват, предизвикват отвращение и съжаление. През погледа на Момчилович, всичко е по-светло и цветно. Сръбските низвергнати са забавна и романтична шайка чудаци. Техните забави граничат с клоунада, която е недотам сполучливо изпълнена, от иначе добрите актьори. Въпреки твърдението на режисьора, че филмът няма хепиенд,[7] финалът все пак е приказен.

Откриващият филм на фестивала - Белгийският крал (Белгия-Холандия-България, реж. Петер Бросенс и Джесика Удуърт), също залага на приказни моменти, проследявайки нелегалното пътуване на въображаем белгийски монарх (Петер Ван ден Бегин) през екзотичните балкани. Крайно имагинерните моменти

Западно-европейската кралска свита се чуди какво не е наред на Балканския полуостров

във филма: приемането на Турция в ЕС, разцеплението на Белгия и слънчевата буря, която прекъсва комуникациите и затваря въздушния трафик, бързо въвеждат зрителя в пародийния свят, който режисьорите създават. Следват редица комични ситуации с непостоянна потентност. В Тони Ердман (Германия-Австрия-Швейцария-Румъния, реж. Марен Аде), чрез българския кукерски костюм е постигнат изключително мощен комедиен залп, един от най-сполучливите в целия филм. Тук кукерите се появяват от нищото и ,,по никое време‘‘, с което се търси, и постига екзотична мистика. Още някои неточности, произтичащи от факта, че всички балкански страни са пресъздадени в България, могат да подразнят местния зрител, но очевидно дори на опитните западно-европейски кинематографисти, каквито безспорно са създателите на филма, не са направили впечатление. Пътуването на белгийския крал и неговата свита е технически умело пресъздадено през мнимата документална камера на поддържащия персонаж Дънкан Лойд (Питер Ван дер Хауен) – кинорежисьор, нает за да ,,очовечи‘‘ образа на краля. Той предлага нелегалното наземно пътуване и по този начин отключва човещината в Крал Николас III. Актьорското взаимодействие между двамата е хомогенно и естествено. Именно елегантното пресъздаване на самотата и иронията на една кралска особа в настоящето, когато самото време е иронично към кралските особи, е най-доброто постижение на филма.

На изминалия София Филм Фест, който много точно може да ни послужи за сверяване на часовника със съвременното световно, но най-вече европейско кино, се очертава много ясно натрупването на международни игрални ко-продукции с българско участие. Независимо дали са с мажоритарен или миноритарен дял, качеството на филмите е на добро или задоволително европейско ниво. Някои от тях дори претендират за повече. Очевидно тази тенденция е добър шанс за нашата кинематография и ако се върнем на въпросите от първия абзац – за това дали е достатъчно престижно да участваме в миноритарни ко-продукции, мисля, че си струва да опитваме, независимо дали по фестивалите се възприемат като част от националната ни кинематография. Най-малкото по този начин трупаме продуцентски, технически и творчески опит, а в някои случаи минималното участие може да отвори бъдещи врати към по-значими изяви. В този смисъл, пред българските продуценти и финансови институции стои трудния избор на проекти, които им предстои да подпомагат.

Говорейки за цялостната витрина на родните филми от изминалия София Филм Фест, според мен с едно ниво над останалите се извисяваше чисто българския и частно финансиран Никой, на младия режисьор Андрей Андонов, но за него ще стане въпрос на друго място и по друго време.

Кадър от ,,Никой“

(Авторът взе участие с този текст на кръгла маса на тема ,,Новото българско кино и неговата фестивална съдба‘‘, организирана от списание ,,Кино‘‘ и проведена в зала ,,Средец‘‘ на Министерството на културата на 09. 05. 2017) 

Снимки: София Филм Фест – www.siff.bg

[1] Братоева-Даракчиева, Ингеборг. Ново арт-кино на Балканите – транстериториалност и интертекстуалност. Доклад пред международна научна конференция ,,Изкуствоведски четения‘‘ 2017 ,,Crossing borders’’, модул ,,Ново изкуство‘‘, проведена в Институт за изследване на изкуствата – БАН, в периода 03 – 05. 04. 2017

[2] Спасов, Росен. „Златна роза“ 2016 – трябва ли да търсим златно сечение?, Платформа за изкуства, Институт за изследване на изкуствата – БАН, http://artstudies.bg/platforma/?p=773 , публикуван на 18. 10. 2016

[3] Слава получи и Наградата на Гилдията на българските кинокритици за балкански филм.

[4] Безбог получи и Наградата за най-добър български игрален филм.

[5] С второ участие в български филм след Островът на Камен Калев.

[6] Наградата на ФИПРЕССИ от СФФ 2017.

[7] ,,Смрадлива приказка‘‘ на Мирослав Момчилович откри Балканския конкурс на 21-вия СФФ. Фестивален вестник на София Филм Фест, бр. 5, 13. 03. 2017, с. 1-2

Киномания 2016 – постер

Тази година оставям настрана традиционното си положително впечатление от световната кинопанорама ,,Киномания‘‘, която се провежда в София за 30-ти път и се концентрирам върху по-негативните проявления на събитието, тъй като те подлежат на корекции. Моите наблюдения, изразени в този текст, са от строго субективен характер. Освен това не са плод на задълбочено вглеждане в изложените проблеми, а по-скоро на впечатления от първи поглед. Наясно съм, че могат да съдържат в себе си още редица нюанси.

Започвам с проблем от личен характер. Бих предпочел основната програма на ,,Киномания‘‘ да се провежда в първата половина на ноември, а до края на месеца абсолютно всички допълнителни прожекции и събития да са приключили. Причината е, че колкото повече наближава месец декември, толкова по-наситен със събития е календара. Освен това в началото на ноември все още температурите са благоприятни за разходки между кинозалите.

Киномания 2016 – откриване

От гледна точка на организацията, нямаше как да не ми направи впечатление, постоянно препълнения салон на ,,Одеон‘‘, оплаквания заради което се чуваха непрекъснато във фоайето на киното. Няма нищо лошо в препълнена кинозала, даже напротив, но когато това се случва системно, на една и съща локация, в рамките на едно събитие, разполагащо с достатъчно време за програмиране и други салони, може да означава логистичен пропуск. От една страна е възможно проблемът да произтича от програмиране на недостатъчен брой прожекции за посочените филми, към които имаше повишен интерес. В програмирането трябва да се вземат под внимание много фактори, включително и анализи от предишни издания на събитието. Едновременно с това, трябва да се включи и киноведска интуиция за потенциала на всяко заглавие и очакването, което то е създало през годината. На базата на този, без съмнение рисков предварителен анализ, би следвало да се програмират по-големи зали, ако не е възможно по-голям брой прожекции за по-очакваните филми. Може би организаторите от НДК желаят събитието да се концентрира в зоната около Двореца и затова салон като ,,Дом на киното‘‘ остава в периферията, който обаче с метро е на разстояние една станция или 10-15 минути.

Билетният център на НДК е традиционно натоварен по време на събитие с такъв мащаб. В такъв случай недоумявам защо при всичките удобства на новите технологии, онлайн продажбата на билети беше активна само за определени филми, а не за всички.

Мислих и по въпроса: какво би могло да се промени занапред в ,,Киномания‘‘? Освен горепосочените негативни тенденции, смятам че допълнителен показ извън София не би бил излишен. Става въпрос за стегната и добра селекция от най-качествените и важни филми, 4-8 загалвия, не повече. И не говоря за Фестивалния и конгресен център във Варна, чиято публика вече е наплашена от киносъбития. Въпреки масираната си рекламна кампания, осъществявана едновременно в редица национални медии и отделно по всички други възможни канали, ,,Киномания‘‘ си остава столично културно събитие, насочено към широка, но алтернативна кинопублика и сама по себе си, нейната програма, не е достатъчен повод за културен туризъм в София. Вярвам, че за някои от филмите, има публика, най-малкото в градове като Пловдив, Бургас, Велико Търново и др. Това от една страна е въпрос към организаторите, но и към разпространителските компании.

Относно характера на събитието, важно е на първо място, организаторите от НДК да решат дали ,,Киномания‘‘ е фестивал или панорама. Първоначалната му идея е за световна панорама, която широкоспектърно да показва филмови образци, създадени през изминалата година. Лично на мен, придържането към тази първоначална идея ми харесва, защото на фона на десетките филмови фестивали в България, ,,Киномания‘‘ е уникално събитие, именно като панорама и не е нужно програмата му да се разводнява с награди, церемонии, съмнителни паралелни прояви, ретроспективи и т.н. Ясно е, че наградите и церемониите по тяхното връчване са допълнителен шум и блясък, но бидейки панорама, ,,Киномания‘‘ може да подходи по различни начини и да използва други инструменти за публичност.

Вместо баналните награди, много по-интересно би било, ако се изнесе прозрачна и достъпна статистика за посещаемостта на всеки един от филмите. Тя ще включва, както продадени билети, така и зрители с акредитации и други преференции. На нейната база може да бъде изготвена и атрактивно поднесена в медийното пространство класация, вместо нелепите прес съобщения от типа ,,5 филма от ,,Киномания‘‘ бяха номинирани за ,,Златен глобус‘‘. Тези номинации нямат нищо общо и не са следствие от столичното събитие. Освен това такава информация може да остави единствено горчивина у някой зрител, който е пропуснал номинираните заглавия. В този смисъл, подобно съобщение би било важно, само ако с допълнителни прожекции се прожектират отново новономинираните филми. Докато класация, на базата на статистически данни, би могла да покаже вкуса на публиката, да доведе до последващо разпространение на някои от заглавията и като цяло безпроблемно да комуникира с обществеността.

30 години Киномания – лого

Финално, няколко изречения за филмовата програма и по-специално за нейната най-важна секция ,,Фестивал на фестивалите‘‘. Тя би трябвало да съдържа нови филми от фестивалния цикъл през изминалата година, с което да се превърне в преживяване без аналог и да бъде основната примамка за киноманите. Този раздел беше ненужно допълнен и разводнен, а по-този начин и обезсмислен, със заглавия, които нямаха място там. Възможно е в този казус да са намесени и разпространителски интереси. Безсмислено ми се вижда и обособяването на отделен раздел ,,Кулинарно кино‘‘, съставен от едно единствено заглавие – ,,Първа реколта‘‘. Още повече, че филмът е френски и спокойно можеше да отиде при ,,Фестивал на френския филм‘‘. Изглежда, че разделът е самоцелно създаден (по-скоро взет назаем) от други киносъбития, с цел да привлича зрители, изкушени от взаимодействието между киното и кулинарното изкуство. В това няма нищо лошо, ако ,,Кулинарно кино‘‘ съдържа повече заглавия, които да представят различни аспекти от тази несъмнено популярна в момента тенденция. Иначе със същия успех биха могли да се обособят и други секции с по един филм: ,,Киното и цирка‘‘: с ,,Господин Шоколад‘‘, ,,Кино и приключения‘‘ с ,,Одисеята на Жак-Ив Кусто‘‘ и т.н.

Общо взето, посочените в този текст малки недоразумения, спокойно могат да бъдат пренебрегнати, но при добро желание могат да бъдат и изгладени, с цел подобряване на цялостното положително изживяване при следващи издания на ,,Киномания‘‘.