Главният герой в тази изпълнена с клишета история е приятелството. ,,Останаха малко, но са истински‘‘, както се пее в една класическа българска рап песен. Всички опити да ме убедят в обратното останаха напразни. И понеже това не е научен текст – мога да пиша, каквото си поискам.

Неотдавна след това, празнувахме рожден ден на близнаците. Там се събрахме голяма част от поканените на венчавката. Разговарях с Николай за пътуването и той ме успокои, че също не го виждат как да стане. Коцката, както винаги студен и трезв в преценката си, замрази и последните ми опасения. Успокоих се, че никой не е мислил сериозно за пътуване до Ванкувър.

Скоба. С Вики и Коцката затворихме заведенията в Банско, едно по едно…  А те в началото на декември не бяха малко. Говорихме си и си  говорихме… Може би така правят варненците в Слънчев бряг през лятото, не знам… Светнаха мигащи лампи и говорещите на меко бармани, сервитьорки и други тъжни персонали броиха пари и ни гледаха – или може би не, заети със своите си неща… Скоба.

Толкова продължително мога да си говоря с Вики и Коцката, че неусетно станало изгрев… (в същото време не мисля, че съм, както някой с по-богат речник от мен би се изразил, ,,словоохотлив‘‘). Заговори се за ергенско парти в Исландия, но и това се оказа недостижимо за нашите стандарти. Недейте да оставате с погрешно впечатление… Затварянето на барове в Банско или София не е лесно и също изисква финанси, въпреки че, ако един средно-статистически исландски хипстър, горд наследник на Один, отиде да се забавлява вечер с моите пари в джоба си, най-вероятно ще си пререже вените още преди да е престъпил прага на първото питейно заведение.

Скоба. В Исландия киното е в подем – правят тихи, аскетични и евтини филми за любов между хора и коне, между хора и овце и между хора и други животни, с които печелят награди на водещите световни филмови фестивали. Освен това, когато Холивуд иска да покаже, че действието в някой много скъп филм се развива на различна планета от нашата, отива и снима общи кадри на пейзажи в Исландия. Скоба.

Още тогава Ванчо ме агитира да се регистрирам във Фейсбук, чисто нова мрежа, чрез която бихме могли да поддържаме контакт. Току що беше станала достъпна за целия свят. Огромната електронна картотека от бивши и настоящи студенти в САЩ и Канада, която той ми демонстрира набързо, нямаше нищо общо със сегашната ,,социална мрежа‘‘. Воден от очевидно безпогрешните си инстинкти, отказах да си направя профил. Не ми хареса перспективата с мен да се свързват хора, с които аз не искам да се свързвам.

Скоба. По-късно, с еволюцията на всички социални мрежи, но на тази конкретно, в явни и работещи на свръхдоброволен принцип системи за следене и събиране на лични данни и информация от всякакъв тип, съвременните ми аргументи се мултиплицираха прогресивно и се заздравиха в един неподвижен фундамент. Скоба.

А защо се оказа най-дългото лято? Може би, защото беше първото. Всъщност със сигурност това е причината. И наистина си беше дълго, а не като сегашните. Още нямаше ски и сноуборд инструктори, нямаше го епичното понеделнишко събиране в Тачката, нямаше редица неща, които днес много лесно приемаме за гарантирано ежедневие или пък отдавна сме загърбили, все едно не са се случвали никога. Нямаше го още и Румен, който от едно селско пишлеме се превърна в гордия, в много случаи дразнещ, но пълноценен и много качествен човек, който е днес, и то не благодарение на някакво наше влияние, а благодарение на себе си. И това не е, както казват гърците – ирония. Ирония е, че един от най-великите съвременни гърци – Джордж Майкъл, почина точно на Коледа. Нямаше го и ,,Кралев двор‘‘, защото тогава го строяхме. Имаше го само лятото – оттам идва и BanskoSummerProductions.

Строежът беше, както се казва ,,в разгара си‘‘. Заедно с моя съученик – Иван от ,,Попов‘‘, който в момента е незаменим компютърен гений, дизайнер и администратор на безброй електронни страници, пристигнахме в Банско, по това време безкрайна, в голямата си част незаконна, а както се оказа впоследствие и неоправдана в мащабите си, строителна площадка, за да заемем ролята си на сериозни общаци. Като такива, открихме магията на мастиката, а и на пиенето като цяло. От тогава се учим да пием правилно, а животът, съвсем случайно, ни срещна (особено мен) с изкусни учители. Кабинката беше чисто нова, само на един сезон, и около нея все още се проектираше сегашния Содом и Гомор, същински Слънчев бряг през зимата и призрачен квартал през лятото, местността, която в Банско наричат ,,Грамадето‘‘.

Скоба. В една далечна лятна ваканция, много години преди ,,най-дългото лято‘‘, там бях ходил само веднъж, когато на една от многобройните обширни ливади в местността, се провеждаше организирана футболна среща между две махали. Освен, че бях софиянец (непреодолим мой комплекс спрямо местните и до ден днешен), бях и твърде малък на години, а и дребен като физика. Затова, въпреки безспорните си футболни качества (подчертавам дебело, че тук не влагам абсолютно никаква самоирония), бях дълбока резерва. Встрани от терена, резервни играчи от двата отбора, споделяйки моята съдба да не докоснат топката през този ден, изтънчено се редуваха да забиват нож в тревната, рохкава почва. Това беше първият ми опит в този гангстерски турнир, наречен ,,Дъба клечка‘‘. Скоба.

На нашата си мини-площадка, ежедневно се конфронтирахме с проблемите на строителната работа, които разнообразявахме с различни забавления и игри. Екстремно спускане с количка, пълна с вар, например. Банските и баненските роми, ангажирани също като общаци, ни бяха най-близките колеги. Двама от тях бяха особено забавни, защото поразително приличаха на Биги Смолс и Тупак Шакур, направо двойници. Друг един, казваше се Терзи, беше по-дребен даже и от мен, викаха му Терзи Мравката, изнасяше поразително количество работа на гърба си. В края на деня казваше, че отива да пие една мастика с мента и да прави чавета. Сутрин не искаше да пие вода, защото му връщала снощния алкохол в главата и пак се напивал. Гошето си имаше друга история. Със съвсем сериозно изражение и монотонен глас разказваше как за първи път обезчестил едно момиче, когато бил в осми клас. След това, неговият другар и колега ме питаше дали аз ,,обезчастовам‘‘ (в директен превод разглобявам) девойки.

След безкрайния строителен ден идваше ред на това, заради което всъщност бяхме приели лятната работа. Всяка вечер, без изключение (в момента такъв цикъл ми се вижда абсурден и невъзможен) отивахме на площада за да се срещнем с близнаците, Ванчо, Алекс и Коцката. Саня също идваше с нас, беше малка, сладка и далеч не толкова еманципирана, колкото е днес. Цецко караше скейт, играехме хек и пиехме предимно пластмасови бири. След това задължително отивахме в Acid a.k.a. Каръковото – първият бар на местната легенда Митко Стамов.

Задължителна скоба. Стамовия a.k.a. Powder monkey a.k.a Stamich впоследствие отвори легендарния клуб Oxygen, заедно с Томас Пржеждимирски a.k.a Chico Red a.k.a. Tommy Gun. От там започна моя, нашия, а и на много други хора от нашето поколение нощен живот. И до ден днешен тази неугледна, тъмна и миришеща на мухъл дупка се споменава с респект, граничещ със страхопочитание, от всеки, който е попадал на сериозно парти там. В Oxygen започна и моята скромна аматьорска DJ кариера, под менторството на Том и най-вече на Митко Стамов. Ако някой си мисли, че преувеличавам легендарния статус на клуба, значи най-вероятно просто не е стъпвал там. Възможните причини за това не са много – или не е посещавал Банско в периода 2005-2010 или по принцип не ходи по барове, или не е бил роден. Скоба.

В Acid (наричан от местните Каръковото, тъй като това беше фамилното име на предишния му стопанин) пиехме 2 или най-много 3 бири Алмус и слушахме Боб Марли. Там се запознахме с много банскалии, които са наши приятели и до сега. Обикновено след това се прибирахме, но понякога отивахме в градския парк или на една тайна (каше) пейка в стария град, където изпробвахме водка, мента или джин. Коцката словоблудстваше на висок глас някакви философии за Вселената и космоса. Алекс ми каза, че всеки човек си има приоритети. Тогава малко му се обидих, но впоследствие разбрах, че е напълно прав. Ванчо разказа на развален бански една вечна история. Предишното лято (преди да ни познава) седели вечерта на пейка с деца от съседните къщи. Започнал да се натиска с едно момиченце и се отдалечили. На следващия ден приятелите му го питали дали я е боцкал в задния двор. Ванчо казал ,не, в реката. Кристално ясно е, че няколкото къси дена на познанството му с нас, беше трансформирало Иван Кушлев от плейбой в пияница. В крайна сметка, баба му имаше право да се отнася скептично към нашата компания във всичките следващи години. Най-злокобното от тези първи напивания в градската градина беше преди концерта на фалшивите Бони М – от оригиналната група присъстваше единствено безразличният Боби Фарел.

Скоба. Този концерт беше ,,подарен на банскалии‘‘ от един от първите сенчести благодетели на града. Германецът Манфред Дил – майстор перач на пари, осъден за финансови измами, първоначално боготворен, а малко след това низвергнат и бързо забравен от местните хора, които никога повече не чуха и не казаха нищо за него. От 2004 насам, през курорта преминаха цяла плеяда подобни чичковци със съмнителни биографии и блестящи планове за развитието на туризма в Банско. Скоба.

Друга скоба. Дори и Радка се появи за първи път същото лято, именно за този концерт, с нейните летни чехлички и бяло потниче. В Acid тя пи Beck`s, а аз Пиринско. Скоба.

Непосредствено преди концерта и само на метри от сцената, в непрогледен мрак, на една пейка в градската градина, аз, Ванчо и близнаците изпихме 700 мл. джин. Пиейки, наблюдавахме как стадионът се пълни с хора. Много трудно изпихме последните глътки химическо борче и влезнахме зад преградите. Седнахме точно в центъра на терена, с чудесна видимост към сцената. Само, че не виждахме нищо. Един от нас полегна и повърна. Няма да му казвам името, защото обикновено като цитирам имена на приятели в блога си, после същите се оплакват, че си имат проблеми в работата… Само ще кажа, че не бях аз, не беше и Ванчо, не беше и Ники. Аз с мъка се добрах до чисто новите скамейки (полезно наследство от Манфред), Ванчо скоро си тръгна, а Ники беше пил по-умерено, защото по принцип си е най-балансирания тип от нас.

Три или четири нощи с Иван Йорданов прекарахме пред денонощния магазин на улица ,,Пирин‘‘. Бяхме се сприятелили с магазинерките от нощната смяна, които люпиха семки. Правихме им компания и пиехме патрончета ледена мастика, най-късно до 4 сутринта, защото все пак трябваше да ставаме рано. Работата след тези късни прибирания беше особено тежка и мъчителна, но затова пък успяхме да изпипаме (Ейййй!) безценни детайли в състоянието на махмурлук, в различните фази на деня.

Помня, че имаше интересни ситуации и по светло. Може би сме имали почивка от строежа. Разхождахме се някъде. Две малки момиченца ни подминаха, гледаха ни и се смееха. Ооо, Канада, иззвънтя едното към Ванчо. Аз съм от Ямайка, подвикнах бързо, а новооплетените ми дредчета подскочиха.

Един път седмично ходихме на пикник в гората. Това прерасна в традиционно събиране на хижа Бъндерица, с много пластмасови бири, разни други бутилки и цели чували с царевични пръчици ,,Зайо-байо‘‘, чиито пакети гърмяха, докато ги качвахме с колата към хижата. Любимото зрънчо на Ванчо е и неговият сватбен подарък от мен. Като изключим уникалния случай на четвърт кисела краставичка, разрязана по дължина, консумирана твърде бързо и повърната през носа, гвоздеят на нашия престой на хижата беше играта на ,,Дъба клечка‘‘. И в двата случая главно действащо лице е Ванчо. Доволен съм, че неговите настоящи или потенциални работодатели никога няма да прочетат този текст.

Скоба. Правила на играта ,,Дъба клечка‘‘: 2-5 играчи, наредени в кръг. Редуват се с нож. Има 10 различни трикови забивания (нива, ако искате) на ножа в земята. Всяко едно от тях е специфично и носи съответно наименование. Няма да ги описвам тук. При забиване, дръжката на ножа трябва да е на минимум два пръста от земята. При успешно забиване, играчът преминава на следващ трик. Когато даден играч успее да забие ножа по 10-те начина, излиза от играта. Последният остава да ,,дъба‘‘ (или гризе) клечката. Всички останали играчи намират и подострят подходяща клечка. Забиват я в земята с дръжката на ножа. Всеки играч има право на три удара върху клечката. Изгубилият играч трябва да извади с уста клечката от земята. Използването на ръце и крака за ваденето на клечката от земята е недопустимо. Скоба.

Всички сме ,,дъбали‘‘ клечката. Толкова често и отдадено играехме, че това беше неизбежно. Решаващият фактор е умението да забиваш ножа в земята, до известна степен техника и много практика. Късметът също е важен. Помня, че аз и братовчед ми Ники почти винаги се изкарвахме от играта първи. Въпреки нестихващия си ентусиазъм, превърнат в часове непрекъсната игра и ловките си ръце, поради някаква причина Ванчо най-често губеше играта и трябваше да вади клечката, безмилостно забита дълбоко в земята. Безкрайна чест трябва да му се отдаде, че в нито един случай не се отказа или разсърди, колкото и безнадеждна да изглеждаше крайната цел. Дългите, понякога достигащи до 10-15 минути изкопавания на земята, винаги завършваха с усмихнато изплюване на клечката.

Голяма част от тези случки са записани на една VHS касета, която скоро ще дигитализирам.

Последната вечер на Ванчо в Банско беше много тъжна за мен. С него си отиваше и най-дългото лято. Изпратихме го до вкъщи. Той разтегли момента като се прибра и почти веднага излезе обратно при нас с бутилка уиски Golden Wedding, наполовина изпита и с изтъркан етикет. Всички пихме по глътка или две. Не можахме да го изпием, остана една четвъртинка. Ванчо написа с химикал ,,Бесплатно уиски‘‘ върху етикета и го остави на оградата. Аз го взех и му казах, че ще го допием заедно, когато се върне…

Проф. д. изк. Александър Янакиев

На 17. 06. 2015 изпратихме Сашо!

Вчера се запознахме, а днес трябва да си кажем сбогом…

Имаше случаи, в които почти денонощно, гордо работихме по някакви текстове и проекти. И пак не стигна времето и останаха толкова много…

Безкрайните пътувания бяха шанс да преборим безсънието. Резултат от това бяха мейлите по всяко време на денонощието. Безсъние имаше и по други поводи…

Но сега безсънието продължава, откакто дочухме среднощните новини от Атина. А там земята се разстресе, сякаш да предупреди…

В нашата професионална сфера и начин на живот няма много време за сън, но ето, че сега поне ще си починеш…

Сбогом Професоре, Приятелю, Сашо!

(и наздраве) от Росен Спасов

снимка: Темелко Темелков

   Елементарно си живееше: бира, музичка, спорт… И елементарно си отиде. Уби го преди всичко спорта… и бетонените тетрашитове, останали от комунягите. Избърза доста, но той си бързаше по принцип – върху кайта, върху борда, върху алкохола. Мдаа, алкофил беше.

   Та така. Доста хора имаше на погребението, приятели. На мен ми се струва, че ятото птици и гърмежите от небето бяха по-скоро неуместни природни шеги, отколкото някакво знамение или вълшебство, свързано с душата на Краси. А в морската градина беше най-хубаво, защото се забавлявахме и мисля, че се доближихме до начина, по който може би Краси си е представял погребението си, ако въобще такова нещо е възможно – човек да тръгне да си представя погребението си. А и там си е хубаво в морската градина. Много истории се разказаха. Истории, които занапред ще служат като негов заместител, когато седнем да пием. Като тази, в която с Боре се бяха изчеластрили и седнахме в ресторанта. Браточката имаше навика да се обажда постоянно на някакви хора, да им казва наздраве и да им се хвали, че седи и пие и му е хубаво. Освен, че викаше ,,Убуу ми е майко…‘‘, което баща ми един път чу като ,,Олеле майко…‘‘ и притеснено ме попита: ,,Какво му е на Краси?‘‘ Е, не чуваш ли? Убуу му е! Та обажда се Краси на някакъв приятел, а той го подсети, че точно тогава се навършва една година от смъртта на  друг приятел, който се уби с мотор. И Краси се разрева тихичко. И тогава дойде Миле Асев и като го видя каза: ,,Красьо, сълзиш като на кьорав кон окото.‘‘ А това си е лаф на Браточката (той го използваше, не знам дали той го е измислил), отнасящ се за женските полови органи. Красиво е нали, приятели?

   Един път седяхме на съседната маса. Дойде Тумбев и искаше чаши: една за бира, една за ракия и една вилица. ,,И една путка му донеси да чука‘‘ – провикна се Краси към мен, а аз отговорих: ,,Доведох му вече една. Колко още? Сега е негов ред.‘‘ Веднъж бяхме седнали двамата от рано. Другите, не знам защо ги нямаше. Май си почиваха. По едно време, вече по тъмно, отидохме в ,,Пирин 75‘‘. Беше пълно с непознати и изпихме по 2-3. Продължаваше да е пълно с непознати. Страшна нелепица. Браточката си показа кръглия гъз. Една охранка отиде при него и му каза, че вътре не може да си показва гъза. Колкото и да е кръгъл. Краси отиде навън и си го лепна на джама. Продължаваше да е пълно с непознати и ние решихме да си се върнем на масата. Изпихме няколко кани вино с една салата ,,Слънце‘‘ – салата от сирене и луканка. Аз трябваше да пускам музика в един бар. И заспах на компютъра, докато пусках музика. Мдаа приятели, прав на пулта заспах.

   Много истории има от тия маси, приятели. И от други места има. И от пистата има, и от морето, барове, паркове, бутилки и т.н. Един път в гората между 5-ица и 10-ка изскочи един дебел заек. Много изненадващо. Камен Чараклиев караше пред мен, но не реагира, докато аз се стъписах. След много малко Браточката се появи от някъде и караше след заека. Сякаш го гонеше. На излизане от гората видя един ръб и се запъти към него. Преди това, погледна нагоре към склона. В същия момент една едра руса англичанка беше свалила очилата си и ги чистеше от снеговалежа. Случайно гледаше в неговата посока. Той реши, че тя се е втренчила точно в него, засили се и скочи. Приземи се върху една приятелка на англичанката, която беше седнала точно под ръба, дееба. Добре, че англичанките бяха като заека и всичко беше наред. Малко се поуплашиха и започнаха да пищят нещо на Браточката, но той изкрещя: ,,Ребри Стойчооо…‘‘ и след четири минути си отвори бира на Шилигарника.

   Историите са още много. Хубаво е, че ги има тия истории, защото сега, когато седнем отново да пием и усетим липсата му, ще я запълним с тях. От известно време не съм пил бира, но сега отивам да изпия няколко литра, приятели. Ще отворя десетина и за Браточката.

Росен Спасов, май 2014

Projection starts at 22.30 – don`t be late!

Official party after the movie starts at 23.30 – snowboard vibes by Selectah Rosen

List of next projections – coming soon!

BanskoSummerProductions

представя

СЕЗОН

Филм на Росен Спасов

Сезон – 1. Годишно време  Зимен сезон. 2. Време от годината, което е подходящо за или се свързва с някаква работа, дейност. Театрален сезон. Футболен сезон. Телевизионен сезон.
 – Български тълковен речник -

За определена група хора понятието СЕЗОН се свързва с точно дефиниран начин на живот. Неговите рамки зависят от първия снеговалеж и последното топене на преспите. Колкото по-голямо е това времево разстояние – толкова по-добре. Единствените правила, които съществуват са собствените физически и психически възможности, които се изпробват до краен предел. Понякога тези граници се прекрачват с неблагоприятни последици. Тогава разочарованието е голямо.
   Филмът ,,Сезон‘‘ е най-новата продукция от създателите на ,,Персонал‘‘ (Специална награда на журито от Exit Extreme Film Festival 2011). В него са изведени на преден план най-добрите моменти от зима 2011/2012, която впечатли и изненада всички със своята продължителност и обилни снеговалежи.
   Кадрите са заснети на прекрасните локации в Банско, Осогово и Пампорово. И както казват самите райдъри: ,,Това не е спорт. Това е начин на живот, това е секс.‘‘
   ,,СЕЗОН‘‘ е аудио-визуално произведение, което залага изключително на качествената музика, красивите кадри и доброто каране. Филмът е разделен на епизоди, като във всеки един епизод се използва авторска българска музика – основна концепция за всички ски и сноуборд филми на BanskoSummerProductions. Всички музикални произведения се използват с разрешението на авторите и са съобразени с типа каране във всеки един от епизодите.
   Началната сцена показва цялостната концепция на филма, а именно начинът на живот на основните персонажи от ноември до април. Музиката за нея е специално написана от българския хип хоп изпълнител и продуцент SBM/Pro Style. Песента е със заглавие ,,Endless season’’.
   За хардуер съоръженията – рейлове, боксове, маси, е използвана песента ,,The Elevator’’ от новия албум на популярната хипхоп група The Top Stoppers. Песента се отличава с електронно звучене и накъсани вокали. Другата песен в този епизод е ,,Thriller’’ – най-новото парче на българската дъбстеп група Basscatz. Епизодът се отличавa и със силно насечен екшън монтаж.
   За по-екстремните епизоди, в които карането е по-динамично и райдърите буквално летят, е използван инструментала на парчето ,,Събуди се и ти‘‘ на българския продуцент Kush. Песента съчетава хипхоп бийт и тежки китарни рифове.
   Райдърите се насочват към Осогово, където времето ги изненадва неприятно, но те решават да останат още един ден и в крайна сметка успяват да направят хубаво каране. За този епизод е използван инструментала на парчето ,,Пълен член‘‘ на So Called Crew и DJ Станчо.
   Разширената версия на филма съдържа допълнителен фрийрайд ски епизод. Музиката към него е уникален микс от оперна ария и тежък drum`n`bass, създадена от небезизвестния български DJ и продуцент Ogonek.
   Всички песни във филма са използвани с разрешението на авторите.

Екип:  Режисьор/Продуцент: Росен Спасов

            Камера: Росен Спасов, Георги Василев, Асен Рашев, Христо Тумбев. Използвани са допълнителни и архивни кадри.

            Монтаж: Павлина-Калина Церовска

            Допълнителен монтаж: Росен Спасов

            Музика: SBM/ProStyle/Shano Crew, The Top Stoppers, Kush, So Called Crew, Basscatz, Ogonek

            Анимация: Георги Василев

            Production design: Мартин Каракашев

            PR: Саня Спасова 

С участието на: Христо Тумбев, Асен Рашев, Александър Енчев, Георги Василев

            Райдъри: Христо Тумбев, Асен Рашев, Александър Енчев, Георги Василев, Даниел Шахански, Михаил Асев, Иван Йопев, Камен Чараклиев, Мартин Джонджоров и приятели.

Филмът е заснет на локации в Банско, Осогово, Пампорово, София в периода декември 2010 г. – август 2012 г.

Филмът е заснет с 4 камери Hero Go Pro и една Sony DCR-SR190

На Рада

Когато Иво се провикна от съседната стая, че отиваме в Рига, повдигнах вежда въпросително и отидох да погледна дали пак не е на ракия по пладне. Нo, за сметка на това ловуваше офертни полети от Айндховен. Казах му – давай. Един час по-късно беше купил билети за Гданск, защото бяха с около 3 евро по-евтини от тези за Рига. Чудесно, казах си – отиваме в северна Полша в началото на декември, въобще няма да умрем от студ. И забравих. Отново потънах в холандското си ежедневие, карайки жълтото си колело до университета и обратно.

Месец и половина по-късно, събота по обяд. Иво нахлува в стаята ми и екзалтирано пита дали отиваме в Полша. Аз се опитвам да се отърся от безмилостния махмурлук от предната вечер  (спокойна-вечеря-с-колеги-прерастнала-в-бири-вино-водка-не-помня-падане-с-колелото-кома.) Събирам някакви дрехи, четката за зъби, забравям си телефона и тръгваме. Проспивам пътуването с влака, проспивам полета и се събуждам в Гданск със спомен за кратки интервали тичане към гарата и към летището.

В Полша сме около седем и вече се е стъмнило. Както ще разберем по-късно, стъмнило се е още в три и половина. Налага се да изчакаме автобус, който ще ни отведе от аерогарата до центъра, където сме резервирали хостел. Оглеждайки се наоколо започвам да се чувствам в свои води. Лъжлив таксиджия ни предлага „Good price“ около три пъти, а когато питаме за спирката на английски ни гледат въпросително или ни подминават. След тридесет минути пристига автобусът, яхваме се и намирам захвърлена сим карта. Иво е в екстаз. Слага картата на телефона си и така намираме първият си приятел от Полша – Стачу. Ние няма да станем негови приятели, защото в картата няма пари за да му съобщим, че сме пристигнали, но със сигурност ще помним това име като нашия първи полски другар. Стачу, където и да си – обичаме те!

Когато забавата със сим картата приключва и поглеждаме през прозорците на ужасяващо шумния автобус, чувството ми за „вкъщи“ се удвоява. Огромните социалистически панелки са подредени в стройни редички, автобусът се пълни все повече. Иво  твърди, че минаваме покрай Младост за към центъра. Аз съм склонна да му повярвам.

Четиресет минути по-късно сме на правилната спирка, сменяме малко евро за много злоти и се отправяме към хостела. Умората от предната вечер започва бавно да ме напуска и ме завладява приповдигнатото настроение на първата вечер. Всички сме го усещали – първата вечер в нов град винаги е съчетание от не знам, искам, мога, имам пари, не съм от тук и съм за малко, обилно полято с местното пиене (обикновено събуждането на следващия ден е също характерно съчетание на безмилостно главоболие и кратко спиране на сърцебиенето при проверка на портмонето).  За съжаление, дори не подозирам колко първата вечер в Гданск ще надхвърли очакванията ми.

Когато пристигаме в хостела ни посреща невероятно усмихнатата прекрасна черноока Беата. Иво й се нахвърля с въпросите, от които тя по-късно ще ни сподели, че й е дошло до гуша. Къде е най-близкият супермаркет и коя полска водка би ни препоръчала. Аз все още се боря с естествената си непоносимост към срещи с нови хора и се оглеждам към кухнята. От там изскачат зашеметяващият висок и рус нимф Матеуш, приказливата и нахакана Ханя и началната учителка Марта. Поздравяват ни, Матеуш пише на листче имената на две от най-добрите полски водки и с Иво изхвърчаме към главната на Гданск. Минаваме покрай наколко симпатични кръчми на улица „Пивна“(!) и излизаме на прекрасната пешеходна „Длуга“.  Католически катедрали, тясни и високи къщички с орнаментирани покриви, залепени една за друга. Викачите от заведенията ни примамват, пушещи и весело тъжни, както само славяните можем да бъдем. Ходим бързо, защото е ужасно студено. Излизаме на реката, минаваме по моста, сочим кораба ONYX с усмивка и се шмугваме за водка. Изпълняваме препоръката на Матеуш и взимаме Zoladkowa gorzka.

Навръщане осъзнаваме, че хостелът е с перфектна локация точно в началото на улица „Пивна“, която крие своите полски съкровища, но за тях по-натам. Настаняваме се удобно в кухничката и Иво сипва на мен и новите ни полски другари по чашка Zoladkowa. Водката се оказва лоша изненада с твърде сладкия си вкус за нашите хардкор гърла, но пък компанията ни пленява моментално. Въпреки, че ги мислехме за стари приятели, Марта и Матеуш  се оказват напълно непознати гости на хостела, а Ханя – приятелка на Беата. Изпивам първата си водка с тях и вече имам чувството, че ги познавам от години. Стомахът ми бавно се стопля от питието, а душата ми направо се разтапя от другарите и другарките поляци. Тук се налага да вметна, че от три месеца живея в меката на перфектните улици, безкрайните правила и правилници, колелата и високите смели студени нидерландски мореплаватели – Холандия. Холандия е прекрасно устроена, заплатите са ужасно високи, престъпността е мит и животът е песен, но всичко това бавно беше започнало да вкоченява балканската ми кръв и да успокоява тъжнорадостната ми постсоциалистическа душа. Или както каза Иво – липсват ми панелките. Може би затова настроението още повече ми се приповдигна от новите ни приятели – разбирах всяка тяхна дума чудесно, разбирах хуморът им, разбирах терзанията им, разбирах всеки парадокс от живота им. И се смеехме.

Матеуш и Иво се заприказваха за причините да се срещнем в този хостел. Момичетата огласяхме стаята със смеха си. Оказа се, че полякът е по работа в Гданск и е дошъл само за уикенда. Когато го попитахме каква е работата той се разсмя и си сипахме по още една водка. При всяко отпиване, хапвахме по един резен портокал. Така било най-вкусно.

Матеуш продължи да разказва. Имал позната на познати, която му се обадила за „една много добра оферта“ – таен клиент. Това е човек, който се прави на клиент на избрана верига заведения с цел работодателят да контролира поведението на персонала. Нещо като скрита камера. Матеуш беше нает да бъде таен клиент на верига стриптийз клубове из цяла Полша. Всеки уикенд в различен град – с 600 злоти (150 евро) джобни пари на вечер за питиета и момичета.“ Just a normal job, and I am heading to work after 12.“ Разбира се, че му се беше обадила позната на познати.

Говорим непрестанно, разказваме им за Холандия и за България, те пък ни препоръчват къде да прекараме утрешния ден. Ние им показваме, че сме по-заинетресувани къде да прекараме младата полска нощ тропаща на вратата. След кратко съвещание ни насочват към shipyard – a. Аз поглеждам недоверчиво и започвам да се чудя защо ни пращат на парти в корабостроителницата, но когато се заслушвам осъзнавам, че със сигурност отиваме. Shipyard-a е всъщност Сточная Гданска. Там, където Лех Валенса и хилядите работници започват  огромна стачка и движението „Солидарност“, което е първото блокче в доминото на разпадащия се социалистически блок. Заведението в Сточная се нарича Бюфет и е старият обеден стол на корабостроителницата. Няма как да стане по-добре, лъжа се аз и поглеждам съзаклятнически Иво, на който също не му се вярва. Разделяме се с новите ни преятели, Матеуш отива да се труди, а ние се отправяме с нетърпение към Бюфет.

Излизайки от центъра на Гданск завиваме покрай лъскав мол с бляскава гадна коледна украса и попадаме в междублоковото пространство на улица осеяна с дупки и коли,  паркирани по тротоарите. Иде ми да разцелувам калните останки асфалт на майка Полша. След кратко лутане и едно патронче сме в Сточная, огромните кранове и слабото осветление правят постиндустриалната гледка още по-зашеметяваща. Намираме партито трудно, кални сме до ушите и заварваме Бюфет празен. Закъснели сме, но решаваме да изпием по едно, така или иначе вече сме вътре. Поръчвам си бира и от някъде изскача къдрокоса полякиня и започва да спори с Иво. Пия си бирата и наблюдавам спора – знам, че няма да стигне до никаде. С Иво не се спори.  Когато ми става скучно решавам да се намеся като синя каска, оказва се, че къдрокоската ни иска пари за вход и аз се разсмивам. С Иво не се спори, особено за пари. Давам й последните си десет злоти и отивам да разгледам. Столът не е променян изобщо, същата соц дупка, която е била преди години – питам бодигарда за тоалетната и той ме изпраща сърдито надолу по стълбите. Да, и вие ми липсвахте тъпи гологлави гардероби в сака, усмихвам му се аз.

Когато се връщам заварвам на бара Иво с нова компания. Единствените хора, останали на това парти вече са наши приятели. That escalated quickly, очудих се аз и отидох да се социализирам. Отново. Запознах се с трите Анки, шофьорчето и гаджето на едната – олюляващ се веселяк с кръстосани от алкохол очи. Къдрокосата ни инквизиторка се оказа една от трите Анки и аз нямаше как да не й направя забележка, че ни е оставила без пари. Подозирах, че Иво й е направил тази забележка неколкократно. Пием си пиенето, продължаваме със социализирането – Анка 1 рисува на стъкло, Анка 2 отговаря за офиса, Анка 3 е твърде пияна за да си говори с нас, а шофьорчето шофира. Включително и тази вечер. Опитваме се да комуникираме с тях на английски, което се получава трудно с Анка 1, ужасно трудно с Анка 2, а с шофьорчето сме на ръкомахане и хилене. Бюфет, обаче затваря в два, с идеята да ни прекъснат веселбата. Аз си представям топлото чисто легло в хостела и ми става приятно, че нямам повече пари. Знам, че ако имах, нямаше да се дам така лесно на вече порастналата нощ.

Полша, обаче има други планове за нас. Иво отново започва да ме гледа съзаклятнически, а Анка 1 ни кани на дискотека с веселата им дружинка. Ще ни закарат. Ще ни черпят. Няма страшно. Първите две реплики са супер, но третата никога не е вярна в тази последователност. Знам, че има страшно. Разпъждам разочарованието от рязко отдалечилата се среща с постелите и се включвам в олигофренското хилене от Бюфет до колата. Снимаме се, те с телефоните, Иво със сапунерката, аз само се зъбя. Нямам телефон, нямам пари, намирам се на корабостроителницата в Гданск и умирам от смях. Знам, че вечерта тепърва започва. Напъхвайки се някак в раздрънкания Опел, питаме домакините дали няма да има проблем с полицията. Те ни поглеждат очудено за момент и избухват в неистов кикот. Да, знаем, че няма да има проблем.

 Ние, с Иво,Анка 1 и 2 сме на задната седалка, където аз си намирам неотворена бира и се възползвам тактично. Анка 3 е изчезнала някъде, където падането на режима е започнало, а гаджето на Анка 2 разцепва въздуха с екзалтиран смях на всеки 25 секунди. Виждам, че лампите за бензина и маслото на Опела светят и вече със сигурност се чувствам като у дома. След пет минути във веселото комби паркираме пред хостела, от където Иво прави грешката да вземе по-едрата банкнота. Както споменах по –горе, първата вечер се отличава с изключителен размах в харченето, защото обикновено не ти пука. Трябва да се отбележи обаче, че изборът ни да дойдем в Гданск се основаваше на три евро разлика с билета за Рига. Предполагам, че това говори достатъчно за финансовото ни състояние като студенти в Холандия. И туристи в Гданск.

С новите сили в джоба се отправяме към дискотеката, по пътя си говоря с Анка 2, гаджето й решава да изчезне някъде и шофьорчето отива да го търси. Молят се да не е паднал в реката и тя ми споделя, че е малко пиян. Да, бе – помислям си аз и я питам за дискотеките, тя на свой ред ми отвръща с „It is shit, but we drink vodka and dance“. Да, бе – отговарям й отново на ум.

Намираме клуба, появяват се и двамата ни полски приятели и с влизането се нареждаме на бара. По един шот водка за добре дошли, шофьорчето си сипва кола в чашата и гледа отстрани. Става ми жал, но обстановката около нас разгонва много бързо мислите ми за непиещите и тяхното ужасно положение. Неонови светлини, кожени канапета, огромни охранители, червени крушки. Поляк с тъмни очила и светеща диадема танцува сам на подиума до диджея. На дансинга – около двадесет мъртво пияни мъже и две-три силно казано облечени полякини. Добре дошли в студентски град, помислям си аз и Анка 2 почти ми вади рамото като ме дърпа към подиума. Аз удрям контра с ужас, но полската другарка се оказва по-силна от мен. Компанията е на дансинга до типа с диадемата. Единственото, което  правя аз през цялото време е да се превивам от смях.

Решавам, че все пак подиумчето ми е пряко сили и поемам експедиция обратно към бара, мой ред  е да черпя. Всички се присъединяват, а вярната ни лидерка Анка 2 не ме оставя да поръчам. Те ще ни черпят цяла нощ, казва ми тя. След три стотни полита на забавен каданс пред очите ми назад към пода. Виждам как зениците й бавно се разширяват, Иво се хваща за корема и избухва в смях. Поглеждам отново към нея и ставам свидетел на удара на главата й в пода, която отскача от тила. В ръката си държи останките от чашата си, а Иво вече реве с глас. Тук действието отново се забързва, храбрата Анка става, крещи „Курва“ и ми обяснява, че се е спънала. Аз съм в шок, виждам, че не се е порязала и изпадам в още по-голям шок. Знаех, че поляците са издръжлива нация и жилави човешки същества, но такова бързо изправяне на крака след такава среща със земята не бях виждала. Пихме за оцеляването й по два шота, а Иво почерпи шофьорчето кола.

Забавата продължи в същия дух, Анките поръчаха хип-хоп на диджея,  танците ставаха все по бавни, а дансингът все по-нестабилен под краката ми. Нощта вече беше в напреднала възраст, а аз бях спечелила битката с нея. Сбогувах се с новите си полски другари, изпихме по едно за чао и стъпките ми отекнаха по „Длуга“.  Свих  на магия по „Пивна“ и уцелих леглото лудо влюбена в Гданск. Вечер първа беше приключила, а имах още две пред себе си.

2.

Саня… Саня… Отварям си едното око и чувам името си. Осъзнавам, че Иво също страда някъде на горното легло. Отварям и второто си око и виждам, че на съседните легла има двама човeка, които също са се събудили туко-що в деветия кръг. Трудно им е, на мен също. Отговарям на Иво за да се успокои, че съм жива и ставам. Часът е два, пропуснали сме закуската и обяда. Когато се връщам в стаята ставам свидетел на следния разговор между съседите ми по легло: – „Do you recall starting a fight yesterday? – …No – Well, you did and I got a punch in the face because of you!“

„I love Poland!“ – намесвам се екзалтирано аз и излизам по улиците на Гданск. Градът има население от около половин милион и централната му част е сравнително малка, но изключително кокетна. Малки улички, внушителни арки и зад всеки ъгъл те дебне уютна кръчма. Аз се изкушавам непрестанно, Иво твърдо е решил да пообиколим преди да пристъпим към първата бира. Излизаме на реката, минаваме по моста и отново улиците внезапно се осейват с дупки, а сдрачаващият се ден започва да извиква студени тръпки по гърбовете ни.  Летният курорт Гданск е изключително популярна туристическа дестинация за поляци, както и за близките скандинавски страни. Извън сезон, обаче е постиндустриален и вкочанен до кости град.

Полската нереалност продължи с пълна сила след разходката. Нощта ни отведе в близък локал след доста бири, унищожени с безмилостна скорост в хостела. Drinking hall е английската дума за този вид барове, на полски не разбрахме как се казват. Играта е следната – всичко за пиене е по 1 евро, всичко за ядене – по 2. Чисто и просто. По много и на шотове.

С Иво вече сме нарекли дупката „4 стаи“, заради невероятната прилика с едноименното софийско дупче. Влизайки, осъзнаваме, че е празно, а барманът ни гледа враждебно от другия край на заведението. Все пак, решаваме да дадем шанс на полските четири стаи и заемаме стратегическа позиция пред бара. Аз си поръчвам херинга с водка, а Иво ме гледа погнусено. Риба и парти, било като чесън и парти – не вървяло. Аз решавам, че представата му за социални норми не ме касае и се наслаждавам на тази балтийска хармония от вкусове. Херинга и водка. Водка и херинга.

В бара влизат още двама заблудени туристи, момче и момиче. Аз минавам на бира, Иво минава на социализиране. Става ми тъпо, а намръщеният барман още повече ме кара да искам да го бяха мариновали него вместо херингата. Допивам си, не казвам чао и изчезвам от полските четири стаи. Има моменти, когато ти става тъпо изведнъж, рязко и болезнено. Смисълът на живота ти се изплъзва от дневния ред и мисълта си прави лоши шеги със съзнанието ти. Обикновено, ако си в компания, хората казват, че си се „вкиснал“. Аз бих го определила като процес на внезапна мозъчна ферментация с характерни особености като: самомразене, мразене на света като цяло, мразене на света в частност, мразене на това, че мразиш всичско и завършва с фразата „Еби го…“. 

3.

Имаме план! Бъбривата и червендалеста Хана ни е обещала разходка. Ставаме на време за срещата, с което аз се гордея неимоверно. Пак сме изпуснали закуската, но поне няма да изпуснем местния гид.

Насочваме се към Сточная, Хана говори през цялото време. За Полша, за Гданск, за Солидарност и за папа Йоан Павел II. Когато стигаме до корабостроителницата, гласът й започва да трепери. Показва ни оградата, през която градът е подавал хляб на стачкуващите работници, както и портата, която Валенса прескача символично. Времето е лъжливо слънчево, но аз си играя с ледените локви по пътя. Чупя леда с ботушите си, а Хана разчупва леда между нас с истории за Полша. Всяка следваща е все по- интригуваща, но и все по-тегава. Няма нищо весело в цялата картинка. Нашият гид разпалено защитава настоящият премиер, и желае смъртта на опозицията в лицето на Ярослав Качински. Буквално.

Разходката навява точно това чувство, което изпитваш когато отваряш вратата на опикан вход на панелка. Хем, знаеш, че няма страшно, хем знаеш, че по-страшно от това да те е страх да си влизаш в блока няма накъде.

Опитвам се да разведря обстановката и питам Хана за чудатите соц барове с херинга и водка за 3 евро общо. Лъжа я, че сме си прекарали много яко предната вечер в един от тях. Удрям на жесток камък с разведряването. Оказва се, че тези заведения стават популярни след ужасно тъпата самолетна катастрофа край Смоленск от 2010 година. Тогава Полша губи едновременно президентът си Лех Качински, високопоставени полски военни, управителят на полската централна банка, заместник министъра на външните работи, правителствени лица, 12 депутата от полския парламент, старши представители на полското духовенство и роднини на жертвите от Катин. Ханя горчиво отбелязва, че по закон тези лица нямат право да пътуват заедно заради опасността от национален разрив, ако нещо се случи. „But this is Poland.“

Оставам без думи и бавно се убеждавам, че нереалността на Полша се дължи именно на това постоянно ебаване на историята (съдбата, Господ, маите, тамплиерите или каквото ви е на сърце). Делегацията за почитане паметта на жертвите (21 857 поляци) от Катинското клане умира в катастрофа седемдесет години по-късно. Fuck me! И какво въобще свързва евтините барове с тази катастрофа? И как може да има барове, свързани със самолетна катастрофа?!

Хана се разсмива и набързо ми обяснява, че във Варшава избухва масов протест след трагедията . Описва ми го като: едни протестират, други протестират срещу тях, а трети гледат сеир. Представям си го много точно с детайлни картини от софийските улици, особено сеирджиите. Баровете станали популярни, защото на мястото на протеста имало точно такъв вид заведение – евтина водка и храна за измръзналите протестиращи, техните опоненти и жадната за шоу тълпа.

Преставам да питам за каквото и да е. Иво се заема да ни спре от дуетно прерязване на вените и предлага разходка до Сопот, съседния град, който е известен с най – дългия дървен кей в Балтийско море. Хващаме влака и Хана предлага вечеря с полски картофени палачинки по-късно в хостела, аз се радвам, че не ми разказва историята около тяхното превръщане в традиционна храна.

 Сопот е Созопол! Сопот е Созопол!  Курортните градове са прекрасни извън сезон. Меланхоличното спокойстве е незаменимият им чар, а празните заведения голямата им болка. Ходим смело по главната, която ни отвежда право при  М О Р Е Т О. Морето е при морето, смея се аз, а Хана подхваща темата за умиращи от прехранване чайки през летния сезон. Изключвам й звука и се наслаждавам на сол(студ)ения вятър. От тук се вижда паметникът, посветен на жертвите от Втората Световна Война. Първата стъпка на германския ботуш е била в Гданск. Та та та дааа. Дарксайдът е навсякъде около нас, и аз започвам да о-ж-а-д-н-я-в-а-м.

След кратка пауза за черешова бира, се прибираме в прекрасният и топъл хостел, далеч от измъчената душа на Хана. Лягам си в топлите завивки и оплаквам съдбата си на безтелефонен интернет наркоман. Присещам  се за изминалия ден и си бия два шамара на ум за лигавченето.

След кратък power nap се насочвам към кухнята, където Хана и Беата вече забъркват картофените палачинки. Отварям си бира и Иво пристига с бутилка водка. Знаех си, че вечерята няма да е толкова скучна, радвам се мислено аз, а полските диви се подхилкват развълнувано. Хапваме, разреждаме водката с бира и говорим за приликата между поляците и българите. Приличаме си по много неща, но със сигурност по едно се различаваме. Не съм вярвала, че някога ще го кажа, но ние сме по-ведри пичове. Направо сме си супер свежи пред изтерзаната полска душа. Не споделям тези си наблюдения с домакините ни, но от друга страна усещам, че Иво чувства нещата по същия начин. Наблюденията ми се потвърждават с течение на вечерта и разказите на Хана и Оливия (нощната смяна в хостела). И двете имат родители тежки алкохолици, което не било хич рядка случка в Полша. Всеки пие, казват ми – пием  по много, пием от всичко и пием често. Смешно ли ми е, тъпо ли ми е – не знам. Виждам, че и те не са нясно точно с баланса между трагедията и комедията.

„Пивна“ ни влече доста усилено и излизаме със загрята глътка из понеделнишки Гданск. Хана продължава да е нашият гид, но вече е започнала да криволичи и да пофъфля. Удряме две черешови водки и една херинга в drinking hall-а и водачката ни съвсем зацапва свещите. Говори несвързано за това колко е горда с историята си и колко не й се живее повече в Полша. Смеем се горчиво, знам ги тези нелогични мисли и на мен ми се мотаят непрестанно из главата. За да не се занимам повече с глупости, завършвам сета си с една бира и подстрекавам компанийката ни към ориентиране. Иво мрънка, че е рано, а Хана не може да стане от стола. Вървим по „Пивна“ и се чудя кога успяхме да размажем полякинята от пиене чак до толкова, че да мери улицата по ширина. Ходи с главата напред, изпуска си цигарата около пет пъти, а ние с Иво се споглеждаме смутено. Гидът ни има нужда да я заведем до вкъщи. Мятаме я на дивана в хотела и със спокойна съвест си лягаме. Последната вечер в Гданск беше нищо в сравнение с първата, но все пак я отбелязвам като достоен завършек на трипа.

Епилог

Отидете в Полша, аз ще се връщам там до края на живота си. Когато водката се стича топло в гърлата ви а херингата гледа мариновано от чинията, знайте, че нищо не е наред. (Но винаги има по един рус нимф, който да разведрява обстановката). Наздраве!

Последното видео от лабораторията на BanskoSummerProductions. Много благодаря за помощта и търпението на всички, които помогнаха за заснемането и специални благодарности на Николай и Цветан Бизеви за надписите.

Продуцент, режисьор, оператор, монтаж: Росен Спасов

Музика: Mloski – Scyscraper (Monokom records)

   С нарастващата сила на ,,Дживението за граждански права‘‘ и последвалото либерализиране на американското общество в средата на миналия век, тази дума се забранява. Именно защото се е видоизменила в расистки термин. Сега, когато убеждавам баща ми и други бетонени глави, че не трябва да използват тази дума, защото възпитава расизъм, той ми се смее и ме пита ,,Ми как да ги наричам‘‘. Когато говори за вуйчо ми, баща ми не го нарича ,,Тоя белия‘‘ примерно. И така е в цялото ни общество. И това е проблем, защото когато един родител не успее да научи детето си да прави разлика между расизъм и раси, това същото дете ще порасне и ще използва расистки термини и ще е потенциален расист – престъпник, побойник, убиец.

   Точно едно такова пораснало дете, което не е възпитано подобаващо от своите бетонирани в панелките родители с капаци, дойде снощи и развали веселбата на 30 нормални, добре възпитани деца, които са премахнали въпросните, вкоренени от родителите им расистки термини от речниците си. Дойде и започна да бие нашият чернокож приятел Еди. 10 минути Преди това Еди обясняваше на Саня, че често го нападали и затова има белези от побоища. Саня не му вярваше и го ебаваше, че си е просто побойник.

   И когато ви кажа да не използвате тази дума пред обществото и децата си, не търсете аргументи под дърво и камък. Защото когато отидем с мойте приятели да се забавляваме и цяла нощ е много приятно и весело и дойде някакъв случайно попаднал на партито бабун и започне да удря някой от компанията само защото е чернокож, тогава става грозно. Става грозно за хората наоколо, става грозно за собствениците на клуба, става грозно за мен, за вас, за нашите родители и за техните родители. Затова си помислете кое възпитава расизъм и кое не. И подбирайте малко думичките, които използвате. Не е непосилно. Децата ще пораснат и ще станат част от обществото, а нали постоянно искате то да е нормално – както казвате вие – като в белите държави. Само, че в ,,белите държави‘‘ расизмът и използването на расистки термини се наказва строго от закона.

Можете да видите две версии на филма в мрежата на следните линкове:

Personnel (with english subtitles) е 25-минутна фестивална версия на филма. Включва някои от епизодите с каране + интервюта: http://www.youtube.com/watch?v=dxQKO8Oz_6c

Personnel riding включва само епизодите с каране, забава и музика: http://www.youtube.com/watch?v=3pv1glHnGXw

Повече за филма тук: http://blog.banskosp.com/?p=674