Постер на филма

Късометражният игрален филм ,,Интервю в утробата на кита“ (2021, реж.: Рашко Раков) можете да видите на Кинематограф БГ от 11. 03. 2021. 

,,Интервю в утробата на кита‘‘ е режисьорски дебют на натрупалия вече доста опит оператор Рашко Раков. Присъствах на онази претъпкана премиерна прожекция на София филм фест през март 2021, когато целият салон на Дома на киното се наложи да изчака Раков да се наработи в някаква съмнителна холивудска (или телевизионна, не съм сигурен, а и няма значение) продукция. Най-накрая той се появи с тичане и успя да представи филма си. Запознат съм с операторското му творчество, но преди да видя името му в каталога на фестивала, не знаех, че има амбиции в режисурата и затова бях любопитен, а впоследствие и приятно изненадан. За съжаление, след този автогенериран, но и подплътен от фестивалната атмосфера хайп, филмът напълно изчезна, въпреки амбициозните продуценти (Мирамар филм, Компот колектив), които стоят зад него и звездния актьорски състав (Иван Бърнев, Бойко Кръстанов, Христо Петков и Ирмена Чичикова). Типично за късометражното ни кино. Хубаво е, че сега, благодарение на съвременните платформи за показ, отново зрителите имат широк достъп до него. Това още веднъж показва колко важно е интернет пространството за разпространението на алтернативните аудио-визуални форми. Гледайки отново филма, след близо три години, с удовлетворение осъзнавам, че той е все така актуален (а тогава току-що преминалата ковид пандемия му придаваше допълнително параноидно измерение и поле за интерпретация).

,,Интервю в утробата на кита‘‘ е артистичен филм, който умело изгражда свой собствен свят, целенасочено стилизирано стерилен. Затова принос има отчасти сценографията на Мартина Варийска, но най-вече операторската работа на Неделчо Хазърбасанов. Филмът е визуално безупречен, използва традиционни операторски похвати за да постигне максимален ефект, клаустрофобичното пространство е функционално за зрителя и съответства на историята. Хубаво е, че авторът, при трансформацията си от оператор в режисьор не се е подлъгал (или изкушил) да заснеме филма сам. Доверието му в отделен човек е напълно оправдано. Това са добрите практики на качественото кино. Към елементите, съобразени с филмовото повествование добавям и лимитираната музикална композиция на Даниел Иванов.

Кадър от филма

Така стигаме до актьорската игра, която е много важна за такъв тип психологически филми. На първо място поздравления за кастинга, както и за самите актьори, че са се съгласили да участват в проекта. Може би това е една от малкото положителни страни на факта, че родната ни кинематография битува в периферията на киното – звездите ни не са чак толкова големи (и заети), че да отказват по-скромни продукции. Освен това е уверена работата на режисьора с тях. Избегната е инертността в играта им, която понякога е натрапчива в подобни по-малки продукции. В същото време зрителят интуитивно припознава техни характерни черти, познати от досегашното им актьорско амплоа, в крайна сметка направило ги любимци на публиката. Много често е трудно да се намери този баланс, дори от опитни режисьори.

Сценарият е свободно базиран на четири литературни творби („Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски, „Мемоари на една монахиня“ от Дени Дидро и „Човекът и неговите символи“ от Карл Г. Юнг) и подсказва за ерудицията и афинитета към литературата на своя автор, но не е толкова адаптация, колкото синтез на елементи от всички тях. Невероятното е, че го прави само в рамките на 19 минути. Сигурен съм, че по-запознатият с гореспоменатите произведения зрител (признавам за мой срам, че аз самият не съм) ще открие всички препратки към тях и филмът ще е още по-интригуващ. В цялост чуваме стихотворението на Константин Павлов ,,Интервю в утробата на кита‘‘, дало заглавието на филма. То е органично вплетено като диалог между персонажите на Иван Бърнев и Христо Петков. В оригиналната поетична творба утробата на кита е метафора за изолираното пространство, което е принуден да обитава набеденият враг на тоталитарната система. Във филма метафората е изнесена на по-интимно, индивидуално ниво, въпреки че последният кадър може да се приема за директна референция към обществения кошер, от който всички сме част, независимо от социално-икономическия строй.

При повече вглеждане може да се извади и паралел между системата и институцията на психиатрията. За краткото си времетраене филмът провокира този и много други въпроси. Тримата пациенти една личност ли са? Докторът ли всъщност е психично болният, а пациентите негови надзиратели? Стремежът на филма е да не дава отговори – отворен е за интерпретации. Всеки зрител може да достигне до своя извод, според своите светоглед и ерудиция. В същото време ,,Интервю в утробата на кита‘‘ не е самоцелен интелектуален напън. Личи си, че авторът му е чувствителен и начетен, без това да прераства в поза или претенция. Те лиспват на всички нива – затова помагат сценария, актьорите, камерата, сценографията, музиката… и е показател за зряла и обмислена режисура.

Кадър от филма

Рецензия на филма ,,Тези, които останаха“ (2019, реж. Барнабаш Тот)   

2020 – странна година! Поради обективни причини Международният София филм фест, провеждан традиционно през март бе отложен и се проведе три месеца по-късно, възприел хибридна форма на провеждане – предимно в онлайн пространството, но с прожекции на открито (и с предпазни мерки), както и в Дома на киното. Да бъда част от първото в историята на ФИПРЕССИ онлайн жури, също беше странно, но не непременно неприятно. Заседанието мина безпроблемно и без технически трудности. Бяхме лишени от живия контакт, но се постарахме това да не влияе върху обсъждането на филмите и запазихме надеждата да се запознаем на живо в бъдещето. Ситуацията ни даде възможност да изгледаме филмите от международния конкурс бързо и без обичайните изкушения, които един фестивал предлага. По този начин много по-лесно поставихме всеки един от филмите в общия контекст.

Спокойно можем да кажем, без да се боим от клишето, че унгарският филм Those who remained (Akik maradtak, dir. Barnabás Tóth) е пръв сред равни. В него оцелелият от конецентрационен лагер Алдо (Карой Хайдук) и осиротялата Клара (Абигел Сьоке) завързват необикновена връзка, чрез която и двамата запълват човешките отсъствия в живота си. Взаимоотношенията привидно влизат в шаблона баща-дъщеря, но нюансираните актьорски изпълнения подсказват и други техни девиации.

Абигел Сьоке в ролята на Клара

Времевият прозорец, в който е ситуирано действието е експлоатиран рядко в киното, тъй като обикновено авторите избират привидно много по-драматичните периоди, които го обграждат. Като зрители сме свикнали да гледаме всякакви вариации и гледни точки, както към хитлеризма, така и към сталинизма. Персонажите току що са преживели Холокоста и над тях е надвиснала сянката на СССР. Ценното е, че авторите на филма използват този фон за да изследват развитието им в конкретните условия, без да се концентрират върху политика и история. Алдо и Клара не се вписват в системата на унифицирания човек, която СССР се опитва да наложи и това автоматично ги превръща в аутсайдери. Те обаче са индивидуалисти с характер и са основата на непокорното общество, което ще доведе до Унгарските събития от 1956. Връзката между двамата е сложна сама по себе си – той е гинеколог, а тя е негова пациентка и този конфликт подсилва още повече драматургията. Силният сценарий, в комбинация с безупречните актьорски изпълнения майсторски изграждат персоналните взаимоотношения, които изобилстват от емоции под повърхността.

Отчаяното търсене на лек за отчуждението се превръща в основна мотивация за действията на основните персонажи и често замъглява преценката за реалната опасност, която е надвиснала над тяхната връзка. Това важи с особена тежест за фрустрираната и крехка Клара, която отвръща първосигнално на атаките, въпреки огромната емоционална интелигентност, натрупана при досега с войната: ,,Как е възможно страха от самотата да те превръща в курва?‘‘

Абигел Сьоке в ролята на Клара

Изключително интелигентно и зряло, чрез изчистен и стилен минимализъм, но достатчъно точно и ясно е показано как режимът се укрепва – със среднощни набези, подхранване на параноя и вербуване на доносници в най-близкото човешко обкръжение. Филмът хитро завършва със смъртта на Сталин – светъл лъч на надежда за по-добро бъдеще на персонажите, но те сякаш инстинктивно усещат, че най-лошото тепърва предстои. Затова и привидно щастливия финал е компромисен и крайно условен.

Невидимият монтаж и музиката допринасят за майсторския краен резултат и заедно с ниския цветови ключ на камерата, който е клише, но изглежда като незибежен избор за този разказ, допринасят за крайния резултат – тих, човешки, майсторски филм.

(Текстът по същество е доклад към Международната федерация на филмовите критици и журналисти (ФИПРЕССИ), която връчи своята награда на филма ,,Тези, които останаха“ в рамките на 24 Международен София филм фест. Членове на журито на ФИПРЕССИ бяха Петра Метерц от Словения, Ектор Мартинез от Испания и Росен Спасов от България. Оригиналната версия на текста е публикувана тук: https://fipresci.org/report/those-who-remained/).

Снимки: www.siff.bg