Постер на филма

Късометражният игрален филм ,,Интервю в утробата на кита“ (2021, реж.: Рашко Раков) можете да видите на Кинематограф БГ от 11. 03. 2021. 

,,Интервю в утробата на кита‘‘ е режисьорски дебют на натрупалия вече доста опит оператор Рашко Раков. Присъствах на онази претъпкана премиерна прожекция на София филм фест през март 2021, когато целият салон на Дома на киното се наложи да изчака Раков да се наработи в някаква съмнителна холивудска (или телевизионна, не съм сигурен, а и няма значение) продукция. Най-накрая той се появи с тичане и успя да представи филма си. Запознат съм с операторското му творчество, но преди да видя името му в каталога на фестивала, не знаех, че има амбиции в режисурата и затова бях любопитен, а впоследствие и приятно изненадан. За съжаление, след този автогенериран, но и подплътен от фестивалната атмосфера хайп, филмът напълно изчезна, въпреки амбициозните продуценти (Мирамар филм, Компот колектив), които стоят зад него и звездния актьорски състав (Иван Бърнев, Бойко Кръстанов, Христо Петков и Ирмена Чичикова). Типично за късометражното ни кино. Хубаво е, че сега, благодарение на съвременните платформи за показ, отново зрителите имат широк достъп до него. Това още веднъж показва колко важно е интернет пространството за разпространението на алтернативните аудио-визуални форми. Гледайки отново филма, след близо три години, с удовлетворение осъзнавам, че той е все така актуален (а тогава току-що преминалата ковид пандемия му придаваше допълнително параноидно измерение и поле за интерпретация).

,,Интервю в утробата на кита‘‘ е артистичен филм, който умело изгражда свой собствен свят, целенасочено стилизирано стерилен. Затова принос има отчасти сценографията на Мартина Варийска, но най-вече операторската работа на Неделчо Хазърбасанов. Филмът е визуално безупречен, използва традиционни операторски похвати за да постигне максимален ефект, клаустрофобичното пространство е функционално за зрителя и съответства на историята. Хубаво е, че авторът, при трансформацията си от оператор в режисьор не се е подлъгал (или изкушил) да заснеме филма сам. Доверието му в отделен човек е напълно оправдано. Това са добрите практики на качественото кино. Към елементите, съобразени с филмовото повествование добавям и лимитираната музикална композиция на Даниел Иванов.

Кадър от филма

Така стигаме до актьорската игра, която е много важна за такъв тип психологически филми. На първо място поздравления за кастинга, както и за самите актьори, че са се съгласили да участват в проекта. Може би това е една от малкото положителни страни на факта, че родната ни кинематография битува в периферията на киното – звездите ни не са чак толкова големи (и заети), че да отказват по-скромни продукции. Освен това е уверена работата на режисьора с тях. Избегната е инертността в играта им, която понякога е натрапчива в подобни по-малки продукции. В същото време зрителят интуитивно припознава техни характерни черти, познати от досегашното им актьорско амплоа, в крайна сметка направило ги любимци на публиката. Много често е трудно да се намери този баланс, дори от опитни режисьори.

Сценарият е свободно базиран на четири литературни творби („Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски, „Мемоари на една монахиня“ от Дени Дидро и „Човекът и неговите символи“ от Карл Г. Юнг) и подсказва за ерудицията и афинитета към литературата на своя автор, но не е толкова адаптация, колкото синтез на елементи от всички тях. Невероятното е, че го прави само в рамките на 19 минути. Сигурен съм, че по-запознатият с гореспоменатите произведения зрител (признавам за мой срам, че аз самият не съм) ще открие всички препратки към тях и филмът ще е още по-интригуващ. В цялост чуваме стихотворението на Константин Павлов ,,Интервю в утробата на кита‘‘, дало заглавието на филма. То е органично вплетено като диалог между персонажите на Иван Бърнев и Христо Петков. В оригиналната поетична творба утробата на кита е метафора за изолираното пространство, което е принуден да обитава набеденият враг на тоталитарната система. Във филма метафората е изнесена на по-интимно, индивидуално ниво, въпреки че последният кадър може да се приема за директна референция към обществения кошер, от който всички сме част, независимо от социално-икономическия строй.

При повече вглеждане може да се извади и паралел между системата и институцията на психиатрията. За краткото си времетраене филмът провокира този и много други въпроси. Тримата пациенти една личност ли са? Докторът ли всъщност е психично болният, а пациентите негови надзиратели? Стремежът на филма е да не дава отговори – отворен е за интерпретации. Всеки зрител може да достигне до своя извод, според своите светоглед и ерудиция. В същото време ,,Интервю в утробата на кита‘‘ не е самоцелен интелектуален напън. Личи си, че авторът му е чувствителен и начетен, без това да прераства в поза или претенция. Те лиспват на всички нива – затова помагат сценария, актьорите, камерата, сценографията, музиката… и е показател за зряла и обмислена режисура.

Documentaries are often undeservedly overshadowed by fiction films, at least in terms of their popularity among the general public. Due to its specific means of expression and inherent educational and informative nature, viewers may find it to be a bit of a bore. Since the dawn of cinema, however, filmmakers who create this type of film have tried to break these clichés and notions. Currently, we are witnessing a period of increased interest in documentary cinema worldwide. Documentary films are winning major awards, the approaches to telling a story are more diverse and creative, and the possibilities for online distribution through legal platforms allow unprecedented access to the works of documentary cinema.

In the last two decades, Bulgarian documentary cinema has reached a good average level of production, as each year over 50-60 films are produced. New and young filmmakers are constantly joining in. The entire toolset of modern cinema and TV documentary production – unknown archival forage, 3D animation, different points of view, reconstructions… The filmmakers have different approaches in terms of constructing a narrative and presenting facts.

The yard of Cinematheque of North Macedonia

Attracting a wider audience, especially in a movie theatre, remains an unsolved problem to this day. That is why it brings me immense pleasure that together with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia we have prepared a representative selection of 10 Bulgarian documentaries. All of them are watchable, interesting, informative, have a fun element, and each is different from the other ones artistically. Another common theme is that all 10 of them had a successful festival presence and a relatively good performance on the domestic market during regular distribution.

The opening of the Week of Bulgarian Documentary Cinema in Skopje kicked off with Guardians of Our Conscience (2021, dir. Stanislav Donchev). To introduce the film, one of its screenwriters, Petya Alexandrova, who is an esteemed film critic in Bulgaria, was a guest at the event. She also presented the book “Bulgarian Post-Totalitarian Documentary Cinema” by Teodora Stoilova-Doncheva, who she co-wrote the script with.

The film sheds light on the little-known, but much-hated profession of conductors in Sofia’s public transport and the so-called “clampers” who penalize drivers for improperly parking their cars in the central areas of the capital. Their work is far from being easy – they have to possess a strong mentality, and at times defend themselves physically – but under the whole professional façade, they are still human beings with a special attitude towards life. For them, madness is an everyday situation – on the streets, at bus stops, at the traffic lights… The film crew is no less brave in reflecting on it.

Next in the week-long event is a program that includes the films “Autumnally” (1982, dir. Pancho Cankov), “I Dream Music” (1983, dir. Boris Hristov), and “Of Men and Bears” (1996, dir. Eldora Traykova).

“Autumnally” is an impressionistic miniature, which in an exceptionally poetic way, without words conveys so much – specifically about life in Bulgaria, but also more generally about human nature.

“I Dream Music” is part of a trend in Bulgarian documentary cinema from the 1980s, which, according to Teodora Stoilova-Doncheva, is preparing Bulgarian society for the change in the political scene that is in the near future. The films in this series are shocking, brave, sincere, and uncompromising, demonstrating a very good professional level and revealing the problems society in socialist Bulgaria is up against. At the same time, the film is an original portrait, filled with magical music and the talented personality of Ivo Papazov-Ibryama – the world-class clarinetist who, I am certain, the audience in North Macedonia knows well.

“Of Men and Bears” is part of another group of films, formed after the changes, but again capturing the pulse of the times. This creative tendency, according to Stoilova-Doncheva, is united by the theme of traveling. These are some of the most important and impactful, most awarded films nationally and internationally in our recent film history and in which traveling, in one way or another, has been made the protagonist of the narrative. These films are among the classic masterpieces of Bulgarian documentary cinema.

“Of Men and Bears” is a sharply social and critical film that colorfully tells the story of dancing bears and their trainers. It achieved a level of socio-psychological depth that was unprecedented. It also deals with the topic of minorities in Bulgaria, which subsequently transformed from being a taboo subject during socialism into one of the clichés of the post-totalitarian period, to which Bulgarian documentary cinema, along with television journalism, made a major contribution. According to the Bulgarian film critic Genoveva Dimitrova, Eldora Traykova is the only one who managed to go beyond ascertainments and turn her observations on the subject into dystopian pictures of the state.

The next decade is presented by the film “The Mosquito Problem and Other Stories” (2007, dir. Andrey Paounov) – one of the most awarded Bulgarian films. Society has now settled down from the storms of the 1990s and is ready for an analysis of the consequences of the changes. Andrey Paounov’s second film repeats and builds on the success of its predecessor “Georgi and the Butterflies” from 2004, considered the first significant film in Bulgarian cinema of the 21st century. The distribution policy and the festival strategy of the producers, AGITPROP, in accordance with the unquestionable artistic qualities of the films, spearheaded the new Bulgarian documentary cinema’s entry on the world film map. The team behind the two films – Martichka Bozhilova (producer), Andrey Paounov (director), and Boris Misirkov and Georgi Bogdanov (cinematographers) formed a great collective that created a recognizable style in documentary cinema with characteristic features – artistic vision, unusual look at mundane topics and gentle irony aimed at its subjects, which sometimes teeters dangerously on the edge of mocking them but never seems to cross the line.

“Dad Made Dirty Movies” (2011, dir. Jordan Todorov) tells the story of the lacking in popularity, but not in ordinariness Stefan Apostolov, who flees abroad to escape the communist regime. In Hollywood he realized the American dream, becoming the producer and director Stephen Apostolof (or A. C. Stephen). The story is told traditionally – with interviews and archival footage, but Todorov purposefully elevated Apostolof’s character into a cult. At the same time, he demonstrated why this is so important – during the time and the genre he worked in, Stephen Apostolof truly had a cult following. The viewer learns about the unknown cinema of sexploitation and the nudie-cutie genres, overpowered by porn.

Another cosmopolitan Bulgarian is portrayed in the film “Stoichkov” (2012, dir. Borislav Kolev). The most popular Bulgarian, Hristo Stoichkov, is shown during his glorious moments. This approach is justified by the filmmaker, according to whom the elevation of the man behind the name was the main goal. Kolev says about Stoichkov that he is a volcano in which all kinds of passions are raging, and apart from that, he is also a genius. The people who worked on the film have woven this same passion into the fabric of the story, which is why “Stoichkov” is attractive even to those who are not interested in football. It is no coincidence that it is the most watched documentary film in Bulgaria after the changes.

“The Last Black Sea Pirates” (2013, dir. Svetoslav Stoyanov) is simultaneously a funny and a sad collective portrait of a group of hopeless dreamers. Various life circumstances have pushed them to the margins of society, where they search for adventures and treasures.

“Citizen Cinema” (2014, dir. Kosta Bikov) portrays in an emotional way another hopeless dreamer – the film historian, director of the Bulgarian National Film Archive (from 1976 to 1981), and teacher, “the star of Bulgarian film criticism”, Todor Andreykov, whose passion for cinema has ignited the cinephile spark in a number of film and non-film people in Bulgaria. Both Andreykov’s personality and the film evoke a touching unification amongst the film community in Bulgaria and are charged with the personal affinity the filmmaker has for Andreykov. At certain times this becomes a weakness of the dramaturgy, but “Citizen Cinema” achieves its main objective – to show Todor Andreykov’s love for the art form of film.

“The Good Postman” (2016, dir. Tonislav Hristov) deals with the unavoidable in its actuality topic of refugees. However, it is only a starting point for deeper summaries of contemporary life. Hristov’s characters, refugees from themselves, live in the desolate village of Golyam Dervent. According to Stoilova-Doncheva, the characteristic of this film, as well as Tonislav Hristov’s other films, is that they are emotionally charged and often told as a tale without distracting from their documentary nature. I would add that they always move on the very fine line between documentary and fiction and in this sense, they are a phenomenon in the Bulgarian film context, but they are absolutely in sync with modern trends worldwide.

During the selection, with the colleagues from the Cinematheque of North Macedonia, we were following another factor – that the films should not be political. By no means does this mean that they are toothless. Each of the titles, regardless of its specific subject matter, represents an accurate picture of society and the complex world we live in, and helps to make sense of them. And this is perhaps the most important feature of good documentary cinema.

Translated by Boyan Tzenev

Pictures:
Bulgarian National Film Archive
Cultural and Information Center of the Republic of Bulgaria in Skopje

http://kinematograf.bg/wind2win-film

Wind2Win или Море на вятъра не е единствено и само филм. Аудиовизуалното произведение е витрина на една важна кауза. Проектът е иницииран от малко частно сърф училище. Неговите създатели са избрали нелеката задача да се занимават с това, което обичат не къде да е, а на българското Черноморие. Живеейки и дишайки тук, те няма как да не забележат многобройните му проблеми. Един от тях е… замърсяването с пластмаса, нищо изненадващо. Филмът ни показва, че тя извира отвсякъде, а Дунав я носи и от цяла Европа, сякаш нашата си не е достатъчна. Вече привикнахме екологичните проблеми не само на морето, но и в цялата ни страна (а защо не и по света) да се преекспонират от знайни и незнайни ,,специалисти‘‘ по най-досадни начини. Двойката сърфисти от филма избира малко по-нестандартен подход за комуникация на проблема. Те се захващат с нелекото водно пътешествие с уиндсърф по цялата дължина на българската морска ивица – от Дуранкулак до Резово. Това е техният начин да привлекат вниманието на по-широката общественост към проблема. Освен това обаче, те предприемат и още няколко важни стъпки. В помощна лодка с тях пътуват морски еколози, които изследват замърсяването на водата в продължение на всичките около 300 км. Това е важно, защото от цялата инициатива в крайна сметка има и някакъв директен практически ефект. Отделно организаторите на проекта се постарават посланието им да достигне до възможно най-много хора – организират събития, медийни участия, създават официален уебсайт и т.н.

В помощната лодка пътува и снимачен екип за да го има все пак документалния филм Wind2Win. Той е технически перфектен – добре заснет и добре озвучен. И няма как да е иначе – неговите създатели имат богат опит в приключенското създаване на филми, а и не само. Достатъчно е да се отбележи балансираното използване на дроновите кадри във финалния монтаж. Не трябва да се съмняваме, че създателите на филма са разполагали с голям обем от тях, но в случая са поставени на място, в помощ на историята. Създадена е и приятна и много интересна анимация, която също е с перфектен тайминг и допринася за приятното настроение. Музикалният фон също е в синхрон с разказа. Всъщност не само опита на снимачния екип е фактор за всичко това. Филмът е заснет от професионалисти, които познават много добре своите обекти и тяхната идея. Затова и темата на филма е толкова добре експонирана чрез използваните похвати.

Недостатъците на филма са малко и са пренебрежителни. Те са от драматургично, а не от техническо ниво. Дикторският текст, четен от самите сърфисти Йо и Илето звучи изкуствено и леко назидателно (за да се върнем към проблема с комуникацията на еко-проблемите), но пък от друга страна приближава зрителя до интимното пространство на двойката и личното им отношение към темата. Забавно е и, че персонажите са против пластмасата, а пазаруват запасите за пътешествието си в огромен хипермаркет, но… капитализъм. Както вече писах, това са бели кахъри. ,,Голямата‘‘ драматургична дупка идва към финала на филма – 300 км по вода с уиндсърф е впечатляващо предизвикателство. Сърфистите се сблъскват с капризите на Черно море, непостоянен вятър, чупи се и помощната лодка. Веднага след този инцидент обаче филмът прескача директно от Обзор в Резово и претупва финала. Изключително рядък случай е някой филм да страда от липса на дължина – обикновено е тъкмо обратното. Тук обаче десет минути отгоре щяха да балансират самото пътешествие и нямаше да натежат на зрителското преживяване, защото Wind2Win е достатъчно атрактивен и динамичен и комуникира по интересен начин своето важно послание.

,,Родословно дърво‘‘ е любопитен проект, който се движи на ръба на документа, експеримента и телевизионния театър. Казано по този начин, изглежда че неговите създатели, водени от амбиция и желание (а защо не и от арогантност), се опитват да седнат на няколко стола. Финалният резултат обаче е изключително еднороден и показва, че младите творци са се справили с предизвикателството. Видеото в никакъв случай не може да се нарече филм. Самите автори го наричат ,,онлайн проява в логиката на късометражното документално видео‘‘ и това определение сякаш е най-близо до същността на ,,Родословно дърво‘‘. В днешно време развитието на технологиите и интернет позволяват все по-плавното размиване на границите между жанровете и типовете кино. В случая, това размиване е подтикнато от административен проблем, но в крайна сметка се случва органично и естествено. Първоначално проектът е замислен единствено за сцена и печели финансиране от Национален фонд ,,Култура‘‘. Но идва март 2020… Участниците в проекта са млади и инициативни, завършващи или току що завършили НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘ и мигновено се адаптират към тежката ситуация. Решават с помощта на свои колеги да заснемат постановката.

Финалният резултат пред камерата е умен, семпъл и лишен от претенции. Операторската работа се стреми към артистичност, но без излишъци. Личи си липсата на опит при монтажа и звуковия монтаж и може би при по-висока техническа прецизност, видеото би било по-атрактивно, но очевидно не това е била целта, а и все трябва да се тръгне отнякъде… Акцентът е връху историите и тяхното пресъздаване. Идеята е четири млади актриси да се завърнат в миналото чрез спомените за разказите на своите баби. И не става въпрос за мемоарни свидетелства, които рефлектират велики събития от историята на човечеството. Личната, човешка съдба влиза на фокус. Чрез своите индивидуални истории Христина Джурова, Цветелина Атанасова, Василена Кънева и Любомира Башева пресъздават запознанството и последвалата любов на своите праотци. Правят го вдъхновено и без свян, с много обич. Носталгията се превръща в радост, вместо в тъга. Четирите изпълнителки са много различни една от друга, но образуват усещане за цялостност в крайния разултат. Едновременното дозиране на артистизъм и автентизъм в тяхната актьорска интерпретация е ювелирно и изтънчено.

Резонно би било да зададем въпроса дали заглавието ,,Родословно дърво‘‘ е най-точното за видеото като финален резултат, който се гледа от широката публика. То е по-подходящо за обемен мултидисциплинарен проект, в чийто контекст да се направи първоначално замисленото сценично представление, още едно (или няколко) продължения на филмчето, тематична изложба и т.н. Предостявам тази идея безплатно и с удоволствие, защото съм сигурен, че ако този екип се захване с нея ще я осъществи, така че отстрани да изглежда лесно.

Кратко описание: Пациент на психиатрична болница страда от безсъние. За да успокои нервите си, решава да потърси цигара. Заедно с нея получава и дългоочакваната добра новина за края на войната.

Късометражното кино е особена форма изкуство. Според различни определения и стандарти максималното времетраене варира от 40 до 60 минути. А в тези рамки могат да се поберат още няколко подформата като всеки един от тях има своите специфики. Най-разпространеният от тях е 21-27 минути, но съществуват и много по-кратки, а един приятел има свое определение: ,,Щом не ти става скучно, значи филмът е късометражен.‘‘ При силно ограниченото екранно време, с което разполагат авторите на късометражно кино, историята им трябва да е максимално концентрирана и ясна и в същото време да е атрактивна и да хваща зрителя за гърлото. Във времената на ,,Новата златна ера на телевизията‘‘, в които живеем днес, и за които е характерно една история да бъде (в повечето слуачи ненужно) разтеглена в няколко сезона от по 10-13 епизода, направо е учудващо как някои автори успяват да създават късометражен кино концентрат.

Действието във филма ,,Войната‘‘ (реж. Стефан Командарев) се развива за по-малко от 5 минути (изключвам финалните надписи от времетраенето). Основният персонаж няма време да допуши цигарата си дори. Той е психично болен и лесно може да бъде нарочен за метафора на побърканото българско общество по време на политико-икономическия преход от комунизъм към демокрация. Филмът е свързан с прехода по две линии: контекстуално е част от по-голям омнибус (,,15‘‘), проект на в-к ,,Капитал‘‘, който включва още 14 филмчета на изявени български артисти и има за цел да онагледи, къде по-директно, къде по-метафорично 15-те години между 1993 (създаването на вестника) и 2008. По-важен е вмъкнатия в сюжета звуков фон, съставен от автентични архивни репортажи на Дарик радио. Без него ,,Войната‘‘ (заглавие нарочно лишено от конкретика) спокойно може да се разглежда извън контекста на големия проект като отделно произведение и може да придобие редица тълкувания. По-късно Стефан Командарев ще използва звуков фон от радио записи и радио станции за покачване на напрежението и драматургични двигатели в ,,Посоки‘‘ (2017) и ,,В  кръг‘‘ (2019). Звуковите материали са основен и интелигентно използван детайл – емоционален катализатор, който поставя историческото време в разгара на януарските митинги от 1997.

Лесно е да сравним протестните действия с военни. Затова и изпълнението на Малин Кръстев допринася за многопластовото послание на филма. Той очевидно страда от някаква форма на посттравматичен стрес, но може и да не е точно така. Какво правим, ако светът извън психиатричната болница е полудял до краен предел? Мимиките на актьора в комбинация с фонограмата (тук включвам и оригиналната музика на Ивайло Миленков) са есенцията на тази концентрация, за която стана въпрос в началото. Киномански артефакт е пък кратката поява на Николай Урумов, който играе традиционната за себе си роля, отредена му от българското кино – на не особено интелигентен, безскрупулен и злоупотребяващ с властта си началник.

Докато гледах ,,Войната‘‘, си дадох сметка, че за първи път го гледам извън контекста на омнибуса ,,15‘‘. Именно като отделно произведение се публикува и сега, след още почти 15 години. Интересно е, че като метафора не е остарял изобщо, а в същото време може да се възприема и като историческо огледало на българския преход.

Кадър от филма

Рецензия на филма ,,Тези, които останаха“ (2019, реж. Барнабаш Тот)   

2020 – странна година! Поради обективни причини Международният София филм фест, провеждан традиционно през март бе отложен и се проведе три месеца по-късно, възприел хибридна форма на провеждане – предимно в онлайн пространството, но с прожекции на открито (и с предпазни мерки), както и в Дома на киното. Да бъда част от първото в историята на ФИПРЕССИ онлайн жури, също беше странно, но не непременно неприятно. Заседанието мина безпроблемно и без технически трудности. Бяхме лишени от живия контакт, но се постарахме това да не влияе върху обсъждането на филмите и запазихме надеждата да се запознаем на живо в бъдещето. Ситуацията ни даде възможност да изгледаме филмите от международния конкурс бързо и без обичайните изкушения, които един фестивал предлага. По този начин много по-лесно поставихме всеки един от филмите в общия контекст.

Спокойно можем да кажем, без да се боим от клишето, че унгарският филм Those who remained (Akik maradtak, dir. Barnabás Tóth) е пръв сред равни. В него оцелелият от конецентрационен лагер Алдо (Карой Хайдук) и осиротялата Клара (Абигел Сьоке) завързват необикновена връзка, чрез която и двамата запълват човешките отсъствия в живота си. Взаимоотношенията привидно влизат в шаблона баща-дъщеря, но нюансираните актьорски изпълнения подсказват и други техни девиации.

Абигел Сьоке в ролята на Клара

Времевият прозорец, в който е ситуирано действието е експлоатиран рядко в киното, тъй като обикновено авторите избират привидно много по-драматичните периоди, които го обграждат. Като зрители сме свикнали да гледаме всякакви вариации и гледни точки, както към хитлеризма, така и към сталинизма. Персонажите току що са преживели Холокоста и над тях е надвиснала сянката на СССР. Ценното е, че авторите на филма използват този фон за да изследват развитието им в конкретните условия, без да се концентрират върху политика и история. Алдо и Клара не се вписват в системата на унифицирания човек, която СССР се опитва да наложи и това автоматично ги превръща в аутсайдери. Те обаче са индивидуалисти с характер и са основата на непокорното общество, което ще доведе до Унгарските събития от 1956. Връзката между двамата е сложна сама по себе си – той е гинеколог, а тя е негова пациентка и този конфликт подсилва още повече драматургията. Силният сценарий, в комбинация с безупречните актьорски изпълнения майсторски изграждат персоналните взаимоотношения, които изобилстват от емоции под повърхността.

Отчаяното търсене на лек за отчуждението се превръща в основна мотивация за действията на основните персонажи и често замъглява преценката за реалната опасност, която е надвиснала над тяхната връзка. Това важи с особена тежест за фрустрираната и крехка Клара, която отвръща първосигнално на атаките, въпреки огромната емоционална интелигентност, натрупана при досега с войната: ,,Как е възможно страха от самотата да те превръща в курва?‘‘

Абигел Сьоке в ролята на Клара

Изключително интелигентно и зряло, чрез изчистен и стилен минимализъм, но достатчъно точно и ясно е показано как режимът се укрепва – със среднощни набези, подхранване на параноя и вербуване на доносници в най-близкото човешко обкръжение. Филмът хитро завършва със смъртта на Сталин – светъл лъч на надежда за по-добро бъдеще на персонажите, но те сякаш инстинктивно усещат, че най-лошото тепърва предстои. Затова и привидно щастливия финал е компромисен и крайно условен.

Невидимият монтаж и музиката допринасят за майсторския краен резултат и заедно с ниския цветови ключ на камерата, който е клише, но изглежда като незибежен избор за този разказ, допринасят за крайния резултат – тих, човешки, майсторски филм.

(Текстът по същество е доклад към Международната федерация на филмовите критици и журналисти (ФИПРЕССИ), която връчи своята награда на филма ,,Тези, които останаха“ в рамките на 24 Международен София филм фест. Членове на журито на ФИПРЕССИ бяха Петра Метерц от Словения, Ектор Мартинез от Испания и Росен Спасов от България. Оригиналната версия на текста е публикувана тук: https://fipresci.org/report/those-who-remained/).

Снимки: www.siff.bg

Кратко описание: Екзотичният отшелник Дойчо и неговият най-добър приятел – овена Бечо се опитват да намерят заровено злато в тъмните гори на Балкана…

През 2015 в борбата за престижната, но уви вече несъществуваща награда ,,Джеймисън‘‘ за български късометражен филм в рамките на София филм фест безпрецедентно бяха селектирани 7 документални филма. Освен показател за предпочитанията на селекционната комисия на конкурса, изборът на тези филми беше в по-голяма степен заслужен реверанс към документалното ни кино, което в последните три десетилетия винаги е поне ,,с едни гърди (или може би топки?) напред‘‘ спрямо игралното, особено в количествено, но и в качествено отношение. В селекцията попадна и филма ,,Бандит и овен‘‘. Той показва избрани моменти от ежедневието на чудатия самотник Дойчо, обитаващ неопределено диво пространство на планетата Земя. Основният похват на филма е документалното наблюдение, с минимална или много добре прикрита режисьорска намеса. За успешното осъществяване на този замисъл е нужно интимно сближаване на автора и неговия екип до обекта. Той трябва да допусне чуждите хора в своя свят. В конкретния случай задачата е още по-трудна, защото Дойчо е екзотичен отшелник, който се е самообрекъл на изгнание. За щастие снимачният екип постига трудната цел и осъществява филма във видимо сурови условия.

На пръв поглед основният драматургичен двигател е мечтата на Дойчо да намери злато и да забогатее. Компания му прави един овен или пръч, както Дойчо си го нарича. Надеждата му е спусната отгоре, под формата на глас, който му казва, че спи върху много пари. Както вече съм писал, историята силно напомня на тази от филма ,,Последните черноморски пирати‘‘ (2013, реж. Светослав Стоянов). Тя обаче е само зрителски капан и бързо остава на заден план, а на повърхността изплуват много по-ценните теми, които филмът засяга. Чрез традиционните похвати на гореспоменатото документално наблюдение, авторът показва светогледа на своя персонаж. Зрителят научава защо той е избрал това съществуване. Неговият основен мотив е универсален – важно е търсенето, а не самото намиране на богатството, любовта и контакта с други живи същества. Отчаяното търсене го предпазва от загубата на смисъл – загуба, която би била фатална. Част от пътя е и несподелената любов, с която негова съседка го отблъсква от себе си и по този начин допълнително го мотивира да покаже несъвършенствата на самобитния си характер. И когато той кристализира пред зрителя, за него вече е ясно защо автора е избрал да направи филм за него.

Режисьорът Алберто Йорданов е представител на едно позитивно явление в българското кино, което е плод на промените от 1989, но най-вече на глобализацията и се случва отчетливо в последните 20 години: млади автори в киното, които го изучават в чужбина и с космополитна чувствителност се завръщат в България (все още недостатъчно експонирана и в този смисъл до известна степен екзотична) за да я покажат с уникален поглед – едновременно вътрешен, но и външен. Предишният филм на автора – ,,Централна гара София‘‘ (2013) също е част от това течение и има сходни характеристики от гледна точка на презентацията на нашата страна пред различните публики по света. Похвално е, че авторските търсения в тази посока са устойчиви.

Неслучайно постерът на Вдовици е решен като мозайка от персонажи.

,,Вдовици‘‘ започва ударно. След идиличния, но провокативен откриващ кадър, ставаме свидетели на експлозивна екшън сцена, която ще пробуди недоумение при запознатите с творчеството на британския режисьор Стив Маккуин (,,Глад‘‘, ,,12 години в робство‘‘) и ще накара всички останали да настръхнат. Бързият ритъм се запазва почти до началото на второто действие, което всъщност е реалното начало на историята. До тогава се запознаваме с множеството поддържащи персонажи, които явно целенасочено са най-силната страна на филма, както от гледна точка на драматургията, така и като актьорски изпълнения. Твърде вероятно е в предстоящия сезон на наградите, отличията да бъдат обрани тъкмо от актьорите в този филм, както в индивидуалните, така и в ансамбловите категории.

С най-впечатляващо изпълнение се отличава Даниел Калуя (,,Бягай!‘‘, ,,Черната пантера‘‘) като безскрупулен главорез. Ставаме свидетели на неговото абсолютно безкомпромисно отношение към опонента (обуславящо и смразяващата му игра) още в началото, в брилянтно заснета сцена, в която Калуя се саморазправя с две дребни риби, за които може да се каже, че гангстерския рап буквално става причина за тяхната смърт. Неистов злодей в една история, в която няма положителни персонажи. Всички части от филма с внушителното присъствие на Даниел Калуя са драматургически, операторски и технически перфектни. Негов постоянен екранен партньор е Браян Тайри Хенри, който прави страхотна роля в изненадващо креативния и интелигентен сериал ,,Атланта‘‘. Във ,,Вдовици‘‘ той е гангстер, предприемащ политическа кариера и това различно амплоа разкрива мащабния му актьорски потенциал. От (относително) по-непознатите лица може да се отличи и изпълнението на Елизабет Дебики (,,Пазители на галактиката Vol. 2‘‘). Нейната

Елизабет Дебики набира скорост и в попрището на същинската актьорска игра.

вдовица, след смъртта на малтретиращият я съпруг, изпитва неувереност като скъпоплатен ескорт, но много ловко се включва в криминалния мастърплан, който всъщност е основната сюжетна линия. Дебики пресъздава всички тези нюанси със завидно за малкия си опит майсторство. Като стана дума за опит, няма как да не се обърне внимание на безупречния Робърт Дювал. Въпреки микроскопичната роля на политически патриарх, който става свидетел на разпадането на изградения от него свят, ветеранът краде всяка сцена с присъствието си.

Парадоксално, тъкмо на обратния полюс са най-популярните актьори в каста – Колин Фарел, Лиам Нийсън и Мишел Родригез, които са плашещо инертни и очевидно се задоволяват с едноизмерната (и най-вероятно търсена) функция да бъдат магнит за публика. В крайна сметка ,,Вдовици‘‘ е актьорски филм и при толкова персонажи е много трудно да се определят един или повече главни такива. В това отношение, Вероника Роулингс на Виола Дейвис се извисява с една глава над всички, но това едва ли е изненада за някой. Дори с тази ,,лековата‘‘ за нейното творчество роля, чудовищно талантливата актриса почти сигурно отново ще бъде в предстоящите шампионски шортлисти.

Виола Дейвис с поредна сериозна роля.

След споменатото в началото задъхано първо действие, ритъмът на филма започва да се препъва в собствения си пъзел от истории и сюжетни нишки, някои от които са дори излишни и не вършат никаква работа, освен да объркат зрителя. Действието на филма се развива в традиционно криминалния Чикаго или ЧИрак, както местните наричат града, заради високите нива на престъпност и любовта на гражданите му към престрелките. Освен основната крими-екшън история, филмът покачва напрежението с елементи на политически трилър и се докосва до повърхността на теми като расизъм, рекет и проституция. Излишно е да споменаваме, че в подобна история хепиендът е нелеп и все пак, дори интелигентен режисьор като Стив Маккуин трябва да прибегне към него за да задоволи възможно най-широка публика. На фона на досегашната му филмография, ,,Вдовици‘‘ определено е сервилна крачка назад в кариерата на британеца. Но погледнат по-еманципирано, филмът е изненадващо добър образец за съвременен екшън-трилър.

,,Вдовици‘‘ е по кината от 16. 11. 2018

Снимки: Александра филмс

,,Рига (Първи дубъл)‘‘ е кинематографична джаз импровизация, заснета в рамките на 7 дена из улиците на латвийската столица. Зигфрид нахвърля част от диалозите и основните опорни точки на историята и оставя актьорите, натуршчиците и музикантите във филма свободно да интерпретират ситуациите. Той, и като оператор на филма, се възползва от предимствата на съвременната снимачна техника, която му позволява подобна свобода на действие и отлични резултати с естественото и дежурното осветление. Неговата камера следи отблизо персонажите без да натрапва дразнещи похвати от съвремието като например самоцелно клатеща се камера от ръка, нефокусирани образи и т.н. В този филм, техниката е в услуга на разказа, тя го регистрира, следейки брауновото движение на актьорите-персонажи. Те са представителна извадка на Рига, чрез която влюбеният в града и неговите хора космополит, показва едно особено приятно лице на столицата на Латвия. Камерата на Зигфрид регистрира улици, паркове, барове, апартаменти и арт академии. Като задкулисен наблюдател, във воайорски стил, е заснета и театрална сцена, но филмът не акцентира върху архитектурата или забележителностите на Рига, а върху лицата на нейните граждани – отблизо и с топло приятелско чувство. Авторът безпогрешно улавя и ежедневната фонограма на града. Нито един самоцелен туристически или рекламен филм не би могъл да постигне подобен ефект. Но да се върнем на разнообразните персонажи – в компилативна структура, филмът ги проследява паралелно. Те се реят из града, търсейки истинска любов като Беноа енота, или бягайки от живота си, за да се стигне до финала, с подчертано висок естетичен заряд, на плажа на Балтийско море. Тяхното движение се проследява с особено красиви кадри, които напомнят на тези в ,,Санса‘‘ (2003), но с характерните черти на модерната техника.

За разлика от предишните му два филма – ,,Киногама‘‘ (2008) и ,,Детски истории‘‘ (2011), които се движеха на ръба между документалното и игралното кино, ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ е много по-фокусиран върху игралния момент и разказването на историята, въпреки своя силно импровизационен характер. В този смисъл, филмът се доближава максимално до върховото постижение, и по мое мнение абсолютен шедьовър на режисьора –вече споменатият ,,Санса‘‘. Много хора, които не са гледали ,,Санса‘‘ се отнасят малко пренебрежително и с насмешка към непорастващото хипи, талисман на София филм фест, но за невежеството няма граници, няма и прошка. Времетраенето на филма е над два часа и въпреки това в нито един момент не натежава на зрителската перцепция. Диалозите са натурални и симпатични. Тук те са в изобилие и може би като количество надвишават сбора от тези във всичките му досегашни филми. Затова си мисля, че Зигфрид претърпява сериозно развитие във вижданията си за киното и изкуството. Очевидно посоката е възходяща. Чудя се, какво ли би направил с финансиране, ако имаше търпението да кандидатства за такова.

Неслучайно филмът започва с кадри от звукозаписно студио, в което се вижда и самия автор. Във филмите му музиката винаги е заемала централно място, а тук тя е възможно най-органично вплетена в произведението, както и в биографията на Зигфрид. В началото споменах джаз, не само заради саундтрака на филма, който е изграден предимно от музикални фрагменти от този жанр, в по-голямата си част писани и изпълнени от самия него, но и заради драматургичната и монтажната структура на филма. ,,Рига (Първи дубъл)‘‘ редува реплики и музикални паузи в прецизен ритъм. Според Зигфрид, Рига звучи още и като хип хоп и класическа музика, а защо не и като фюжън от трите.

Със световния режисьор, роден във Франция, се засичахме постоянно във фестивалните пространства. След много наздравици, успях да уговоря интервю с него, но държах това да се случи след като съм гледал филма, който беше програмиран чак на 11-ия фестивален ден. 48 часа по-късно, в много приятна обстановка в кино ,,Одеон‘‘, проведохме кратък разговор, тъй като натрупаната фестивална умора вече личеше върху лицето на Зигфрид.

Заснел си много красиви нощни кадри. Пречи ли ти слънчевата светлина?

Има и много дневни кадри. Повечето са дневни.

Така е, но нощните са подчертано експресивни.

Харесват ли ти? Понякога, съвременната техника позволява да отвориш максимално блендата и тогава фонът става много размазан, а кадърът много дълбок, без изображението на предния план да страда от това. Но освен това мисля, че наистина през нощта е по-лесно да уловиш красиви моменти, отколкото на естествената дневна светлина.

Огромно впечатление ми направиха проследяващите кадри, когато персонажите се движат по улицата или тротоара.

Много обичам този стил на снимане – ходя с актьорите, все едно се разхождам с приятели. По този начин естествено се получава добро проследяване. Това е моята гледна точка на техен близък събеседник.

Туристическият водач в Рига е много забавен персонаж. Това ли е професията в живота на жената, която изпълнява ролята?

Не. Всъщност тя е една от най-добрите актриси в страната. Фантастична е! Създадох нейната роля десет минути преди снимките. Искахме да работим заедно, но до последно не знаех какво ще снимаме и просто й казах на прима виста, че ще бъде професионален гид. Постепенно тя сама изгради персонажа, въпреки че всеки ден й подхвърлях по нещо ново.

Сценарият се опира на голямо количество диалози. Предварително ли бяха написани?

Наистина този път писах и диалози, но много малко. С актьорите маркирахме начална и финална точка на ситуацията. Давах им и по нещо написано, но то беше само ориентир в конфликта. Не обичам да казвам на актьорите какво да говорят. Според мен репликите им трябва да извират от техния личен опит. Понякога големите актьори имат нужда от написан текст, така че аз им го осигурявам и ги оставям сами да достигнат до естествените реакции. В крайна сметка, те се убеждават, че съм бил прав в началото. Не обичам, когато актьорите започват да изпадат в паника, само защото не са казали дословно текста от сценария. А и при този филм срещнах проблема на езиковата бариера – не говоря латвийски и трябваше да се осланям на мелодията. Трябваше интуитивно да почувствам интонацията на изговора на актьорите. Всичко опира до мелодията – по нея можеш да познаеш дали актьора е добър или не.

Всъщност, гледайки филма не ми правеше впечатление езика. Просто забравих, че се говори на латвийски. Отделно структурата беше много ритмична – три реплики – музика – три реплики – музика… Затова ли отне толкова време монтажа? Заради тази прецизност?

Осъмнахме с много материал. Беше изтощително да отсея нещата. Трябваше ми време да анализирам всичко, което бях заснел и положих много усилия.

Как би сравнил Париж от ,,Санса‘‘ със съвременното положение в града?

Като всеки голям град по света, Париж се променя постоянно. Гледам да не се задържам дълго там, въпреки че имам много добри приятели, с които поддържаме връзка. Всичко, което знам за съвременната френска мейнстрийм култура, го знам от тях, от дистанция. Прекарвам много време в пътуване из Източна Европа, Африка и Индия. Така или иначе, хората ще ме информират, ако има нещо добро – нещо, на което си струва да се обърне внимание. Мисля, че където съществува борба за живот, там може да се роди интересно изкуство. В страна като Франция, където всичко е уредено, не мисля, че може да се получи нещо ценно.

Там има борба с тероризма.

…

Кога ще заснемеш филм, чието действие се развива изцяло в София?

Скоро, надявам се. Всеки път, когато съм тук ми хрумват разни истории. Седейки на пейката в парка, виждам много интересни характери, заслужаващи внимание. Лицата на хората са много любопитни и разнообразни.

Дали детето подозира в каква инсценировка е въвлечено?

В последните години неолибералният културен и политически модел започна да губи популярност и да печели отявлени и крайни врагове. Една от кулминациите на този процес беше избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. В Европа, това явление е по-гъвкаво и има различни еманации. Една от тях е съвременното надигане на крайно десни и националистически организации, които печелят все по-голяма популярност, а и реална власт в редица европейски държави. Бежанската криза също изигра голяма роля за техния възход в последното десетилетие. В България след промените от 1989, колкото и странно да звучи, крайно дясното пространство, винаги е имало ядро от поддръжници. Сега това ядро е увеличило обема си и не бива да се учудваме, че един режисьор като Адела Пеева, насочва фокуса на общественото внимание към него.

Тя прави това, както може най-добре – с документален филм. ,,Да живее България‘‘ беше показан за първи път с няколко прожекции на ,,Киномания‘‘ 2017, а след това беше разпространен на определени места в София и страната. След първите прожекции, филмът неминуемо предизвикваше реакции – независимо от поляритета на мненията. Затова е важно той да получи възможно най-широко разпространение и да бъде видян от колкото се може повече хора. За съжаление, е възможно визията на филма да попречи на широкия му контакт с публиката, но тя е съобразена с драматургичните нужди на филма. Камерата на Пеева и нейния екип, е максимално отстранена и непредубедена. Авторът се въздържа от коментар, както на явлението, така и на неговите представители – участниците във филма. Затова, в техническо и визуално отношение, филмът е документално-репортажен. Липсата на съвременните методи за атрактивно поднасяне на информацията в документалното кино, може да бъде пречка за контакта на филма с определени публики, но тя е нужна за фокусирането върху основния проблем.

А той е страховит. Действието на филма се концентрира в Стара Загора. Камерата ни

Adidas е немска марка, която произвежда стоките си в Китай.

показва деца, ученици в предгимназиална възраст, чиито мнения по въпросите за родина и националност са по детски наивни, но притеснителни. Децата са в твърде крехка възраст за да се съобразяват с политическа коректност и говорят искрено, а в техните думи се прокрадва езика на омразата. В класа се оформя дискусия, в която противоположната гледна точка е защитена плахо. Реакцията на техните съученици от ромски произход е изписана емоционално на лицата им – те не изказват мнение по въпроса, но не защото такава възможност не им е дадена… В същото време учителката стои отстрани и се усмихва неразбиращо. Тя няма никаква представа как възниква и за какво са възникнали противоположните мнения. Самата тя, застинала в епохата на Възраждането, е активна и горда, единствено когато трябва да дирижира поредния боен марш от учебника по история. Нейният мироглед е образуван от него – тя няма собствен. Тя не разбира защо явлението е лошо. Всъщност, в това се състои и най-големият пропуск (и грях) на филма: показва изключително повърхностно, само с няколко некачествени кадъра, свалени от интернет, в какво се превръщат последователите на националистите. Този епизод е и единственото авторско вмешателство в разказа.

Две по-големи момчета ни запознават, вече съвсем сериозно, с националистически идеи, поднесени с клишетата на патриотично-популистката реторика. Ясно си личи, че те са им изсипани отнякъде. Както и избирателни събития от историята на XX век. По-късно се запознаваме и с мненията на съвременните ,,будители‘‘ – другите учители, директор на читалище и директор на театъра в града. Оказва се, че те не виждат нищо лошо в позицията на децата. Виждаме и представител на родителите – бащата на едно от момчетата. Той има доброто желание синът му да завърши ,,Натфиса в София‘‘… А синът (участник в тетрален кръжок на същия театрален директор, който сме видели преди малко), в свободното си време разпространява във Фейсбук, снимки от нацистки концентрационни лагери. Особено любима му е фотография, на която се вижда подаваща се от пещ човешка ръка. Изкуство и нацизъм… Да му мисли комисията в ,,Натфиса‘‘…

Стара Загора е особен локален случай. Филмът ни показва и по-голямата картина. Навлизаме в полето на политиката и отговорите на горните въпроси започват да изплуват. В процеса на деформация на детското мислене са намесени няколко вида националистически организации – политически, спортни (футболни агитки) и прочие. Действието се премества в Пловдив, София и Европа. Под всички техни аргументи, колкото и да са разнообразни, прозира езика на омразата. Колкото и да се кълнат в България, тяхната обща кауза е превъзходството на бялата раса и това се вижда в един изпълнен с парадокси епизод от филма, в който чужди нацистки организации, подкрепят местната проява – ,,Луков марш‘‘. Извън ксенофобията, те не знаят какво правят тук. Колкото и да се маскира расизма и да му се слагат маски на патриотизъм, той винаги се вижда.

300-метрово българско знаме – достатъчно голямо, че да скрие истинските намерения на ,,патриотите“?

Другият трик, който се опитват да приложат тези организации, е избутването в публичното пространство на интелигентно изглеждащи и уравновесени хора, които да говорят от тяхно име. Участниците във филма са точно такива. Те се опитват да подменят представата на обществото. Проличава си, че това е прах в очите, защото така и не става ясно каква е тяхната светла идея. Адела Пеева твърди, че прави този филм за да им даде думата, обективно – без да се намесва в разказа – класическа документалистика. И го прави – само, че те няма какво да кажат, не могат да обяснят възгледите си, без да опрат до същината им – ксенофобията. Очевидно бутафорията и демагогията са свършили работа, защото ,,Луков марш‘‘ ще има и през 2018. Особено смешно е, че тези верни синове на България, шестват облечени от глава до пети с дрехи, произведени в Китай, Виетнам и Турция, по лиценз (или без такъв) на любимите им марки: Adidas, Fred Perry, Dr. Martens…  Синовете и внучетата парадират с факли и крещят с пресипнали гласове. Пред тях маршируват униформени членове на СО (Спортна организация – още един демагогски евфемизъм – този път прикриващ паравоенна групировка!!!) към Български национален съюз. Интересно е колко от тези синове, внучета и членове са били в истинска армия? Колко от тях са се записали или имат желанието да се запишат в професионалната армия на България? Или всички те предпочитат модела ,,Динко‘‘ – саморазправата?

Техните ръководители използват конкретно историческо събитие – Старозагорското

Всички внучета на бой, в равен строй!

клане, при което са избити 14 000 българи, акцентират върху определени факти от него (като например, че Сюлейман паша е с еврейски произход), с което го деформират за да е в синхрон с ,,Идеята“. След което отиват при децата в града и започват да наливат ,,Идеята“ в името на политическите си кариери. Да, историята трябва да се помни, но за да не се повтаря, а не за да се търси реваншизъм. Нейното повтаряне с обратен поляритет не е полезно за никого. Историята на цялото човечество и на цивилизациите се крепи на войни и кланета. Трябва ли да се използва всяко едно от тях за всяване на омраза? Да помислим дали Левски някога е използвал езика на омразата. Да помислим дали Списаревски някога е използвал езика на омразата. В омразата няма и не може да има нищо патриотично. Освен да го използва за маска. Омразата е лесният път за решаване на злободневните проблеми. А изберем ли лесното решение, проблемите ще се стоварят обратно върху нас – като бумеранг.

Филмът ,,Да живее България‘‘ е сигнал. Адела Пеева има правото да заеме неутралитет в него. Но ние, зрителите и цялото общество, не разполагаме с този лукс. Знаменитата фраза на Едмънд Бърк е най-удобна за повода и затова се е превърнала в клише. Ще я перифразирам и аз: ,,Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е учителите-,,будители‘‘ да стоят отстрани и да се подхилкват‘‘.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Пресофис на Киномания и http://www.adelamedia.net

(Текстът е публикуван в списание Outshined, брой 4, декември 2017, www.Outshined.net)