Част от ,,Ангелите“ вилнеят по софийска улица

Запознах се с ,,Ангелите на Ада‘‘ по необичаен, но подходящ за целта на този текст начин. Печално популярният софийски вело еквивалент на рокерската организация от САЩ, се оказаха отритнати, неоправдани и в крайна сметка, преминали в нелегалност аутсайдери, каквито всъщност са всички велосипедисти в София. Всеки ден ходя на работа с колело. Маршрутът ми е бърз, сравнително спокоен и почти безопасен, като изключим няколко зле боядисани тротоара, които Столична община нарича велоалеи и е прибавила дължината им към задължителния минимален норматив за една Европейска столица. Само, че боя върху тротоара не е велоалея, а си е боя върху тротоар. Велоалеята е отделно съоръжение, което се прави по определени инженерни стандарти. А когато вали дъжд, ,,велоалеите‘‘ в нашия град се наводняват, защото са направени така, че да събират водата от платното.

Бой между ,,Ангел“ и таксиметров шофьор на един от булевардите в София

Знаех, че когато караш велосипед в София, всеки ден отиваш на работа с риск за живота си, но като изключим рутинното ми колоездене, аз нямах особено голямо желание да имам нещо общо с ,,Ангелите‘‘. Не обичах демонстрациите и определено не бях съгласен с много от крайните екологични каузи, които байкърската организация подкрепяше. Исках просто да си карам колелото на спокойствие. Една сутрин обаче, на път за работа, с леко отклонение от обичайния си маршрут, минах по Стамболийски. Недалеч от мола, от другата страна на платното, дребен млад мъж и висок, едър, по-стар мъж, се биеха. Около свирепата схватка се суетяха граждани – чудесно начало на работния ден. На земята лежеше колело, а шофьорската врата на едно такси зееше. Скочих от колелото си и пресякох улицата внимателно. Свалих слънчевите си очила и изритах с всичка сила огромния човек, малко под задника. Това не му нанесе никаква щета, но беше достатъчно за да се обърне към мен и да попита смаяно: ,,Какво искаш, бе?‘‘ Искам да умреш! В следващия момент порой от ритници и юмруци се изсипаха върху бакшиша, а негов колега най-сетне се намеси и го издърпа настрани. След няколко минути всичко беше спокойно, кибиците продължиха доволни по пътя си към ежедневните задължения.

Велоалея в Скопие

Така се запознах с Теди, а Теди ме запозна с Алекс, Смешнята, Сара, Вихър, Антъни и другите ,,Ангели‘‘. Тези момчета и момичета не търсят анонимност, защото чрез нея няма да постигнат целите си. Те искат да бъдат трън в очите, в задника и в порядките на обществото, докато същото това общество най-накрая не ги приеме като пълноправни граждани. По дяволите, та нали именно колоезденето е решение на проблемите с трафика, замърсения въздух, наднорменото тегло… Нивото на развитие и цивилизованост на един град личи по

Велоалея в София

отношението му към велосипедистите, а София все още е в каменната, или защо да не кажем, калната ера. Даже в Скопие велоалеите са по-добри, а там няма колоездачи. Срещнах се с ,,Ангелите на Ада‘‘ в Южния парк, който им беше нещо като събирателен пункт. Там пихме бири, водка с лед и лимон + сода и домашен сок от бъз. Неуморно ми разказваха много интересни, но и потресаващи, невероятни истории от тяхното непосилно ежедневие на велосипедисти в София. Нарекли се така и преминали в нелегалност за да всяват страх. Разбрали, че няма да постигнат много по пътя на закона и решили да тероризират софийските граждани. Редовните им прояви включваха гневни постове в интернет, шумни вело шествия (около Народния и в други градинки) и побои над пияни пешеходци и надрусани таксиджии. ,,Помниш ли, че в София за малко се появи Убер – таксмиетровата услуга с учтивите, симпатични, честни, приветливи и изкъпани водачи, със своите лични, бързи, чисти и комфортни автомобили?  А помниш ли, че много бързо след това изчезна? Това анти развитие дължим на таксиметровите компании.‘‘ – това ми каза Теди, когато пооправи измачканите си от схватката с бакшиша дрехи. Както и бях предположил, той си карал спокойно по Стамболийски, но таксиметровият кретен без да погледне в огледалото отворил вратата си и Теди се блъснал в нея.

Още една велоалея в София / Instagram: @ani.n

,,Най-големият ни враг обаче, са пешеходците. Те нарочно се опитват да ни пречат, а общината само влошава положението.‘‘ Иронично е, че именно ,,велоалея‘‘ е най-опасното място за каране на велосипед в София. Става въпрос за тротоара от западната страна на НДК. По никакъв начин ,,велоалеята‘‘ не е отделена от пешеходната алея, освен с бяла боя, която в нашата столица единствено допълнително провокира гражданите нарочно да ходят върху нея. И те го правят непрекъснато. ,,Не е тайна, че в София велоинфраструктурата е маргинален приоритет. За да караш колело в столицата, независимо дали използваш съществуващите велоалеи или не, трябва да притежаваш здрав планински байк с огромни гуми. Освен това трябва да имаш познания по паркур и бойни изкуства за самозащита, железни нерви, големи топки и противогаз. Веднъж, карайки по велоалеята, която тръгва от Южния парк към НДК, пред мен се изпречи татуиран бабаит с тениска в цвят сьомга, който водеше Йоркширски териер на каишка. Напсувах го на майка, той ме напсува обратно. Набих спирачките на колелото, върнах се и му ебах майката.‘‘ Неумело скрих от своя пиян събеседник, че не повярвах на последното изречение, но ми направи впечатление, че огромна част от разказите включваха конфронтации с пешеходци.

Поредната гениална велоалея в София – този път покрай Перловска река

Въпреки всичко, що се отнася до колоезденето, инфраструктурата не е най-належащият проблем на българската столица. Отношението на нейните граждани към тях е отчайващо грозно и неприемливо. Нека общината и държавата помислят върху това и велоалеи може въобще да не се строят. Културата на пешеходците в София е поразително ниска. Те не знаят какво е велоалея и каква е концепцията й – ходят като зашеметени върху нея, все едно се разхождат пияни в парка. Идеята е гражданите да стигат възможно най-бързо и безопасно на работа или където са тръгнали. Пешеходците в София дори не знаят как се пресича правилно на пешеходна пътека. Непрекъснато спират, тръгват, оглеждат се, махат, вървят на зигзаг, връщат се обратно, спират, тръгват… ,,Велоалеята, която минава покрай пилоните е най-зле от всички. Две седмици се мъчих да превъзпитавам пешеходците по нея с една огромна и много шумна тромба, а когато тя не действаше, ги бутах и псувах, но в крайна сметка се отказах. Нищо не може да помръдне хора с толкова тежък махмурлук. Започнах да си карам по пътното платно. С шофьорите е по-спокойно – те нямат избор и спазват правилата за движение. На велоалеите няма никакъв контрол, дори полицаите на колела заобикалят пешеходците!‘‘ А само на 50 метра е пешеходната зона на Витошка, където глобяват, ако минеш с колело. ,,Точно затова искаме широкомащабна кампания, поне в София, а защо не и в цялата страна, която да е насочена към повишаване на културата на пешеходците, както спрямо моторните превозни средства, така и спрямо велосипедите. Искаме тежки глоби за пешеходците, които ходят по велоалеи, както и глоби за водачите на автомобили, които спират по велоалеи.‘‘

Попитах ,,Ангелите‘‘ какво мислят за новите велоалеи на Раковски, не се ли радват, че ги направиха, с което отприщих най-мръсната тирада по адрес на Столична община, която някога бях чувал, а съм чувал много. ,,Велоалеите на Раковски са антихуманни, антиобществени и подсъдни. Единствената функция, която изпълняват е показност. Направиха ги в късната есен преди Председателството. По това време вече много малко хора карат велосипеди. През март колчетата вече бяха изпотрошени от зимата и от спиращите върху тях автомобили и велоалеите на практика не съществуваха. Нищо, освен тежките, безмилостни глоби, не е в състояние да спре водачите на МПС да спират с колите си върху велоалеите. Досега обаче, не сме чули някой да е глобен на велоалея.‘‘ Българското Председателство на Съвета на Европейския съюз стана повод за много обществени проекти и усвояване на големи пари. Ако то е станало повод за изграждането на тези злощастни велоалеи, с незначителната дължина от около 1000 м. по ул. ,,Раковски‘‘, мога само да си представям как е повлияло това събитие на други места. ,,С тази велоалея вече имам още едно невралгично място, на което да се карам с пешеходци. Веднъж, когато минавах от там, една застаряваща руса магазинерка си говореше с шофьора на спряла върху алеята кола. Изръгах я грубо с рамо, а тя запищя. Шофьорът излезе от колата и започна да ме псува. Точно отсреща, пред Била, имаше патрулка и полицаите дойдоха при нас. Попитах ги дали аз трябва да глобя тези граждани за това, че са блокирали велоалеята. Единият полицай каза на шофьора да се прибере в колата и да тръгва, а другият дойде при мен и ме глоби, защото нямах светлоотразителна жилетка, каска, триъгълник, аптечка и пожарогасител. Попитах го колко пешеходци са глобили днес. Прасето ме изгледа така, както само едно прасе може да гледа.‘‘

Тези хора приличат на съвременни супергерои – не замърсяват въздуха, не допринасят за градските задръствания, не заемат паркоместа… Поради някаква причина, обществото ги превръща в антигерои и те нямат друг избор освен да приемат тази роля.

Текст: Гънтър Ронсън

Снимки: Мими Меме

Месец на българския филм в Скопие

По случай Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, през първите шест месеца на 2018, Кинотеката на Македония организира Месец на българския филм. Програмата беше открита на 1 февруари с филма ,,Каръци‘‘ (2015, реж. Ивайло Христов). На събитието присъстваха представители на македонското Министерство на културата, начело с министъра – Роберт Алагозовски, на българското посолство и българския културно-информационен център в Скопие, както и на Българската национална филмотека, като съ-организатори на събитието.

В своята откриваща реч, Владимир Ангелов – директор на Кинотеката на Македония подчерта, че професионалните отношения между двете архивни институции отдавна са прераснали в приятелски, аз бих добавил – много преди официалното политическо сприятеляване. В действителност, нашите домакини ни посрещнаха подобаващо и се погрижиха да се чувстваме като отдавнашни побратими. Освен това, ни показаха техните нови депа, в които съхраняват филмовото си наследство. Хранилищата са обзаведени със съвременни технологии за поддържане на постоянна влажност и температура, които са от първостепенно значение за складирането на целулоидните ленти. За съжаление, нашата архивна дейност е далеч от тези постижения, въпреки многократно по-голямата ни колекция. Затова пък, македонските ни колеги са захласнати по нашата школа и завишената ни производителност от последното десетилетие. Очевидно, погледнато отвън, състоянието на нашата кинематография не е толкова отчайващо, колкото си го знаем. Обяснихме им, че крехкото количествено покачване на производството, което доведе и до известен, за много хора все още съмнителен престиж на българското кино по света, все още не е константна величина, както би трябвало да бъде и както би желала цялата кинообщност. Без да се жалваме излишно, споменахме за проблемите с разпространението и срещата на новите ни заглавия с широката аудитория. Правим хубави филми, но никой не ги гледа.

Интересът към откриването, но и към филма, беше повече от задоволителен. Пред

В Кинотеката на Македония

пълната зала на филмотечното кино, Ивайло Христов и продуцентът на ,,Каръци‘‘ – Асен Владимиров представиха своето произведение и след него проведоха продължителен разговор с публиката. Присъстващите реагираха прекрасно по време на прожекцията и бяха много активни в Q&A сесията. В своя типичен смешно-тъжен стил, Ивайло Христов съжали, че филмът е обиколил 50 държави, а в Скопие, който е на три часа път от София, го гледат чак сега и е крайно време културното разстояние между двете столици да бъде съкратено.

Програмата Месец на българския филм е фокусирана върху новото българско кино и включва още филмите: ,,Маймуна‘‘ (2016, реж. Димитър Коцев – Шошо), ,,Слава‘‘ (2016, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), ,,Посоки‘‘ (2017, реж. Стефан Командарев) и ,,Мисия Лондон‘‘ (2011, реж. Димитър Митовски). Селекцията е на първи поглед разнообразна, но много ясно акцентира върху една много важна тенденция в новото българско кино. Всички тези заглавия търсят златната среда между качественото кино и неговата безпроблемна комуникация с публиката. Поставени в една плоскост, те представляват едновременно антология на съвременния свят и пъстро огледало на българското общество. Завиждам на зрителите, които ще ги видят за първи път, в тази последователност и контекст.

Вечерта на 22 февруари е запазена за две филмотечни заглавия. ,,Пийте само шуменско пиво‘‘ (1940, реж. Спас Тотев) е най-старият български рекламен филм, запазен до днес. Прожектира се по идея на Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека. По избор на д-р Петър Кърджилов ще бъде показан филмът ,,Отклонение‘‘ (1967, реж. Гриша Островски, Тодор Стоянов). Двамата допринасят и с два забележителни обзорни текста за различните периоди в историята на българското кино, публикувани в каталога на Месеца на българския филм.

Програмата се допълва от документалния филм ,,Малък-голям‘‘ (2011, реж. Ясен Григоров), който пък бе специално селектиран от Владимир Ангелов. Отново ще си позволя свободно да цитирам директора на Македонската кинотека – това не е първата и няма да е последната панорама на българската кинематография в западната ни съседка. А филмотечните работници от двете институции вече са готови да насочат усилията си към организацията на реципрочно събитие в София.

Текст: Росен Спасов

Снимки: Кинотека на Македония

Преосмисляйки историята на изкуствата през ХХ век

Събитието се проведе на 26-ти и 27-ми юни, в с. Мала църква (до Самоков). Конференцията е част от изследователския проект на Институт за изследване на изкуствата (БАН) „Българският ХХ век в изкуствата и културата“ с ръководител проф. Клер Леви. Участници във форума, на който се разискваха, както методологически въпроси за съвременното историческо писане, така и се споделиха добри практики по проекти в областта на историографията, бяха 4-ма специалисти от чужбина: проф. Джим Самсън (Великобритания, музика), проф. Гражина Шват-Гълъбова (Полша, литература), проф. Лиляна Колешник (Хърватия, изкуствознание), Ларс Кристенсен (Дания, екранни изкуства) и 9 български изкуствоведи: проф. Клер Леви (музика); проф. Николай Йорданов, проф. Камелия Николова и доц. Йоана Спасова-Дикова (сценични изкуства); проф. Надежда Маринчевска и проф. Ингеборг Братоева-Даракчиева (екранни изкуства); проф. Любинка Стоилова и Стела Ташева (архитектура); проф. Ирина Генова (изкуствознание). Работният език беше английски.

Същинското начало на конференцията беше предшествано от посещение на

Емануел Мутафов

историческия музей, художествената галерия, джамията, метоха и църквата „Св. Никола“ в Самоков. Водещ обиколката беше доц. Емануел Мутафов, директор на Институт за изследване на изкуствата – БАН. Малко по-късно той откри и конференцията в памет на внезапно напусналия ни проф. Александър Янакиев, който беше движеща сила на този и на много други текущи научни проекти в българското културно пространство.

След първите два панела, в които се разгледаха по общи въпроси за културната история, периодизацията, местата на паметта, възможните и невъзможни истории на изкуствата, малките театрални култури, оживени дискусии предизвика докладът за търсенето на национално изкуство и стил в българската архитектура през ХХ век, представен атрактивно и динамично, който повдигна

Работен момент

много въпроси относно чертите на националната архитектура и нейното условно определяне в контекста на търсенето на идентичност. Дискусия провокира и докладът за предизвикателствата на посткомунистическия контекст в сравнителното кинознание, който въведе в общата тематика на всички екранни изследователи: посткомунистичския период и последиците от него. Текстът иронично постави под въпрос периодизацията на българското кино, налагана с години от комунистическата власт и предизвика усмивки и аплодисменти.

В рамките на конференцията през втория ден бяха поставени редица въпроси за бъдещите перспективи на науката и образованието, свързани с интеграцията, проблемът за взаимните влияния в изкуството, за преосмислянето на съществуващите истории на изкуствата, за диалогичната перспектива в изучаване на музикалното изкуство, за посткомунистическото кино като индустрия, история, философия на изкуството, за различните исторически наративи в архитектурата, за парадоксите в развитието на българското анимационна кино и др.

Директно и специално за последния панел, пристигна проф. Кирил Разлогов, чието

От ляво на дясно: Николай Йорданов, Кирил Разлогов

пребиваване в България бе по-малко от 24 часа. Току-що закрил Московския филмов фестивал, дългогодишният му селекционер и бивш директор донесе новината за голямата награда ,,Златен „Св. Георгий‘‘ на българския игрален филм ,,Каръци‘‘ (реж. Ивайло Христов). Огромно постижение за българското кино в годината, в която то празнува 100 години от първата си публична игрална прожекция. Докладът му за културата и видовете изкуства в контекста на постсоциализма веднага предизвика бурни реакции, тъй като в него бе заложена провокативната теза, че цензурата би могла да бъде полезна за изкуството.

Гостите от чужбина дадоха своите идеи и предложения за бъдещите възможности пред проекта – тема, която отделно бе обсъдена в разгорещена финална дискусия, продължила повече от час. Изведнъж, така както седяха, участниците пренаредиха спонтанно столовете на конферентната зала, в миг преобразувайки пространството в

Работен момент

кръгла маса за научен дебат.

Организацията беше перфектна, а благодарение на самото място за тихо уединение и гостоприемния комплекс в гората на Мала църква (също избран от проф. Янакиев), позволи свободни дискусии по темите в почивките, обедите и вечерите.

Подробна информация от протичането на конференцията и снимки ще бъдат качени на предстоящия уебсайт на проекта. Освен това се предвижда и издаването на двуезичен сборник с докладите от конференцията, както и допълнителни материали през есента.

снимки + текст: Росен Спасов