Част от ,,Ангелите“ вилнеят по софийска улица

Запознах се с ,,Ангелите на Ада‘‘ по необичаен, но подходящ за целта на този текст начин. Печално популярният софийски вело еквивалент на рокерската организация от САЩ, се оказаха отритнати, неоправдани и в крайна сметка, преминали в нелегалност аутсайдери, каквито всъщност са всички велосипедисти в София. Всеки ден ходя на работа с колело. Маршрутът ми е бърз, сравнително спокоен и почти безопасен, като изключим няколко зле боядисани тротоара, които Столична община нарича велоалеи и е прибавила дължината им към задължителния минимален норматив за една Европейска столица. Само, че боя върху тротоара не е велоалея, а си е боя върху тротоар. Велоалеята е отделно съоръжение, което се прави по определени инженерни стандарти. А когато вали дъжд, ,,велоалеите‘‘ в нашия град се наводняват, защото са направени така, че да събират водата от платното.

Бой между ,,Ангел“ и таксиметров шофьор на един от булевардите в София

Знаех, че когато караш велосипед в София, всеки ден отиваш на работа с риск за живота си, но като изключим рутинното ми колоездене, аз нямах особено голямо желание да имам нещо общо с ,,Ангелите‘‘. Не обичах демонстрациите и определено не бях съгласен с много от крайните екологични каузи, които байкърската организация подкрепяше. Исках просто да си карам колелото на спокойствие. Една сутрин обаче, на път за работа, с леко отклонение от обичайния си маршрут, минах по Стамболийски. Недалеч от мола, от другата страна на платното, дребен млад мъж и висок, едър, по-стар мъж, се биеха. Около свирепата схватка се суетяха граждани – чудесно начало на работния ден. На земята лежеше колело, а шофьорската врата на едно такси зееше. Скочих от колелото си и пресякох улицата внимателно. Свалих слънчевите си очила и изритах с всичка сила огромния човек, малко под задника. Това не му нанесе никаква щета, но беше достатъчно за да се обърне към мен и да попита смаяно: ,,Какво искаш, бе?‘‘ Искам да умреш! В следващия момент порой от ритници и юмруци се изсипаха върху бакшиша, а негов колега най-сетне се намеси и го издърпа настрани. След няколко минути всичко беше спокойно, кибиците продължиха доволни по пътя си към ежедневните задължения.

Велоалея в Скопие

Така се запознах с Теди, а Теди ме запозна с Алекс, Смешнята, Сара, Вихър, Антъни и другите ,,Ангели‘‘. Тези момчета и момичета не търсят анонимност, защото чрез нея няма да постигнат целите си. Те искат да бъдат трън в очите, в задника и в порядките на обществото, докато същото това общество най-накрая не ги приеме като пълноправни граждани. По дяволите, та нали именно колоезденето е решение на проблемите с трафика, замърсения въздух, наднорменото тегло… Нивото на развитие и цивилизованост на един град личи по

Велоалея в София

отношението му към велосипедистите, а София все още е в каменната, или защо да не кажем, калната ера. Даже в Скопие велоалеите са по-добри, а там няма колоездачи. Срещнах се с ,,Ангелите на Ада‘‘ в Южния парк, който им беше нещо като събирателен пункт. Там пихме бири, водка с лед и лимон + сода и домашен сок от бъз. Неуморно ми разказваха много интересни, но и потресаващи, невероятни истории от тяхното непосилно ежедневие на велосипедисти в София. Нарекли се така и преминали в нелегалност за да всяват страх. Разбрали, че няма да постигнат много по пътя на закона и решили да тероризират софийските граждани. Редовните им прояви включваха гневни постове в интернет, шумни вело шествия (около Народния и в други градинки) и побои над пияни пешеходци и надрусани таксиджии. ,,Помниш ли, че в София за малко се появи Убер – таксмиетровата услуга с учтивите, симпатични, честни, приветливи и изкъпани водачи, със своите лични, бързи, чисти и комфортни автомобили?  А помниш ли, че много бързо след това изчезна? Това анти развитие дължим на таксиметровите компании.‘‘ – това ми каза Теди, когато пооправи измачканите си от схватката с бакшиша дрехи. Както и бях предположил, той си карал спокойно по Стамболийски, но таксиметровият кретен без да погледне в огледалото отворил вратата си и Теди се блъснал в нея.

Още една велоалея в София / Instagram: @ani.n

,,Най-големият ни враг обаче, са пешеходците. Те нарочно се опитват да ни пречат, а общината само влошава положението.‘‘ Иронично е, че именно ,,велоалея‘‘ е най-опасното място за каране на велосипед в София. Става въпрос за тротоара от западната страна на НДК. По никакъв начин ,,велоалеята‘‘ не е отделена от пешеходната алея, освен с бяла боя, която в нашата столица единствено допълнително провокира гражданите нарочно да ходят върху нея. И те го правят непрекъснато. ,,Не е тайна, че в София велоинфраструктурата е маргинален приоритет. За да караш колело в столицата, независимо дали използваш съществуващите велоалеи или не, трябва да притежаваш здрав планински байк с огромни гуми. Освен това трябва да имаш познания по паркур и бойни изкуства за самозащита, железни нерви, големи топки и противогаз. Веднъж, карайки по велоалеята, която тръгва от Южния парк към НДК, пред мен се изпречи татуиран бабаит с тениска в цвят сьомга, който водеше Йоркширски териер на каишка. Напсувах го на майка, той ме напсува обратно. Набих спирачките на колелото, върнах се и му ебах майката.‘‘ Неумело скрих от своя пиян събеседник, че не повярвах на последното изречение, но ми направи впечатление, че огромна част от разказите включваха конфронтации с пешеходци.

Поредната гениална велоалея в София – този път покрай Перловска река

Въпреки всичко, що се отнася до колоезденето, инфраструктурата не е най-належащият проблем на българската столица. Отношението на нейните граждани към тях е отчайващо грозно и неприемливо. Нека общината и държавата помислят върху това и велоалеи може въобще да не се строят. Културата на пешеходците в София е поразително ниска. Те не знаят какво е велоалея и каква е концепцията й – ходят като зашеметени върху нея, все едно се разхождат пияни в парка. Идеята е гражданите да стигат възможно най-бързо и безопасно на работа или където са тръгнали. Пешеходците в София дори не знаят как се пресича правилно на пешеходна пътека. Непрекъснато спират, тръгват, оглеждат се, махат, вървят на зигзаг, връщат се обратно, спират, тръгват… ,,Велоалеята, която минава покрай пилоните е най-зле от всички. Две седмици се мъчих да превъзпитавам пешеходците по нея с една огромна и много шумна тромба, а когато тя не действаше, ги бутах и псувах, но в крайна сметка се отказах. Нищо не може да помръдне хора с толкова тежък махмурлук. Започнах да си карам по пътното платно. С шофьорите е по-спокойно – те нямат избор и спазват правилата за движение. На велоалеите няма никакъв контрол, дори полицаите на колела заобикалят пешеходците!‘‘ А само на 50 метра е пешеходната зона на Витошка, където глобяват, ако минеш с колело. ,,Точно затова искаме широкомащабна кампания, поне в София, а защо не и в цялата страна, която да е насочена към повишаване на културата на пешеходците, както спрямо моторните превозни средства, така и спрямо велосипедите. Искаме тежки глоби за пешеходците, които ходят по велоалеи, както и глоби за водачите на автомобили, които спират по велоалеи.‘‘

Попитах ,,Ангелите‘‘ какво мислят за новите велоалеи на Раковски, не се ли радват, че ги направиха, с което отприщих най-мръсната тирада по адрес на Столична община, която някога бях чувал, а съм чувал много. ,,Велоалеите на Раковски са антихуманни, антиобществени и подсъдни. Единствената функция, която изпълняват е показност. Направиха ги в късната есен преди Председателството. По това време вече много малко хора карат велосипеди. През март колчетата вече бяха изпотрошени от зимата и от спиращите върху тях автомобили и велоалеите на практика не съществуваха. Нищо, освен тежките, безмилостни глоби, не е в състояние да спре водачите на МПС да спират с колите си върху велоалеите. Досега обаче, не сме чули някой да е глобен на велоалея.‘‘ Българското Председателство на Съвета на Европейския съюз стана повод за много обществени проекти и усвояване на големи пари. Ако то е станало повод за изграждането на тези злощастни велоалеи, с незначителната дължина от около 1000 м. по ул. ,,Раковски‘‘, мога само да си представям как е повлияло това събитие на други места. ,,С тази велоалея вече имам още едно невралгично място, на което да се карам с пешеходци. Веднъж, когато минавах от там, една застаряваща руса магазинерка си говореше с шофьора на спряла върху алеята кола. Изръгах я грубо с рамо, а тя запищя. Шофьорът излезе от колата и започна да ме псува. Точно отсреща, пред Била, имаше патрулка и полицаите дойдоха при нас. Попитах ги дали аз трябва да глобя тези граждани за това, че са блокирали велоалеята. Единият полицай каза на шофьора да се прибере в колата и да тръгва, а другият дойде при мен и ме глоби, защото нямах светлоотразителна жилетка, каска, триъгълник, аптечка и пожарогасител. Попитах го колко пешеходци са глобили днес. Прасето ме изгледа така, както само едно прасе може да гледа.‘‘

Тези хора приличат на съвременни супергерои – не замърсяват въздуха, не допринасят за градските задръствания, не заемат паркоместа… Поради някаква причина, обществото ги превръща в антигерои и те нямат друг избор освен да приемат тази роля.

Текст: Гънтър Ронсън

Снимки: Мими Меме

Главният герой в тази изпълнена с клишета история е приятелството. ,,Останаха малко, но са истински‘‘, както се пее в една класическа българска рап песен. Всички опити да ме убедят в обратното останаха напразни. И понеже това не е научен текст – мога да пиша, каквото си поискам.

Неотдавна след това, празнувахме рожден ден на близнаците. Там се събрахме голяма част от поканените на венчавката. Разговарях с Николай за пътуването и той ме успокои, че също не го виждат как да стане. Коцката, както винаги студен и трезв в преценката си, замрази и последните ми опасения. Успокоих се, че никой не е мислил сериозно за пътуване до Ванкувър.

Скоба. С Вики и Коцката затворихме заведенията в Банско, едно по едно…  А те в началото на декември не бяха малко. Говорихме си и си  говорихме… Може би така правят варненците в Слънчев бряг през лятото, не знам… Светнаха мигащи лампи и говорещите на меко бармани, сервитьорки и други тъжни персонали броиха пари и ни гледаха – или може би не, заети със своите си неща… Скоба.

Толкова продължително мога да си говоря с Вики и Коцката, че неусетно станало изгрев… (в същото време не мисля, че съм, както някой с по-богат речник от мен би се изразил, ,,словоохотлив‘‘). Заговори се за ергенско парти в Исландия, но и това се оказа недостижимо за нашите стандарти. Недейте да оставате с погрешно впечатление… Затварянето на барове в Банско или София не е лесно и също изисква финанси, въпреки че, ако един средно-статистически исландски хипстър, горд наследник на Один, отиде да се забавлява вечер с моите пари в джоба си, най-вероятно ще си пререже вените още преди да е престъпил прага на първото питейно заведение.

Скоба. В Исландия киното е в подем – правят тихи, аскетични и евтини филми за любов между хора и коне, между хора и овце и между хора и други животни, с които печелят награди на водещите световни филмови фестивали. Освен това, когато Холивуд иска да покаже, че действието в някой много скъп филм се развива на различна планета от нашата, отива и снима общи кадри на пейзажи в Исландия. Скоба.

Още тогава Ванчо ме агитира да се регистрирам във Фейсбук, чисто нова мрежа, чрез която бихме могли да поддържаме контакт. Току що беше станала достъпна за целия свят. Огромната електронна картотека от бивши и настоящи студенти в САЩ и Канада, която той ми демонстрира набързо, нямаше нищо общо със сегашната ,,социална мрежа‘‘. Воден от очевидно безпогрешните си инстинкти, отказах да си направя профил. Не ми хареса перспективата с мен да се свързват хора, с които аз не искам да се свързвам.

Скоба. По-късно, с еволюцията на всички социални мрежи, но на тази конкретно, в явни и работещи на свръхдоброволен принцип системи за следене и събиране на лични данни и информация от всякакъв тип, съвременните ми аргументи се мултиплицираха прогресивно и се заздравиха в един неподвижен фундамент. Скоба.

А защо се оказа най-дългото лято? Може би, защото беше първото. Всъщност със сигурност това е причината. И наистина си беше дълго, а не като сегашните. Още нямаше ски и сноуборд инструктори, нямаше го епичното понеделнишко събиране в Тачката, нямаше редица неща, които днес много лесно приемаме за гарантирано ежедневие или пък отдавна сме загърбили, все едно не са се случвали никога. Нямаше го още и Румен, който от едно селско пишлеме се превърна в гордия, в много случаи дразнещ, но пълноценен и много качествен човек, който е днес, и то не благодарение на някакво наше влияние, а благодарение на себе си. И това не е, както казват гърците – ирония. Ирония е, че един от най-великите съвременни гърци – Джордж Майкъл, почина точно на Коледа. Нямаше го и ,,Кралев двор‘‘, защото тогава го строяхме. Имаше го само лятото – оттам идва и BanskoSummerProductions.

Строежът беше, както се казва ,,в разгара си‘‘. Заедно с моя съученик – Иван от ,,Попов‘‘, който в момента е незаменим компютърен гений, дизайнер и администратор на безброй електронни страници, пристигнахме в Банско, по това време безкрайна, в голямата си част незаконна, а както се оказа впоследствие и неоправдана в мащабите си, строителна площадка, за да заемем ролята си на сериозни общаци. Като такива, открихме магията на мастиката, а и на пиенето като цяло. От тогава се учим да пием правилно, а животът, съвсем случайно, ни срещна (особено мен) с изкусни учители. Кабинката беше чисто нова, само на един сезон, и около нея все още се проектираше сегашния Содом и Гомор, същински Слънчев бряг през зимата и призрачен квартал през лятото, местността, която в Банско наричат ,,Грамадето‘‘.

Скоба. В една далечна лятна ваканция, много години преди ,,най-дългото лято‘‘, там бях ходил само веднъж, когато на една от многобройните обширни ливади в местността, се провеждаше организирана футболна среща между две махали. Освен, че бях софиянец (непреодолим мой комплекс спрямо местните и до ден днешен), бях и твърде малък на години, а и дребен като физика. Затова, въпреки безспорните си футболни качества (подчертавам дебело, че тук не влагам абсолютно никаква самоирония), бях дълбока резерва. Встрани от терена, резервни играчи от двата отбора, споделяйки моята съдба да не докоснат топката през този ден, изтънчено се редуваха да забиват нож в тревната, рохкава почва. Това беше първият ми опит в този гангстерски турнир, наречен ,,Дъба клечка‘‘. Скоба.

На нашата си мини-площадка, ежедневно се конфронтирахме с проблемите на строителната работа, които разнообразявахме с различни забавления и игри. Екстремно спускане с количка, пълна с вар, например. Банските и баненските роми, ангажирани също като общаци, ни бяха най-близките колеги. Двама от тях бяха особено забавни, защото поразително приличаха на Биги Смолс и Тупак Шакур, направо двойници. Друг един, казваше се Терзи, беше по-дребен даже и от мен, викаха му Терзи Мравката, изнасяше поразително количество работа на гърба си. В края на деня казваше, че отива да пие една мастика с мента и да прави чавета. Сутрин не искаше да пие вода, защото му връщала снощния алкохол в главата и пак се напивал. Гошето си имаше друга история. Със съвсем сериозно изражение и монотонен глас разказваше как за първи път обезчестил едно момиче, когато бил в осми клас. След това, неговият другар и колега ме питаше дали аз ,,обезчастовам‘‘ (в директен превод разглобявам) девойки.

След безкрайния строителен ден идваше ред на това, заради което всъщност бяхме приели лятната работа. Всяка вечер, без изключение (в момента такъв цикъл ми се вижда абсурден и невъзможен) отивахме на площада за да се срещнем с близнаците, Ванчо, Алекс и Коцката. Саня също идваше с нас, беше малка, сладка и далеч не толкова еманципирана, колкото е днес. Цецко караше скейт, играехме хек и пиехме предимно пластмасови бири. След това задължително отивахме в Acid a.k.a. Каръковото – първият бар на местната легенда Митко Стамов.

Задължителна скоба. Стамовия a.k.a. Powder monkey a.k.a Stamich впоследствие отвори легендарния клуб Oxygen, заедно с Томас Пржеждимирски a.k.a Chico Red a.k.a. Tommy Gun. От там започна моя, нашия, а и на много други хора от нашето поколение нощен живот. И до ден днешен тази неугледна, тъмна и миришеща на мухъл дупка се споменава с респект, граничещ със страхопочитание, от всеки, който е попадал на сериозно парти там. В Oxygen започна и моята скромна аматьорска DJ кариера, под менторството на Том и най-вече на Митко Стамов. Ако някой си мисли, че преувеличавам легендарния статус на клуба, значи най-вероятно просто не е стъпвал там. Възможните причини за това не са много – или не е посещавал Банско в периода 2005-2010 или по принцип не ходи по барове, или не е бил роден. Скоба.

В Acid (наричан от местните Каръковото, тъй като това беше фамилното име на предишния му стопанин) пиехме 2 или най-много 3 бири Алмус и слушахме Боб Марли. Там се запознахме с много банскалии, които са наши приятели и до сега. Обикновено след това се прибирахме, но понякога отивахме в градския парк или на една тайна (каше) пейка в стария град, където изпробвахме водка, мента или джин. Коцката словоблудстваше на висок глас някакви философии за Вселената и космоса. Алекс ми каза, че всеки човек си има приоритети. Тогава малко му се обидих, но впоследствие разбрах, че е напълно прав. Ванчо разказа на развален бански една вечна история. Предишното лято (преди да ни познава) седели вечерта на пейка с деца от съседните къщи. Започнал да се натиска с едно момиченце и се отдалечили. На следващия ден приятелите му го питали дали я е боцкал в задния двор. Ванчо казал ,не, в реката. Кристално ясно е, че няколкото къси дена на познанството му с нас, беше трансформирало Иван Кушлев от плейбой в пияница. В крайна сметка, баба му имаше право да се отнася скептично към нашата компания във всичките следващи години. Най-злокобното от тези първи напивания в градската градина беше преди концерта на фалшивите Бони М – от оригиналната група присъстваше единствено безразличният Боби Фарел.

Скоба. Този концерт беше ,,подарен на банскалии‘‘ от един от първите сенчести благодетели на града. Германецът Манфред Дил – майстор перач на пари, осъден за финансови измами, първоначално боготворен, а малко след това низвергнат и бързо забравен от местните хора, които никога повече не чуха и не казаха нищо за него. От 2004 насам, през курорта преминаха цяла плеяда подобни чичковци със съмнителни биографии и блестящи планове за развитието на туризма в Банско. Скоба.

Друга скоба. Дори и Радка се появи за първи път същото лято, именно за този концерт, с нейните летни чехлички и бяло потниче. В Acid тя пи Beck`s, а аз Пиринско. Скоба.

Непосредствено преди концерта и само на метри от сцената, в непрогледен мрак, на една пейка в градската градина, аз, Ванчо и близнаците изпихме 700 мл. джин. Пиейки, наблюдавахме как стадионът се пълни с хора. Много трудно изпихме последните глътки химическо борче и влезнахме зад преградите. Седнахме точно в центъра на терена, с чудесна видимост към сцената. Само, че не виждахме нищо. Един от нас полегна и повърна. Няма да му казвам името, защото обикновено като цитирам имена на приятели в блога си, после същите се оплакват, че си имат проблеми в работата… Само ще кажа, че не бях аз, не беше и Ванчо, не беше и Ники. Аз с мъка се добрах до чисто новите скамейки (полезно наследство от Манфред), Ванчо скоро си тръгна, а Ники беше пил по-умерено, защото по принцип си е най-балансирания тип от нас.

Три или четири нощи с Иван Йорданов прекарахме пред денонощния магазин на улица ,,Пирин‘‘. Бяхме се сприятелили с магазинерките от нощната смяна, които люпиха семки. Правихме им компания и пиехме патрончета ледена мастика, най-късно до 4 сутринта, защото все пак трябваше да ставаме рано. Работата след тези късни прибирания беше особено тежка и мъчителна, но затова пък успяхме да изпипаме (Ейййй!) безценни детайли в състоянието на махмурлук, в различните фази на деня.

Помня, че имаше интересни ситуации и по светло. Може би сме имали почивка от строежа. Разхождахме се някъде. Две малки момиченца ни подминаха, гледаха ни и се смееха. Ооо, Канада, иззвънтя едното към Ванчо. Аз съм от Ямайка, подвикнах бързо, а новооплетените ми дредчета подскочиха.

Един път седмично ходихме на пикник в гората. Това прерасна в традиционно събиране на хижа Бъндерица, с много пластмасови бири, разни други бутилки и цели чували с царевични пръчици ,,Зайо-байо‘‘, чиито пакети гърмяха, докато ги качвахме с колата към хижата. Любимото зрънчо на Ванчо е и неговият сватбен подарък от мен. Като изключим уникалния случай на четвърт кисела краставичка, разрязана по дължина, консумирана твърде бързо и повърната през носа, гвоздеят на нашия престой на хижата беше играта на ,,Дъба клечка‘‘. И в двата случая главно действащо лице е Ванчо. Доволен съм, че неговите настоящи или потенциални работодатели никога няма да прочетат този текст.

Скоба. Правила на играта ,,Дъба клечка‘‘: 2-5 играчи, наредени в кръг. Редуват се с нож. Има 10 различни трикови забивания (нива, ако искате) на ножа в земята. Всяко едно от тях е специфично и носи съответно наименование. Няма да ги описвам тук. При забиване, дръжката на ножа трябва да е на минимум два пръста от земята. При успешно забиване, играчът преминава на следващ трик. Когато даден играч успее да забие ножа по 10-те начина, излиза от играта. Последният остава да ,,дъба‘‘ (или гризе) клечката. Всички останали играчи намират и подострят подходяща клечка. Забиват я в земята с дръжката на ножа. Всеки играч има право на три удара върху клечката. Изгубилият играч трябва да извади с уста клечката от земята. Използването на ръце и крака за ваденето на клечката от земята е недопустимо. Скоба.

Всички сме ,,дъбали‘‘ клечката. Толкова често и отдадено играехме, че това беше неизбежно. Решаващият фактор е умението да забиваш ножа в земята, до известна степен техника и много практика. Късметът също е важен. Помня, че аз и братовчед ми Ники почти винаги се изкарвахме от играта първи. Въпреки нестихващия си ентусиазъм, превърнат в часове непрекъсната игра и ловките си ръце, поради някаква причина Ванчо най-често губеше играта и трябваше да вади клечката, безмилостно забита дълбоко в земята. Безкрайна чест трябва да му се отдаде, че в нито един случай не се отказа или разсърди, колкото и безнадеждна да изглеждаше крайната цел. Дългите, понякога достигащи до 10-15 минути изкопавания на земята, винаги завършваха с усмихнато изплюване на клечката.

Голяма част от тези случки са записани на една VHS касета, която скоро ще дигитализирам.

Последната вечер на Ванчо в Банско беше много тъжна за мен. С него си отиваше и най-дългото лято. Изпратихме го до вкъщи. Той разтегли момента като се прибра и почти веднага излезе обратно при нас с бутилка уиски Golden Wedding, наполовина изпита и с изтъркан етикет. Всички пихме по глътка или две. Не можахме да го изпием, остана една четвъртинка. Ванчо написа с химикал ,,Бесплатно уиски‘‘ върху етикета и го остави на оградата. Аз го взех и му казах, че ще го допием заедно, когато се върне…

   Смяната на легалната му работа започваше в 21.00, времето беше хубаво, а и живееше наблизо. Реши да отиде пеш. Докато чакаше анонимния си клиент получи SMS: 12. 12. 2012 г.,12.00 ч., Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, Зала 1, блок 7, ред 12, място 49. Вземете своя билет от касата.
   Иво не беше запознат много със света извън почасовата работа и домашните купони. Единствената книга, която беше изчел открай докрай е упътването за новата му ,,Nokia’’. Не знаеше какво е Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, но затова пък познаваше цяла София. Знаеше къде е НДК, но за всеки случай нямаше да отиде на някакъв театър. В този момент пристигна клиентът. Иво реши да му покаже съобщението. Оказа се, че и клиентът не знае и много бърза. Иво се запъти към фонтаните, видя свои познати и кешоподаватели. Попита и тях. Те му казаха, че днес Боби Малкия е бил тук и ги е питал същото нещо – казал им е, че това е старото име на НДК.

   Борислав Антонов – Малкия, роден през 1979 г., живееше в Младост. Набираше хора за строители-гастарбайтери в Германия. На 11. 11. 2011 г. беше слънчево и топло. Майките разхождаха децата си в колички, а премиерът режеше ленти, както обикновено. Боби Малкия реши, че е подходящ ден за разходка до НДК. Паркира ,,Lexus’’-а на ул. ,,Ангел Кънчев‘‘, взе скейтборда от багажника и пресече бул. ,,Патриарх Евтимий‘‘. Докато разглеждаше графитите от последния фестивал, проведен на ламарините, обезопасяващи паметника ,,1300 години България‘‘, Боби се зачуди защо още не са го срутили. По негово време му викаха шестостенен петохуйник. 4S-ът му започна да звъни. Извади телефона и прочете следния SMS: 12. 12. 2012 г., 12.00 ч., Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, Зала 1, блок 7, ред 12, място 47. Вземете своя билет от касата.

   Боби Малкия отдавна не беше чувал някой да нарича НДК по този начин. Когато пристигна при фонтаните, по-младите скейтъри го наобиколиха и започнаха да го поздравяват. Първият спонсориран скейтър в България, Боби беше легенда и всички го уважаваха много, но напоследък караше все по-рядко. Беше истинско събитие за по-младите, че е дошъл да покара. Той ги попита дали знаят предишното име на НДК. Никой не знаеше. Каза им и отиде към билетния.

   Малко преди 12.00,  Боби Малкия влезна в НДК. Над ескалаторите висеше надпис: ,,За да се върнете, трябва да си тръгнете‘‘. Същият надпис имаше и в кръчмата в Младост. Боби седна на мястото си и се огледа. Всички хора в залата бяха около неговата възраст. Не всички места бяха заети. Това до него беше празно и на него пишеше: Иво Антонов, 12. 02. 1990 г.    

   Иво Антонов имаше среща на НДК в 12.00. Беше подранил и трябваше да изхвърли водата, с която беше закусил сутринта. Архитектурата на сградата позволяваше това да се извърши незабелязано посред бял ден и много хора се възползваха. Иво надника през прозорците, върху които пикаеше. Вътре имаше някакво събитие и над ескалаторите пишеше ,,За да се върнете, трябва да си тръгнете‘‘. Иво си спомни, че беше виждал този надпис в едно много долнопробно квартално кафене.

   В този момент сградата се разтърси и земята в нейните основи се напука. Иво бързо слезе по стълбите и се огледа. Наоколо хората бяха едновременно в паника, но и не мърдаха, гледаха напред и нагоре. Чуваха се спорадични крясъци. Част от НДК пропадна в земята, след което се издигна отново на същото ниво, на което беше. И отново пропадна. Започна да се движи бавно и мудно като отдавна неработило ръждясало бутало. Иво се затича към главния вход, където имаше още повече хора. Плочките под краката му вибрираха и се напукваха. Позеленелите ламарини и транспарантите от покрива започнаха да падат, заедно с парчета стомана и бетон. Тълпата се отдръпна. Бронзовото слънце на северната фасада започна да се върти, а трите пилона потънаха един след друг в земята. Фонтаните започнаха да бълват огън. Скейтърите нададоха одобрителни възгласи. Сградата се издигна бавно във въздуха. От нея шумно падаха парчета бетонени стълби и образуваха непрогледен облак прах. Национален Дворец на Културата се издигна над София, ескортиран от паметника ,,1300 години България‘‘. Иво Антонов извади телефона си и погледна датата – 12-12-2012, след което бързо намери съобщението, което беше получил преди година: 12. 12. 2012 г.,12.00 ч., Народен Дворец на Културата ,,Людмила Живкова‘‘, Зала 1, блок 7, ред 12, място 49. Вземете своя билет от касата.

Джибрите са готови от няколко седмици. В края на месеца запазихме дата за варене – 26. 03. 2013 г. Извиних се на моя приятел – Миле, ракиджията, че ще му проваля качването в планината. Все пак още беше сезон. Но денят и цялата седмица се оказаха особено скапани. Непрестанен дъжд и мрак. Слънцето светна най-неочаквано чак на първи април, противно на противните прогнози.
   И така. Валеше дъжд. Натоварихме 6 х 100 кила джибри – предварително разпределени в бидони и туби. Освен това качихме два кубика дърва, 2 килограма месо, 1 килограм кисело зеле и 4 литра домашно червено вино. Заради дъжда и ранния час, Банско беше пусто.
   Производството на домашен алкохол е процес, в който не се допускат загуби. Суровината може да бъде най-различни плодове, картофи, зърнени култури, захар или мръсни чорапи. В нашия случай това беше остатъчният материал от 400 литра червено вино. Добавя се и патоката от предишно варене – 10 литра нискокачествен алкохол, който се оставя да тече след като захаромерите паднат под 45 градуса. Двата казана от по 300 литра се нагряват до 100 градуса и ракията потича.
   В зависимост от качеството на суровината (и количеството захар в нея), двойният дестилат започва да тече първоначално с 80 процента захарност за да падне до 30, когато всичко приключва. След това казаните се измиват в огромна септична яма и остатъците отново се използват – за наторяване на бъдещите суровини.
   В попкултурата домашният алкохол, независимо от какво се прави, се нарича moonshine. През деветнадесети век, когато повечето хора сами си правели алкохол, това е наименованието на бялото уиски в южните части на САЩ. Ако не се оцветява след процеса на варене, нашата ракия има същия цвят – на пълнолуние.
   По света се произвежда moonshine по най-различни начини. В някои от случаите условията са отвратителни. В ислямските страни подземното производство на алкохол все още съществува, тъй като е свързано с традиции, далеч по-стари от тази религия, но е жестоко наказуемо. В повечето африкански страни, процесът се извършва в петролни варели, а резултатите са изключително вредни за здравето. В Кения, безскрупулните дилъри на алкохол подсилват ефекта с всякакви съмнителни добавки, включително киселина от батерии. На хората там не им е до хедонизъм и със сигурност не пият за удоволствие, но в крайна сметка всеки си има причини.
   И така. Дървата ни бяха сурови и мокри. Около 3 часа стрелките на термометрите не мръднаха от 20 градуса. А обикновено за 4-5 часа трябва вече да сме вкъщи и да изсипваме 70-градусовата течност в отворен съд, където да изветрява известно време преди да се разреди до 45 градуса и бутилира.
   Когато сместа в казаните се преобърна и термометрите показаха 100 градуса, захаромерите излезнаха от тръбата и нашият лунен блясък започна да тече. Има нещо особено в 80-градусовата течност. Опитва се само с пръст, но още докато го поднасяш към езика си, сърцето ти прескача, а главата се замайва като от спонтанен приток на много чист кислород. Истинските пияници, които пребивават в разказите на Миле вдигат наздравици с тази течност от момента, в който тя потече.
   Миле е наследствен ракиджия и много добър сноубордист. Съвсем скоро ще става баща за първи път. След кратка битка с митниците отвори ракиджийницата и въпреки скромните си 30 години, вече е съществена част от обществото в града. Ракиджията познава всички. Той е психолог, знахар и кмет. Миле е ,,The Cook‘‘.Ракиджийницата е място за отдих, събиране със стари приятели, далеч от жените и проблемите. Място за жестоко напиване и шовинистки възгласи. Химическа лаборатория за лечение на трезвеност и оцветяване на действителността в лунно синьо.
   Седяхме отвън и беше малко след 11 часа. Към нас се доближи около 70-годишен мъж. Прегърбен и куцащ,с изгоряло лице и присвити очички. Миле го разпозна и стана от стола. Мъжът помаха и прибра ръката си. Миле извади от някъде празно патронче от водка. Напълни го до половината с 80-градусов moonshine директно от тръбата. Казах му, че може да го напълни до горе, но той директно го подаде на човека. Ръката, която пое патрончето трепереше ужасно, но не успя да разлее нито капка, защото не беше пълно. При повторното подаване обаче беше, а ръката, която го пое вече не трепереше.
   Огънят се поуспокои и Миле изпече месото на жарта от същите дърва, които нагряваха джибрите. Нищо не се губи в този процес. После неусетно изпихме по 1 литър каберне – домашно вино убиец, което всички нормални хора използват за приспиване по една чаша преди лягане. От мъглата на дъждовния вторник и блъра на виното се появи каруца. Каруцарят спеше, но мулето невъзмутимо дърпаше в определена посока. Това е пазачът на съседния обект. Миле му хвърля половин литър прясна ракия през оградата. Човекът тайно (от жена си) я изпива преди да се прибере. Когато магарето го закара вкъщи, той вече е достатъчно трезвен.
   Моят приятел Миле, ракиджията, има безброй такива истории. Разказва ги смешно и енергично. Персонажите от тези истории са роднини с тези на Буковски. Банските moonshine пияници не са много по-различни от своите събратя навсякъде по света. Случвало се е някой от тях да мине покрай ракиджийницата, да изпие наведнъж 200-300 грама 80-градусов moonshine, да направи няколко крачки и да припадне до оградата. Може би именно тези няколко крачки между последната глътка и падането върху пухкавия асфалт са същинската панацея и крайната цел. Аз си допих виното, подадох си пръстта на струята и го облизах. Поех дълбоко въздух, направих няколко крачки и се събудих няколко часа по-късно в стилизиран мууншайнърски пъкъл.

На Рада

Когато Иво се провикна от съседната стая, че отиваме в Рига, повдигнах вежда въпросително и отидох да погледна дали пак не е на ракия по пладне. Нo, за сметка на това ловуваше офертни полети от Айндховен. Казах му – давай. Един час по-късно беше купил билети за Гданск, защото бяха с около 3 евро по-евтини от тези за Рига. Чудесно, казах си – отиваме в северна Полша в началото на декември, въобще няма да умрем от студ. И забравих. Отново потънах в холандското си ежедневие, карайки жълтото си колело до университета и обратно.

Месец и половина по-късно, събота по обяд. Иво нахлува в стаята ми и екзалтирано пита дали отиваме в Полша. Аз се опитвам да се отърся от безмилостния махмурлук от предната вечер  (спокойна-вечеря-с-колеги-прерастнала-в-бири-вино-водка-не-помня-падане-с-колелото-кома.) Събирам някакви дрехи, четката за зъби, забравям си телефона и тръгваме. Проспивам пътуването с влака, проспивам полета и се събуждам в Гданск със спомен за кратки интервали тичане към гарата и към летището.

В Полша сме около седем и вече се е стъмнило. Както ще разберем по-късно, стъмнило се е още в три и половина. Налага се да изчакаме автобус, който ще ни отведе от аерогарата до центъра, където сме резервирали хостел. Оглеждайки се наоколо започвам да се чувствам в свои води. Лъжлив таксиджия ни предлага „Good price“ около три пъти, а когато питаме за спирката на английски ни гледат въпросително или ни подминават. След тридесет минути пристига автобусът, яхваме се и намирам захвърлена сим карта. Иво е в екстаз. Слага картата на телефона си и така намираме първият си приятел от Полша – Стачу. Ние няма да станем негови приятели, защото в картата няма пари за да му съобщим, че сме пристигнали, но със сигурност ще помним това име като нашия първи полски другар. Стачу, където и да си – обичаме те!

Когато забавата със сим картата приключва и поглеждаме през прозорците на ужасяващо шумния автобус, чувството ми за „вкъщи“ се удвоява. Огромните социалистически панелки са подредени в стройни редички, автобусът се пълни все повече. Иво  твърди, че минаваме покрай Младост за към центъра. Аз съм склонна да му повярвам.

Четиресет минути по-късно сме на правилната спирка, сменяме малко евро за много злоти и се отправяме към хостела. Умората от предната вечер започва бавно да ме напуска и ме завладява приповдигнатото настроение на първата вечер. Всички сме го усещали – първата вечер в нов град винаги е съчетание от не знам, искам, мога, имам пари, не съм от тук и съм за малко, обилно полято с местното пиене (обикновено събуждането на следващия ден е също характерно съчетание на безмилостно главоболие и кратко спиране на сърцебиенето при проверка на портмонето).  За съжаление, дори не подозирам колко първата вечер в Гданск ще надхвърли очакванията ми.

Когато пристигаме в хостела ни посреща невероятно усмихнатата прекрасна черноока Беата. Иво й се нахвърля с въпросите, от които тя по-късно ще ни сподели, че й е дошло до гуша. Къде е най-близкият супермаркет и коя полска водка би ни препоръчала. Аз все още се боря с естествената си непоносимост към срещи с нови хора и се оглеждам към кухнята. От там изскачат зашеметяващият висок и рус нимф Матеуш, приказливата и нахакана Ханя и началната учителка Марта. Поздравяват ни, Матеуш пише на листче имената на две от най-добрите полски водки и с Иво изхвърчаме към главната на Гданск. Минаваме покрай наколко симпатични кръчми на улица „Пивна“(!) и излизаме на прекрасната пешеходна „Длуга“.  Католически катедрали, тясни и високи къщички с орнаментирани покриви, залепени една за друга. Викачите от заведенията ни примамват, пушещи и весело тъжни, както само славяните можем да бъдем. Ходим бързо, защото е ужасно студено. Излизаме на реката, минаваме по моста, сочим кораба ONYX с усмивка и се шмугваме за водка. Изпълняваме препоръката на Матеуш и взимаме Zoladkowa gorzka.

Навръщане осъзнаваме, че хостелът е с перфектна локация точно в началото на улица „Пивна“, която крие своите полски съкровища, но за тях по-натам. Настаняваме се удобно в кухничката и Иво сипва на мен и новите ни полски другари по чашка Zoladkowa. Водката се оказва лоша изненада с твърде сладкия си вкус за нашите хардкор гърла, но пък компанията ни пленява моментално. Въпреки, че ги мислехме за стари приятели, Марта и Матеуш  се оказват напълно непознати гости на хостела, а Ханя – приятелка на Беата. Изпивам първата си водка с тях и вече имам чувството, че ги познавам от години. Стомахът ми бавно се стопля от питието, а душата ми направо се разтапя от другарите и другарките поляци. Тук се налага да вметна, че от три месеца живея в меката на перфектните улици, безкрайните правила и правилници, колелата и високите смели студени нидерландски мореплаватели – Холандия. Холандия е прекрасно устроена, заплатите са ужасно високи, престъпността е мит и животът е песен, но всичко това бавно беше започнало да вкоченява балканската ми кръв и да успокоява тъжнорадостната ми постсоциалистическа душа. Или както каза Иво – липсват ми панелките. Може би затова настроението още повече ми се приповдигна от новите ни приятели – разбирах всяка тяхна дума чудесно, разбирах хуморът им, разбирах терзанията им, разбирах всеки парадокс от живота им. И се смеехме.

Матеуш и Иво се заприказваха за причините да се срещнем в този хостел. Момичетата огласяхме стаята със смеха си. Оказа се, че полякът е по работа в Гданск и е дошъл само за уикенда. Когато го попитахме каква е работата той се разсмя и си сипахме по още една водка. При всяко отпиване, хапвахме по един резен портокал. Така било най-вкусно.

Матеуш продължи да разказва. Имал позната на познати, която му се обадила за „една много добра оферта“ – таен клиент. Това е човек, който се прави на клиент на избрана верига заведения с цел работодателят да контролира поведението на персонала. Нещо като скрита камера. Матеуш беше нает да бъде таен клиент на верига стриптийз клубове из цяла Полша. Всеки уикенд в различен град – с 600 злоти (150 евро) джобни пари на вечер за питиета и момичета.“ Just a normal job, and I am heading to work after 12.“ Разбира се, че му се беше обадила позната на познати.

Говорим непрестанно, разказваме им за Холандия и за България, те пък ни препоръчват къде да прекараме утрешния ден. Ние им показваме, че сме по-заинетресувани къде да прекараме младата полска нощ тропаща на вратата. След кратко съвещание ни насочват към shipyard – a. Аз поглеждам недоверчиво и започвам да се чудя защо ни пращат на парти в корабостроителницата, но когато се заслушвам осъзнавам, че със сигурност отиваме. Shipyard-a е всъщност Сточная Гданска. Там, където Лех Валенса и хилядите работници започват  огромна стачка и движението „Солидарност“, което е първото блокче в доминото на разпадащия се социалистически блок. Заведението в Сточная се нарича Бюфет и е старият обеден стол на корабостроителницата. Няма как да стане по-добре, лъжа се аз и поглеждам съзаклятнически Иво, на който също не му се вярва. Разделяме се с новите ни преятели, Матеуш отива да се труди, а ние се отправяме с нетърпение към Бюфет.

Излизайки от центъра на Гданск завиваме покрай лъскав мол с бляскава гадна коледна украса и попадаме в междублоковото пространство на улица осеяна с дупки и коли,  паркирани по тротоарите. Иде ми да разцелувам калните останки асфалт на майка Полша. След кратко лутане и едно патронче сме в Сточная, огромните кранове и слабото осветление правят постиндустриалната гледка още по-зашеметяваща. Намираме партито трудно, кални сме до ушите и заварваме Бюфет празен. Закъснели сме, но решаваме да изпием по едно, така или иначе вече сме вътре. Поръчвам си бира и от някъде изскача къдрокоса полякиня и започва да спори с Иво. Пия си бирата и наблюдавам спора – знам, че няма да стигне до никаде. С Иво не се спори.  Когато ми става скучно решавам да се намеся като синя каска, оказва се, че къдрокоската ни иска пари за вход и аз се разсмивам. С Иво не се спори, особено за пари. Давам й последните си десет злоти и отивам да разгледам. Столът не е променян изобщо, същата соц дупка, която е била преди години – питам бодигарда за тоалетната и той ме изпраща сърдито надолу по стълбите. Да, и вие ми липсвахте тъпи гологлави гардероби в сака, усмихвам му се аз.

Когато се връщам заварвам на бара Иво с нова компания. Единствените хора, останали на това парти вече са наши приятели. That escalated quickly, очудих се аз и отидох да се социализирам. Отново. Запознах се с трите Анки, шофьорчето и гаджето на едната – олюляващ се веселяк с кръстосани от алкохол очи. Къдрокосата ни инквизиторка се оказа една от трите Анки и аз нямаше как да не й направя забележка, че ни е оставила без пари. Подозирах, че Иво й е направил тази забележка неколкократно. Пием си пиенето, продължаваме със социализирането – Анка 1 рисува на стъкло, Анка 2 отговаря за офиса, Анка 3 е твърде пияна за да си говори с нас, а шофьорчето шофира. Включително и тази вечер. Опитваме се да комуникираме с тях на английски, което се получава трудно с Анка 1, ужасно трудно с Анка 2, а с шофьорчето сме на ръкомахане и хилене. Бюфет, обаче затваря в два, с идеята да ни прекъснат веселбата. Аз си представям топлото чисто легло в хостела и ми става приятно, че нямам повече пари. Знам, че ако имах, нямаше да се дам така лесно на вече порастналата нощ.

Полша, обаче има други планове за нас. Иво отново започва да ме гледа съзаклятнически, а Анка 1 ни кани на дискотека с веселата им дружинка. Ще ни закарат. Ще ни черпят. Няма страшно. Първите две реплики са супер, но третата никога не е вярна в тази последователност. Знам, че има страшно. Разпъждам разочарованието от рязко отдалечилата се среща с постелите и се включвам в олигофренското хилене от Бюфет до колата. Снимаме се, те с телефоните, Иво със сапунерката, аз само се зъбя. Нямам телефон, нямам пари, намирам се на корабостроителницата в Гданск и умирам от смях. Знам, че вечерта тепърва започва. Напъхвайки се някак в раздрънкания Опел, питаме домакините дали няма да има проблем с полицията. Те ни поглеждат очудено за момент и избухват в неистов кикот. Да, знаем, че няма да има проблем.

 Ние, с Иво,Анка 1 и 2 сме на задната седалка, където аз си намирам неотворена бира и се възползвам тактично. Анка 3 е изчезнала някъде, където падането на режима е започнало, а гаджето на Анка 2 разцепва въздуха с екзалтиран смях на всеки 25 секунди. Виждам, че лампите за бензина и маслото на Опела светят и вече със сигурност се чувствам като у дома. След пет минути във веселото комби паркираме пред хостела, от където Иво прави грешката да вземе по-едрата банкнота. Както споменах по –горе, първата вечер се отличава с изключителен размах в харченето, защото обикновено не ти пука. Трябва да се отбележи обаче, че изборът ни да дойдем в Гданск се основаваше на три евро разлика с билета за Рига. Предполагам, че това говори достатъчно за финансовото ни състояние като студенти в Холандия. И туристи в Гданск.

С новите сили в джоба се отправяме към дискотеката, по пътя си говоря с Анка 2, гаджето й решава да изчезне някъде и шофьорчето отива да го търси. Молят се да не е паднал в реката и тя ми споделя, че е малко пиян. Да, бе – помислям си аз и я питам за дискотеките, тя на свой ред ми отвръща с „It is shit, but we drink vodka and dance“. Да, бе – отговарям й отново на ум.

Намираме клуба, появяват се и двамата ни полски приятели и с влизането се нареждаме на бара. По един шот водка за добре дошли, шофьорчето си сипва кола в чашата и гледа отстрани. Става ми жал, но обстановката около нас разгонва много бързо мислите ми за непиещите и тяхното ужасно положение. Неонови светлини, кожени канапета, огромни охранители, червени крушки. Поляк с тъмни очила и светеща диадема танцува сам на подиума до диджея. На дансинга – около двадесет мъртво пияни мъже и две-три силно казано облечени полякини. Добре дошли в студентски град, помислям си аз и Анка 2 почти ми вади рамото като ме дърпа към подиума. Аз удрям контра с ужас, но полската другарка се оказва по-силна от мен. Компанията е на дансинга до типа с диадемата. Единственото, което  правя аз през цялото време е да се превивам от смях.

Решавам, че все пак подиумчето ми е пряко сили и поемам експедиция обратно към бара, мой ред  е да черпя. Всички се присъединяват, а вярната ни лидерка Анка 2 не ме оставя да поръчам. Те ще ни черпят цяла нощ, казва ми тя. След три стотни полита на забавен каданс пред очите ми назад към пода. Виждам как зениците й бавно се разширяват, Иво се хваща за корема и избухва в смях. Поглеждам отново към нея и ставам свидетел на удара на главата й в пода, която отскача от тила. В ръката си държи останките от чашата си, а Иво вече реве с глас. Тук действието отново се забързва, храбрата Анка става, крещи „Курва“ и ми обяснява, че се е спънала. Аз съм в шок, виждам, че не се е порязала и изпадам в още по-голям шок. Знаех, че поляците са издръжлива нация и жилави човешки същества, но такова бързо изправяне на крака след такава среща със земята не бях виждала. Пихме за оцеляването й по два шота, а Иво почерпи шофьорчето кола.

Забавата продължи в същия дух, Анките поръчаха хип-хоп на диджея,  танците ставаха все по бавни, а дансингът все по-нестабилен под краката ми. Нощта вече беше в напреднала възраст, а аз бях спечелила битката с нея. Сбогувах се с новите си полски другари, изпихме по едно за чао и стъпките ми отекнаха по „Длуга“.  Свих  на магия по „Пивна“ и уцелих леглото лудо влюбена в Гданск. Вечер първа беше приключила, а имах още две пред себе си.

2.

Саня… Саня… Отварям си едното око и чувам името си. Осъзнавам, че Иво също страда някъде на горното легло. Отварям и второто си око и виждам, че на съседните легла има двама човeка, които също са се събудили туко-що в деветия кръг. Трудно им е, на мен също. Отговарям на Иво за да се успокои, че съм жива и ставам. Часът е два, пропуснали сме закуската и обяда. Когато се връщам в стаята ставам свидетел на следния разговор между съседите ми по легло: – „Do you recall starting a fight yesterday? – …No – Well, you did and I got a punch in the face because of you!“

„I love Poland!“ – намесвам се екзалтирано аз и излизам по улиците на Гданск. Градът има население от около половин милион и централната му част е сравнително малка, но изключително кокетна. Малки улички, внушителни арки и зад всеки ъгъл те дебне уютна кръчма. Аз се изкушавам непрестанно, Иво твърдо е решил да пообиколим преди да пристъпим към първата бира. Излизаме на реката, минаваме по моста и отново улиците внезапно се осейват с дупки, а сдрачаващият се ден започва да извиква студени тръпки по гърбовете ни.  Летният курорт Гданск е изключително популярна туристическа дестинация за поляци, както и за близките скандинавски страни. Извън сезон, обаче е постиндустриален и вкочанен до кости град.

Полската нереалност продължи с пълна сила след разходката. Нощта ни отведе в близък локал след доста бири, унищожени с безмилостна скорост в хостела. Drinking hall е английската дума за този вид барове, на полски не разбрахме как се казват. Играта е следната – всичко за пиене е по 1 евро, всичко за ядене – по 2. Чисто и просто. По много и на шотове.

С Иво вече сме нарекли дупката „4 стаи“, заради невероятната прилика с едноименното софийско дупче. Влизайки, осъзнаваме, че е празно, а барманът ни гледа враждебно от другия край на заведението. Все пак, решаваме да дадем шанс на полските четири стаи и заемаме стратегическа позиция пред бара. Аз си поръчвам херинга с водка, а Иво ме гледа погнусено. Риба и парти, било като чесън и парти – не вървяло. Аз решавам, че представата му за социални норми не ме касае и се наслаждавам на тази балтийска хармония от вкусове. Херинга и водка. Водка и херинга.

В бара влизат още двама заблудени туристи, момче и момиче. Аз минавам на бира, Иво минава на социализиране. Става ми тъпо, а намръщеният барман още повече ме кара да искам да го бяха мариновали него вместо херингата. Допивам си, не казвам чао и изчезвам от полските четири стаи. Има моменти, когато ти става тъпо изведнъж, рязко и болезнено. Смисълът на живота ти се изплъзва от дневния ред и мисълта си прави лоши шеги със съзнанието ти. Обикновено, ако си в компания, хората казват, че си се „вкиснал“. Аз бих го определила като процес на внезапна мозъчна ферментация с характерни особености като: самомразене, мразене на света като цяло, мразене на света в частност, мразене на това, че мразиш всичско и завършва с фразата „Еби го…“. 

3.

Имаме план! Бъбривата и червендалеста Хана ни е обещала разходка. Ставаме на време за срещата, с което аз се гордея неимоверно. Пак сме изпуснали закуската, но поне няма да изпуснем местния гид.

Насочваме се към Сточная, Хана говори през цялото време. За Полша, за Гданск, за Солидарност и за папа Йоан Павел II. Когато стигаме до корабостроителницата, гласът й започва да трепери. Показва ни оградата, през която градът е подавал хляб на стачкуващите работници, както и портата, която Валенса прескача символично. Времето е лъжливо слънчево, но аз си играя с ледените локви по пътя. Чупя леда с ботушите си, а Хана разчупва леда между нас с истории за Полша. Всяка следваща е все по- интригуваща, но и все по-тегава. Няма нищо весело в цялата картинка. Нашият гид разпалено защитава настоящият премиер, и желае смъртта на опозицията в лицето на Ярослав Качински. Буквално.

Разходката навява точно това чувство, което изпитваш когато отваряш вратата на опикан вход на панелка. Хем, знаеш, че няма страшно, хем знаеш, че по-страшно от това да те е страх да си влизаш в блока няма накъде.

Опитвам се да разведря обстановката и питам Хана за чудатите соц барове с херинга и водка за 3 евро общо. Лъжа я, че сме си прекарали много яко предната вечер в един от тях. Удрям на жесток камък с разведряването. Оказва се, че тези заведения стават популярни след ужасно тъпата самолетна катастрофа край Смоленск от 2010 година. Тогава Полша губи едновременно президентът си Лех Качински, високопоставени полски военни, управителят на полската централна банка, заместник министъра на външните работи, правителствени лица, 12 депутата от полския парламент, старши представители на полското духовенство и роднини на жертвите от Катин. Ханя горчиво отбелязва, че по закон тези лица нямат право да пътуват заедно заради опасността от национален разрив, ако нещо се случи. „But this is Poland.“

Оставам без думи и бавно се убеждавам, че нереалността на Полша се дължи именно на това постоянно ебаване на историята (съдбата, Господ, маите, тамплиерите или каквото ви е на сърце). Делегацията за почитане паметта на жертвите (21 857 поляци) от Катинското клане умира в катастрофа седемдесет години по-късно. Fuck me! И какво въобще свързва евтините барове с тази катастрофа? И как може да има барове, свързани със самолетна катастрофа?!

Хана се разсмива и набързо ми обяснява, че във Варшава избухва масов протест след трагедията . Описва ми го като: едни протестират, други протестират срещу тях, а трети гледат сеир. Представям си го много точно с детайлни картини от софийските улици, особено сеирджиите. Баровете станали популярни, защото на мястото на протеста имало точно такъв вид заведение – евтина водка и храна за измръзналите протестиращи, техните опоненти и жадната за шоу тълпа.

Преставам да питам за каквото и да е. Иво се заема да ни спре от дуетно прерязване на вените и предлага разходка до Сопот, съседния град, който е известен с най – дългия дървен кей в Балтийско море. Хващаме влака и Хана предлага вечеря с полски картофени палачинки по-късно в хостела, аз се радвам, че не ми разказва историята около тяхното превръщане в традиционна храна.

 Сопот е Созопол! Сопот е Созопол!  Курортните градове са прекрасни извън сезон. Меланхоличното спокойстве е незаменимият им чар, а празните заведения голямата им болка. Ходим смело по главната, която ни отвежда право при  М О Р Е Т О. Морето е при морето, смея се аз, а Хана подхваща темата за умиращи от прехранване чайки през летния сезон. Изключвам й звука и се наслаждавам на сол(студ)ения вятър. От тук се вижда паметникът, посветен на жертвите от Втората Световна Война. Първата стъпка на германския ботуш е била в Гданск. Та та та дааа. Дарксайдът е навсякъде около нас, и аз започвам да о-ж-а-д-н-я-в-а-м.

След кратка пауза за черешова бира, се прибираме в прекрасният и топъл хостел, далеч от измъчената душа на Хана. Лягам си в топлите завивки и оплаквам съдбата си на безтелефонен интернет наркоман. Присещам  се за изминалия ден и си бия два шамара на ум за лигавченето.

След кратък power nap се насочвам към кухнята, където Хана и Беата вече забъркват картофените палачинки. Отварям си бира и Иво пристига с бутилка водка. Знаех си, че вечерята няма да е толкова скучна, радвам се мислено аз, а полските диви се подхилкват развълнувано. Хапваме, разреждаме водката с бира и говорим за приликата между поляците и българите. Приличаме си по много неща, но със сигурност по едно се различаваме. Не съм вярвала, че някога ще го кажа, но ние сме по-ведри пичове. Направо сме си супер свежи пред изтерзаната полска душа. Не споделям тези си наблюдения с домакините ни, но от друга страна усещам, че Иво чувства нещата по същия начин. Наблюденията ми се потвърждават с течение на вечерта и разказите на Хана и Оливия (нощната смяна в хостела). И двете имат родители тежки алкохолици, което не било хич рядка случка в Полша. Всеки пие, казват ми – пием  по много, пием от всичко и пием често. Смешно ли ми е, тъпо ли ми е – не знам. Виждам, че и те не са нясно точно с баланса между трагедията и комедията.

„Пивна“ ни влече доста усилено и излизаме със загрята глътка из понеделнишки Гданск. Хана продължава да е нашият гид, но вече е започнала да криволичи и да пофъфля. Удряме две черешови водки и една херинга в drinking hall-а и водачката ни съвсем зацапва свещите. Говори несвързано за това колко е горда с историята си и колко не й се живее повече в Полша. Смеем се горчиво, знам ги тези нелогични мисли и на мен ми се мотаят непрестанно из главата. За да не се занимам повече с глупости, завършвам сета си с една бира и подстрекавам компанийката ни към ориентиране. Иво мрънка, че е рано, а Хана не може да стане от стола. Вървим по „Пивна“ и се чудя кога успяхме да размажем полякинята от пиене чак до толкова, че да мери улицата по ширина. Ходи с главата напред, изпуска си цигарата около пет пъти, а ние с Иво се споглеждаме смутено. Гидът ни има нужда да я заведем до вкъщи. Мятаме я на дивана в хотела и със спокойна съвест си лягаме. Последната вечер в Гданск беше нищо в сравнение с първата, но все пак я отбелязвам като достоен завършек на трипа.

Епилог

Отидете в Полша, аз ще се връщам там до края на живота си. Когато водката се стича топло в гърлата ви а херингата гледа мариновано от чинията, знайте, че нищо не е наред. (Но винаги има по един рус нимф, който да разведрява обстановката). Наздраве!

Пътувахме към Варна. Поводът беше фестивалът на българското игрално кино ,,Златна роза‘‘. Нали знаете – прожекции, пресконференции, коктейли, моктейли и цели тонове българско кино. От филмите запомнихме само как двете мутри на дребно – Чужденеца и Хамелеона, запасени с вяра, любов и уиски, грабнаха по един пистолет и по един куфар и мигрираха към слънчевото море за да търсят някакъв пъзел. Пъзелът на човешкия живот например.
   И тъй като в нашия липсваше парченцето на достойното забавление и разнообразие решихме да посетим градинката зад Варненската Обсерватория. Местните наричаха това място за срещи УПСАТА. Пихме евтин скоч, както винаги. За дейността на самата Обсерватория, научихме че преди години, с нейна помощ са преименувани улиците в едно съседно село. Решихме веднага да проверим за какво става въпрос, но преди това взехме още скоч. След това отидохме до скейт парка, който беше съвсем наблизо, бяхме нападнати от стари приятели, на плажа гледахме сутрешна октомврийска мъгла и се озовахме в пустото село Звездица, а пътуването помним като отвличане от извънземни – смътно и с болки по цялото тяло.
   Наистина по уличните табелки пишеше ,,Марс‘‘, ,,S 2003 J 16‘‘, ,,Лаомедея‘‘, ,,Набу‘‘ и други подобни. Основната звезда печеше силно и всички юпитерци, плутонци и венерически меркураджии се бяха изпокрили. Срещнахме само един много пиян землянин, сещате се, с два крака и две ръце, ходещ от тротоар до тротоар, досущ като нас. Опитахме се да го попитаме къде са всички марсианци. Той не разбра въпроса и ни показа храм ,,Св. Иван Рилски‘‘, но ни каза, че не можем да влезем, защото е отворено по време на празници или, ако случайно някой умре. Стори ни се, че натърти на думата ,,случайно‘‘, но не сме сигурни. Почерпихме го с уиски, а той нас –  с ракия. Показа ни как да стигнем до площад ,,Галактика‘‘.
   На основното космическо пристанище в околността забелязахме една сграда, на която с микс от извънземни пот, кръв и сперма беше написано: ,,Пушете трева и се смейте‘‘. Веднага ни обсебиха спомени за онези тениски от Илиянци, на които имаше щастливи, пушещи коз пришълци и надписи от рода на: ,,Why aliens visit earth’’. Някой землянин беше правил неуспешни опити да изтрие надписа. На сградата имаше и табела: ,,Община Варна Кметство Звездица‘‘. Говорихме с кметицата, г-жа Мара Спирова. Най-обикновена, отегчена землянка. Вълнуваха я много повече фолклорните мероприятия, които предстоят в селото, отколкото баналните интергалактически пътувания.
   През 2003 г. на кмета Никола Николов му писва да живее на ул. ,,Шейсет и девета‘‘ и решава да даде имена на улиците в селото. Скучаещите общински съветници енергично подават заявление към още по-скучаещата Комисия по наименованията. Съвместно с Обсерваторията във Варна изготвят новите имена. От тогава на пл. ,,Галактика‘‘ периодично кацат извънземни пушилисти или скочопийци като нас за да разпитват къде са марсианците и глупости от този род.

P. S. Големият губещ е кмета Николов, защото от УПСАТА му предоставили имената само на 68 астрономически обекта.

Този път ще разкажа една истинска история. Не е вдъхновена от реални случки, а си е съвсем това, което си е и което си беше. Затова ще намаля препратките, сравненията, изброяванията, самоиронията и страничните случки до максималния минимум.

   Няколко дена след морето, аз, сестра ми, Радка и близнаците се прибрахме в Банско. При роднините и някои други приятели. Беше около средата на август и току беше минала Голяма Богородица. Християнски празник, който в Банско много обичат да празнуват като си правят курбан – не дотам Християнски обичай. В неделята след празника, всяка махала събира пари и/или продукти и започва да вари чорба от всичко в няколко огромни казана. Има ли нужда да казвам колко е вкусна? Който е ял – знае, който не е – нека опита. Когато чорбата стане готова жените се редят с метални котлета или други съдове да носят вкъщи за здраве. Мъжете нареждат дълга маса и започват да пият домашни алкохоли до несвяст, ама пак за здраве.

   Предишната вечер ние и нашите приятели, които не бяхме виждали почти цяло лято, се видяхме подобаващо, както като всички приятели, които не са се виждали почти цяло лято. Съответно на сутринта ни беше лошо и близнаците предложиха да обядваме в разложкото ,,Канче‘‘. Шкембета, бири и всичко, което би ни оправило лошотията, въпреки че единствения лек за махмурлук е снощи да не пиеш. Аз от своя страна предложих да ядем при Лазар Калистрин, на паркинга преди хижа ,,Бъндерица‘‘. Уникално място в планината с много вкусно и свежо меню. След кратък спор се разбрахме, че отиваме при Лазар да ядем боб с гъби и чакаме близнаците да минат да ни вземат с буса след няколко минути.

   Трябва да е било съвсем малко преди дванадесет на обяд, когато аз, Саня и Радка излезнахме от вкъщи и се запътихме към улицата, от която трябваше да ни вземат. Там, зад тази улица, на Керанджиевата ливада, беше курбана на нашата махала. Изведнъж чухме клаксон, след това пищене на спирачки, злокобно силен удар и отново клаксон. Човешкото тяло прескочи колата като в Холивуд, въпреки че колата не се движеше с повече от 60 км/ч. Хората от курбана се запътиха към тялото. Шофьорът също излезна. Саня се разплака и с трепереща ръка извади АйФона си и се обади на 112. В същия момент пристигнаха близнаците и ние посърнали, мълчаливи и уплашени се качихме в буса.

   След няколко часа слезнахме от буса, вече не толкова посърнали, мълчаливи и уплашени, на същото място. Саня се прибра, а аз и Радка отидохме да попитаме няколко жени, които седяха около казаните, за блъснатия човек. Обясниха ни, че това е Динци Дурчов, 70-годишен, бивш международен шофьор на камион, оживял е и са го закарали в болницата. След сблъсъка се надигнал и казал следните пророчески думи: ,,Шофьорчето не е виновно. Аз залитнах.‘‘ Бил е на 700 грама ракия и е идвал от курбана на долната махала към този на нашата.

   След това аз седнах там, на онази дългата маса с домашните алкохоли, а Радка си отиде вкъщи с котле курбан чорба за здраве.

На Любо Николов и прекрасните му деца.

Без тях нямаше да има смокини.

Когато отида в Банско от морето, обикновено съм емоционално съсипан. Тогава си прилагам терапия – отивам да варя ракия от сливи, джанки, компоти и други плодове. И когато моят добър приятел Миле, ракиджията, ме попита как беше на морето, аз обикновено го питам защо трябва да му разказвам някакви истории, които ще са тегави за мен и безразлични за него.
   Откъде да започна? Вече съм в София. Градът, който комплексираните селяни наричат Мордор. Снощи бях на Народния. Театърът, който през адската 1923 г. изгаря до основи. Преди няколко дена се върнахме от морето. За шеста поредна година бяхме на ,,Смокиня‘‘. Къмпингът, за който Любомир Николов пише често, че е ходил с децата си. Сега пък ние ходим с децата му там. Ние го наричаме ,,Пушещата кучка‘‘. Едно лято там имаше бар, който се казваше ,,Smokin` bitch’’. Имаше ли го всъщност? Добре, че имам негова рекламна запалка и от време навреме я поглеждам, за да се уверя, че такова място наистина е съществувало. Пускаха електронна музика и един път имаше сватба. Истинска плажна, електронна, сайбър пънк сватба между германец и българка.
   Тази зима морето беше измило всички стари барове от плажа. Нямаше ги ,,Pampero’’, ,,Castro’’ и ,,Bardachos’’. Все едно никога не бяхме ходили там. Пушещата кучка, заедно с външния вид, бе сменила и характера си. Преди имаше палатки навсякъде, по целите дюни и целия плаж. Сега дюните са пусти, понеже са обявени, заедно с растящите по тях пясъчни лилии, за резерват. Върху част от тях обаче построиха хотелски комплекс с изумителното име… ,,Пясъчни лилии‘‘. Надявам се и с останалите да не стане така. Надявам се концесионерите да удържат на натиска и да не построят ,,Пясъчни лилии‘‘ 2, 3 и т.н. Сега по целия плаж има барове с чадъри и шезлонги. Населените места южно от Бургас плажуват тук. През деня плажът е пълен с хора и морето прилича на река Ганг. През нощта в баровете няма никой. Преди беше обратното – целият къмпинг се криеше от слънцето и вечерта баровете и морето бяха пълни. Но тъй като тази история завършва на ,,Смоукиня‘‘, а не започва там, ще започна отначало.
   Юни е. Самотен съм, както винаги. Премиерът реже ленти, както обикновено. Чух крясъци. В моят квартал е тихо и крясъците се отличават. Оказа се, че Ники  гледа мач от европейското, същият който аз гледах. Отидох да го гледаме заедно. Разбрахме се да пътуваме след няколко дена към Лозенец. Селото, в което Ники има къща и, в което аз за първи път през лятото си намерих работа – програмен модератор на лятното кино на плажа в Лозенец – yeah!
   И така. Прибирам се от Ники. Моят прекрасен приятел Ники от квартала. С неговите прекрасни приятели чалгаджии и дилъри на наркотици. Истински хедонисти, както несъществуващото списание ,,DJ Magazine‘‘ ги описваше. Ники е опитен фрийлансър в сферата на търгуването с наркотици. Кара GOLF,с който ще пътуваме до Козенец и който един път в 4 часа сутринта се извъртя точно пред мен на бул. ,,Черни връх‘‘, малко след баира на Корубаглар, след като се бях прибирал цяла нощ от Центъра пеша, защото нямах пари. Извъртя се и потегли с мръсна газ и свистящи гуми. Ники носи черни найкове, които винаги са идеално лъснати, пръска се с маркови парфюми и има тениска на Тони Монтана. Не на Ал Пачино, а на Тони Монтана. Ники не се интересува от кино. Трябва някой път да опиша в разказ моя квартал. Или да напиша разказ за моя квартал. Всички съвременни български автори пишат софийските си разкази за Центъра на София. Или поне тези, които аз съм чел. Все пак и моят квартал е част от София – и то доста отдавна. Преди е бил част от мечтата на Батето за Зимни-Олимпийски-игри-в-София. Моят квартал трябвало да бъде Олимпийското село. Но както всички знаем адският-мираж рухнал. И сега в квартала живеят прекрасни хора като например Мишо, който гледа две крави. Или пък Иван, който държи кварталното магазинче за хранителни стоки, никога не излиза извън квартала и се държи с хората като селския кмет. Пускам компютъра, който по принцип ми се струва бавен, но понеже сега бях у Ники, изпреварва всички мои действия, ха-ха.
   След няколко дена заминахме за Козенец. Селото, в което софийските селянчета обичат да почиват и задръстват тесните му, непригодени за ултраконсуматорски туризъм, улички с огромните си черни джипове. Всички останали селянчета ги ругаят и се чудят как Корубаглар е успял да се премести в Лозенец. Там поработих малко на гореспоменатата мегагъзарска работа и ме полази стоножка като в сън на Уилям Бъроуз. Две напълно реални случки, след които дойде времето на Пушещата кучка. Заминах, а Ники остана с Климатика и Загорката. След малко идват Доктора и Влака, както каза Боби Малкия миналата година в Созопол. Радка тогава си тръгваше и ни пожела успех.
   Близнаците се върнаха от Маастрихт. Градът, в който всички знаем кой договор е подписан. На Смоукиня, нашите приятели от гр. Младост, София, вече лазеха. Бяхме си вкъщи. Там, където Боби Малкия, първият спонсориран скейтър в България, се молеше една сутрин на Слънцето, обърнат с гръб към морето. Беше началото на август. Съобразихме се, както всяка година с датите на ,,Spirit of Burgas’’. Фестивалът, след който всички остават на Южното черноморие. Събрахме се и отидохме при Криситата. Заведението, в което Цветан Бизев всеки път превръща касовите бележки в произведения на изкуството, пишейки послания на сервитьорките. Един път, преди години, взехме Криситата с нас на бар. Аз попитах едното Криси дали е правило секс на спасителния пост. Криситата се изплашиха и избягаха, ха-ха. В заведението при Криситата седим с часове, ядем яйца по панагюрски, таратори, шкембета и други народни хитрости. Филипа Любомирова Николова веднъж си поръча таратор, снежанка и айран. Там се крием и от Слънцето. След което отиваме на Кемпа и припадаме, до изгрева на Луната. Луната пак изгрява, почти винаги пълна през август и ние тръгваме към Созопол, Градина, Лозенец, Корал или където имаме познати и приятели.
   В Смазопол си имаме любимо място за пиене – старото училище, сега галерия, на ръба на скалите, в края на стария град. Най-високата точка на града, от която се открива уникална нощна гледка. Представям си колко трудно е било на малките деца да прекосят целия град и да изкачат баира до своето светилище. Цената на образованието и наградата от удоволствието да учиш на такова неземно място. Подобно на тях, ние също трябва да си платим. Минаваме през тълпите туристи, които по това време на годината тапицират улиците и старинните къщи на древния град. Събираме се на училищната тераса, около 30 човека, жадни за новите знания, които ще ни предложи нощта. След което се разпръскваме из целия град като заря за края на учебната година. Само, че не отиваме при родителите си, а тълпите вече ги няма. Улиците на Созопол са достатъчно стари за да не запомнят нашите истории. После ранното Слънце ни изненадва като разкрива необичайните ни спални: пейки, пясъци, спасителни постове, отворени багажници. Не се плашете, ако ни видите там, живи сме… Този път топ леглото беше намерено от Иво Морето, нашият приятел, който сега обитава голям апартамент в Ротердемидж. Градът, който много скоро ще посетим. Иво беше припаднал на едно паркмясто, точно до буса на близнаците, с пернишката регистрация. След няколко неуспешни опита да го събуди, стопанката на платения паркинг сложила един конус пред него за да го защити от някой паркиращ турист. След което викнала полицията. Иво се събудил и лелката се разкрещяла, че следващия път ще го бие с винкел.
   В Козенец имаше търкалца или както Набоков ги нарича вълшебни боеприпаси и микропланетариуми. Освен това имаше стар и много тъжен лунапарк, от онези гастролиращите – със стрелбища-каравани, стари открити джаги, чиито дръжки са намазани с грес, железни влакчета, въртележки и захарен памук. Съчетахме всичко това с посещение на Чакал. Къмпингът, който най-много прилича на Пушещата кучка отпреди време. Там имаше концерт на Ревю, но по-важното беше, че имаше промоция на уиски – 4 лв. голямото. Още в раното имаше много жертви, а нашият приятел Иван от Разлог искаше да бие Васко Гюров. Към сутринта и аз паднах жертва – десетото уиски не се почувства добре в компанията на останалите девет и реши да излезе. Заедно с тях. Спахме в колата, на сутринта ни събуди онзи мой приятел Ники, с черния GOLF. В този ден, както във всички други, целият Козенец отиде на плаж на Чакал, Ники също. Видя ни и наду клаксона. Загорката и Климатика се смееха от прозорците.
   Иван познаваше концесионера на плажа и ми обясни, че го е взел само за да го запази и в момента се бори с всички земни и неземни сили, той да си остане вседостъпен палатков къмпинг. Последна утеха за един умиращ начин на забавление по Южното черноморие. Другото такова място е гората на Деградина, където през август се превръща в почивна станция за младите от гр. Младост, София. Отсечката на метрото ,,Младост III – Градина‘‘ ще бъде готова през 2019 г., когато София ще е културна столица на Европа, а на ,,Spirit of Burgas’’ ще гостуват Prodigy, Cypress Hill, Metallica и Sean Paul. По това време всички те ще живеят в България.
   Когато се изморим повече, оставаме на Смоукиня за вечер-две. Барбекю и пиене на Кемп е голям тандем. Имаме си и момичета – хубави, красиви, прекрасни и такива за рап клипове, ха-ха. Близнаците ги рисуват с перманентен маркер по ръцете, гърдите, гърбовете и бедрата. Една от тези, за рап клиповете дето са, попадна при нас от Друсе. Градът, в който през 1897 г. се състои първата кино прожекция у нас. С нея си водеше една приятелка, която не попадаше в горните категории. Приятелката започна да говори нещо за чернокожите, нищо лошо или обидно, но използваше така любимото на българите расистко обръщение. Нашият приятел Еди, когото разни хора понякога нападат, защото е чернокож, я предупреди, че не може да говори така пред него. Приятелката недоумяваше защо не може да използва тази дума. Расистка ли си? Не, естествено. Тогава не използвай расистки обръщения, думи, които отдавна са изменили значението си и са се превърнали в лингвистични инструменти за насаждане на омраза.
   Не съм сигурен дали приятелката успя да разбере достатъчно ясните аргументи. Не знам кога и нашето общество като цяло ще стане по-разбиращо, по-отворено към различните окраски на света. Простите хора по принцип нямат достъп до по-дълбоки емоции. Нашите майки и бащи са раснали в невежество и страх, които предават на децата си, а те и на своите. Питам се дали ние, миналите през мимолетните школи на Смокиня, Градина и Корал, ще успеем да покажем на тези след нас, но и на тези около нас това, което смятаме за важно, което сме изградили през годините като перцепция за света и което сме натрупали като опит.
   Ракията вече изтече Росене, а и се увлече малко, казва Миле докато изсипва последната кофа в бидона.

   Родих се минута след полунощ. Мисля, че закъснях. При повечко късмет ми оставаха близо двадесет и четири часа живот. В първите часове на живота ме култивираха – възпитаваха ме и научавах нови неща. С любопитство и удоволствие навлизах в новия свят.

  Навън все още бе тъмно, не се беше съмнало. Секундите и минутите минаваха, а аз само бях слушал за Слънцето. В продължение на почти шест часа всичко и всички ме подготвяха за срещата ми с Него. За началото на деня. Имах късмет, родих се на девети юли – денят обещаваше да бъде горещ и ясен, усещах, че ще бъде и слънчев. И беше. Детските ми часове преминаха в приятна, хладна тъмнина, която смътно си спомням. Откъм Изток вече се развиделяваше, трескаво очаквах най-хубавите мигове на живота си. Вече чувствах силата на младостта, променях се, постепенно започнах да откривам мощта на деня.

   В радостния възторг от вида на Слънцето и неговата ослепителна светлина, бях забравил дори роднините си. Екзалтирано от безоблачните юлски младини егото ми се наливаше с обем. За това бях предупреден. Минута по минута зрееь и поемах потоците от информация, които съпътстваха и запълваха цикъла на живота ми.

   Младостта беше най-трудната, най-изморителната, но и най-интересната част от деня. В часовете между шест и дванадесет не ми оставаше време за нищо. Разделен между двете най-често появяващи се състояния на младия дух – радостта от живота и страха от смъртта, не ми оставаше време да се спра и почина за миг. Но не изпитвах нужда от почивка. Тогава тя би имала обратен ефект върху мен. Енергията, която Слънцето ми даваше, кипеше в тялото ми. Оползотворявах я, учих и прилагах наученото, творих, смеех се, плаках, харесвах и обичах, мразех. Часовете на младостта препускаха неудържимо. Някъде там, по линията на деня ми, успях да оставя следи, които също щяха да имат своя ден, своето Слънце и своята младост. Кръговратът на живота всъщност бе една безкрайна права.

  I I част  

   С мъка, но доволен, гледах как бавно Слънцето си заминаваше на Запад. С края на деня, то губеше яркостта си и ставаше все по оранжево. Моят заник наближаваше и аз тъжно проследих живота в мислите си. Твърде бързо мина младостта ми, твърде близки аз виждах и усещах безгрижните моменти на моето детство. Но безвъзвратно изтекли, тези часове са само спомен, който намира място единствено в моят личен свят.

   Спокойният залез на живота ми съвпадаше с безобразно красивия залез на Слънцето. Оранжевите багри покриваха цялата земя. То още един път ми доказа, че владее света. А може би и вселената. Аз знаех, че моята нощ наближава, но не бях уплашен. Зашеметен от спокойствието и красотата на залеза, знаех, че имам нужда от почивка. И въпреки, че със съжаление си спомнях отминалите часове, аз примирено, с безразлична усмивка наблюдавах последните минути на Слънчевата светлина.

   Денят беше летен, дълъг. След залеза, сивотата на летния сумрак замени светлочервените багри над земята. Постепенно усещах как тялото ми отслабва. Стари болки, на които по-рано не обръщах внимание, се завърнаха и обзеха съзнанието ми. Лекове, помощни средства и бистра минерална вода белязаха старческите ми часове. Секундите преди полунощ минаваха отегчително бавно, сякаш хванати в капана на плътната, спокойна юлска тъмнина. Любимото ми занимание  в тези моменти бе да връщам спомените в главата си, което ме караше отново да се смея и плача.

   Гледайки през прозореца видях нещо, за което само бях чувал. В далечината проблесна светкавица. На природата и предстоеше освежителна лятна буря. Развълнуван излязох навън и за първи път почувствах дъжда. Ръмеше спокойно, почти неусетно, но аз се радвах на всяка капка, пробила си път до мен в юлския мрак. Секунда по секунда светкавиците се приближаваха и вече звучно съобщаваха за себе си с мощни гърмежи, каквито се отдават само на една природна стихия. Бурята достигна своя апогей сякаш за да извести края ми. Бях доволен, защото бях имал всичко – цяла палитра  от чувства и светове, най-разнообразни цветове и тонове.

   Камбаната обяви полунощ със своя монотонен глас. Смирено, очаквайки вечния си покой, осъзнах, че през целия си живот не бях срещал любовта. Само бях чувал за нея, както за гръмотевичната буря, на която имах щастието да бъда свидетел в сетните си часове. Безсмислена тревога обзе за миг съзнанието ми. След което легнах по гръб, затворих очи и прегърнах вечните рози.

Март 2006

   За жълтите вагони това нямше никакво значение. Всички те не се интересуват от останалите зъбни колелца на градския живот.

   Следвайки своя предопределен релсов път, трамваят беше безразличен към изпъстрените в бяло и червено улични сергии, окичени с мартеници. Зад тях мръзнеха на февруарския студ, предимно представители на третата възраст. Подобна гледка бе характерна за последните две седмици на февруари.

   Днес слънцето беше благосклонно към тези хора, защото след дълга почивка, то най-сетне бе изгряло. Дневният му път все още беше кратък, но достатъчен за да даде пролетен полъх на надежда в града.

   Именно слънцето бе причината няколко кокичета да подадат глави измежду прах и фасове в една софийска градинка, покрай, която минаваше релсовият път на трамвая. Жълтият колос подмина и тях с надменно безразличие. Следвайки своя цикличен път, трамваят не обърна внимание на ровещия в кофата скитник, нито на глутницата кучета, обикалящи наоколо с надежда. Едно от тях се отдалечи, захапало черна найлонова торбичка.

   Със същото безразличие трамваят подмина и един просяк, чийто късмет бе изневерил и дясната му ръка липсваше до лакътя. До него стоеше картонена кутия, в която блестяха няколко монети.

   Трамваят спря на светофара, а до него за секунди се наредиха две колони автомобили, някои от които също като него движеха икономиката. Когато зелената светлина даде стартов сигнал на чакащите превозни средства, железният гигант бавно потегли.

   Една майка, чието дете се бе откъснало от захвата на ръката и, дори нямаше време да извика, гледайки рожбата си, застанала между двете релси, напук на червения пешеходен светофар. Апатията на трамвая бе прекъсната и той стреснато спря туловището си миг преди да падне завесата на мрака.

   Майката бързо грабна детето от пътя, а трамваят, отново изпаднал в непреклонно безразличие, продължи да следва безкрайната траектория на собствените си релси.

Март 2006