Част от ,,Ангелите“ вилнеят по софийска улица

Запознах се с ,,Ангелите на Ада‘‘ по необичаен, но подходящ за целта на този текст начин. Печално популярният софийски вело еквивалент на рокерската организация от САЩ, се оказаха отритнати, неоправдани и в крайна сметка, преминали в нелегалност аутсайдери, каквито всъщност са всички велосипедисти в София. Всеки ден ходя на работа с колело. Маршрутът ми е бърз, сравнително спокоен и почти безопасен, като изключим няколко зле боядисани тротоара, които Столична община нарича велоалеи и е прибавила дължината им към задължителния минимален норматив за една Европейска столица. Само, че боя върху тротоара не е велоалея, а си е боя върху тротоар. Велоалеята е отделно съоръжение, което се прави по определени инженерни стандарти. А когато вали дъжд, ,,велоалеите‘‘ в нашия град се наводняват, защото са направени така, че да събират водата от платното.

Бой между ,,Ангел“ и таксиметров шофьор на един от булевардите в София

Знаех, че когато караш велосипед в София, всеки ден отиваш на работа с риск за живота си, но като изключим рутинното ми колоездене, аз нямах особено голямо желание да имам нещо общо с ,,Ангелите‘‘. Не обичах демонстрациите и определено не бях съгласен с много от крайните екологични каузи, които байкърската организация подкрепяше. Исках просто да си карам колелото на спокойствие. Една сутрин обаче, на път за работа, с леко отклонение от обичайния си маршрут, минах по Стамболийски. Недалеч от мола, от другата страна на платното, дребен млад мъж и висок, едър, по-стар мъж, се биеха. Около свирепата схватка се суетяха граждани – чудесно начало на работния ден. На земята лежеше колело, а шофьорската врата на едно такси зееше. Скочих от колелото си и пресякох улицата внимателно. Свалих слънчевите си очила и изритах с всичка сила огромния човек, малко под задника. Това не му нанесе никаква щета, но беше достатъчно за да се обърне към мен и да попита смаяно: ,,Какво искаш, бе?‘‘ Искам да умреш! В следващия момент порой от ритници и юмруци се изсипаха върху бакшиша, а негов колега най-сетне се намеси и го издърпа настрани. След няколко минути всичко беше спокойно, кибиците продължиха доволни по пътя си към ежедневните задължения.

Велоалея в Скопие

Така се запознах с Теди, а Теди ме запозна с Алекс, Смешнята, Сара, Вихър, Антъни и другите ,,Ангели‘‘. Тези момчета и момичета не търсят анонимност, защото чрез нея няма да постигнат целите си. Те искат да бъдат трън в очите, в задника и в порядките на обществото, докато същото това общество най-накрая не ги приеме като пълноправни граждани. По дяволите, та нали именно колоезденето е решение на проблемите с трафика, замърсения въздух, наднорменото тегло… Нивото на развитие и цивилизованост на един град личи по

Велоалея в София

отношението му към велосипедистите, а София все още е в каменната, или защо да не кажем, калната ера. Даже в Скопие велоалеите са по-добри, а там няма колоездачи. Срещнах се с ,,Ангелите на Ада‘‘ в Южния парк, който им беше нещо като събирателен пункт. Там пихме бири, водка с лед и лимон + сода и домашен сок от бъз. Неуморно ми разказваха много интересни, но и потресаващи, невероятни истории от тяхното непосилно ежедневие на велосипедисти в София. Нарекли се така и преминали в нелегалност за да всяват страх. Разбрали, че няма да постигнат много по пътя на закона и решили да тероризират софийските граждани. Редовните им прояви включваха гневни постове в интернет, шумни вело шествия (около Народния и в други градинки) и побои над пияни пешеходци и надрусани таксиджии. ,,Помниш ли, че в София за малко се появи Убер – таксмиетровата услуга с учтивите, симпатични, честни, приветливи и изкъпани водачи, със своите лични, бързи, чисти и комфортни автомобили?  А помниш ли, че много бързо след това изчезна? Това анти развитие дължим на таксиметровите компании.‘‘ – това ми каза Теди, когато пооправи измачканите си от схватката с бакшиша дрехи. Както и бях предположил, той си карал спокойно по Стамболийски, но таксиметровият кретен без да погледне в огледалото отворил вратата си и Теди се блъснал в нея.

Още една велоалея в София / Instagram: @ani.n

,,Най-големият ни враг обаче, са пешеходците. Те нарочно се опитват да ни пречат, а общината само влошава положението.‘‘ Иронично е, че именно ,,велоалея‘‘ е най-опасното място за каране на велосипед в София. Става въпрос за тротоара от западната страна на НДК. По никакъв начин ,,велоалеята‘‘ не е отделена от пешеходната алея, освен с бяла боя, която в нашата столица единствено допълнително провокира гражданите нарочно да ходят върху нея. И те го правят непрекъснато. ,,Не е тайна, че в София велоинфраструктурата е маргинален приоритет. За да караш колело в столицата, независимо дали използваш съществуващите велоалеи или не, трябва да притежаваш здрав планински байк с огромни гуми. Освен това трябва да имаш познания по паркур и бойни изкуства за самозащита, железни нерви, големи топки и противогаз. Веднъж, карайки по велоалеята, която тръгва от Южния парк към НДК, пред мен се изпречи татуиран бабаит с тениска в цвят сьомга, който водеше Йоркширски териер на каишка. Напсувах го на майка, той ме напсува обратно. Набих спирачките на колелото, върнах се и му ебах майката.‘‘ Неумело скрих от своя пиян събеседник, че не повярвах на последното изречение, но ми направи впечатление, че огромна част от разказите включваха конфронтации с пешеходци.

Поредната гениална велоалея в София – този път покрай Перловска река

Въпреки всичко, що се отнася до колоезденето, инфраструктурата не е най-належащият проблем на българската столица. Отношението на нейните граждани към тях е отчайващо грозно и неприемливо. Нека общината и държавата помислят върху това и велоалеи може въобще да не се строят. Културата на пешеходците в София е поразително ниска. Те не знаят какво е велоалея и каква е концепцията й – ходят като зашеметени върху нея, все едно се разхождат пияни в парка. Идеята е гражданите да стигат възможно най-бързо и безопасно на работа или където са тръгнали. Пешеходците в София дори не знаят как се пресича правилно на пешеходна пътека. Непрекъснато спират, тръгват, оглеждат се, махат, вървят на зигзаг, връщат се обратно, спират, тръгват… ,,Велоалеята, която минава покрай пилоните е най-зле от всички. Две седмици се мъчих да превъзпитавам пешеходците по нея с една огромна и много шумна тромба, а когато тя не действаше, ги бутах и псувах, но в крайна сметка се отказах. Нищо не може да помръдне хора с толкова тежък махмурлук. Започнах да си карам по пътното платно. С шофьорите е по-спокойно – те нямат избор и спазват правилата за движение. На велоалеите няма никакъв контрол, дори полицаите на колела заобикалят пешеходците!‘‘ А само на 50 метра е пешеходната зона на Витошка, където глобяват, ако минеш с колело. ,,Точно затова искаме широкомащабна кампания, поне в София, а защо не и в цялата страна, която да е насочена към повишаване на културата на пешеходците, както спрямо моторните превозни средства, така и спрямо велосипедите. Искаме тежки глоби за пешеходците, които ходят по велоалеи, както и глоби за водачите на автомобили, които спират по велоалеи.‘‘

Попитах ,,Ангелите‘‘ какво мислят за новите велоалеи на Раковски, не се ли радват, че ги направиха, с което отприщих най-мръсната тирада по адрес на Столична община, която някога бях чувал, а съм чувал много. ,,Велоалеите на Раковски са антихуманни, антиобществени и подсъдни. Единствената функция, която изпълняват е показност. Направиха ги в късната есен преди Председателството. По това време вече много малко хора карат велосипеди. През март колчетата вече бяха изпотрошени от зимата и от спиращите върху тях автомобили и велоалеите на практика не съществуваха. Нищо, освен тежките, безмилостни глоби, не е в състояние да спре водачите на МПС да спират с колите си върху велоалеите. Досега обаче, не сме чули някой да е глобен на велоалея.‘‘ Българското Председателство на Съвета на Европейския съюз стана повод за много обществени проекти и усвояване на големи пари. Ако то е станало повод за изграждането на тези злощастни велоалеи, с незначителната дължина от около 1000 м. по ул. ,,Раковски‘‘, мога само да си представям как е повлияло това събитие на други места. ,,С тази велоалея вече имам още едно невралгично място, на което да се карам с пешеходци. Веднъж, когато минавах от там, една застаряваща руса магазинерка си говореше с шофьора на спряла върху алеята кола. Изръгах я грубо с рамо, а тя запищя. Шофьорът излезе от колата и започна да ме псува. Точно отсреща, пред Била, имаше патрулка и полицаите дойдоха при нас. Попитах ги дали аз трябва да глобя тези граждани за това, че са блокирали велоалеята. Единият полицай каза на шофьора да се прибере в колата и да тръгва, а другият дойде при мен и ме глоби, защото нямах светлоотразителна жилетка, каска, триъгълник, аптечка и пожарогасител. Попитах го колко пешеходци са глобили днес. Прасето ме изгледа така, както само едно прасе може да гледа.‘‘

Тези хора приличат на съвременни супергерои – не замърсяват въздуха, не допринасят за градските задръствания, не заемат паркоместа… Поради някаква причина, обществото ги превръща в антигерои и те нямат друг избор освен да приемат тази роля.

Текст: Гънтър Ронсън

Снимки: Мими Меме

2015 година:

• седя си вкъщи вместо при Янис
• пия джинджифилова вода с лимон                                                                                       вместо водка с лед и лимон                                                                                          (разреждам с чай вместо със сода)
• дишам кармолис вместо попърс
• смуча мед с канела и ванилия…
• шмъркам морска сол…

и още:

• сладко от глухарче…
• фреш от лимон + грейпфрут…
• мед с орехи…
• гореща пилешка супа с люти чушки…

   Елементарно си живееше: бира, музичка, спорт… И елементарно си отиде. Уби го преди всичко спорта… и бетонените тетрашитове, останали от комунягите. Избърза доста, но той си бързаше по принцип – върху кайта, върху борда, върху алкохола. Мдаа, алкофил беше.

   Та така. Доста хора имаше на погребението, приятели. На мен ми се струва, че ятото птици и гърмежите от небето бяха по-скоро неуместни природни шеги, отколкото някакво знамение или вълшебство, свързано с душата на Краси. А в морската градина беше най-хубаво, защото се забавлявахме и мисля, че се доближихме до начина, по който може би Краси си е представял погребението си, ако въобще такова нещо е възможно – човек да тръгне да си представя погребението си. А и там си е хубаво в морската градина. Много истории се разказаха. Истории, които занапред ще служат като негов заместител, когато седнем да пием. Като тази, в която с Боре се бяха изчеластрили и седнахме в ресторанта. Браточката имаше навика да се обажда постоянно на някакви хора, да им казва наздраве и да им се хвали, че седи и пие и му е хубаво. Освен, че викаше ,,Убуу ми е майко…‘‘, което баща ми един път чу като ,,Олеле майко…‘‘ и притеснено ме попита: ,,Какво му е на Краси?‘‘ Е, не чуваш ли? Убуу му е! Та обажда се Краси на някакъв приятел, а той го подсети, че точно тогава се навършва една година от смъртта на  друг приятел, който се уби с мотор. И Краси се разрева тихичко. И тогава дойде Миле Асев и като го видя каза: ,,Красьо, сълзиш като на кьорав кон окото.‘‘ А това си е лаф на Браточката (той го използваше, не знам дали той го е измислил), отнасящ се за женските полови органи. Красиво е нали, приятели?

   Един път седяхме на съседната маса. Дойде Тумбев и искаше чаши: една за бира, една за ракия и една вилица. ,,И една путка му донеси да чука‘‘ – провикна се Краси към мен, а аз отговорих: ,,Доведох му вече една. Колко още? Сега е негов ред.‘‘ Веднъж бяхме седнали двамата от рано. Другите, не знам защо ги нямаше. Май си почиваха. По едно време, вече по тъмно, отидохме в ,,Пирин 75‘‘. Беше пълно с непознати и изпихме по 2-3. Продължаваше да е пълно с непознати. Страшна нелепица. Браточката си показа кръглия гъз. Една охранка отиде при него и му каза, че вътре не може да си показва гъза. Колкото и да е кръгъл. Краси отиде навън и си го лепна на джама. Продължаваше да е пълно с непознати и ние решихме да си се върнем на масата. Изпихме няколко кани вино с една салата ,,Слънце‘‘ – салата от сирене и луканка. Аз трябваше да пускам музика в един бар. И заспах на компютъра, докато пусках музика. Мдаа приятели, прав на пулта заспах.

   Много истории има от тия маси, приятели. И от други места има. И от пистата има, и от морето, барове, паркове, бутилки и т.н. Един път в гората между 5-ица и 10-ка изскочи един дебел заек. Много изненадващо. Камен Чараклиев караше пред мен, но не реагира, докато аз се стъписах. След много малко Браточката се появи от някъде и караше след заека. Сякаш го гонеше. На излизане от гората видя един ръб и се запъти към него. Преди това, погледна нагоре към склона. В същия момент една едра руса англичанка беше свалила очилата си и ги чистеше от снеговалежа. Случайно гледаше в неговата посока. Той реши, че тя се е втренчила точно в него, засили се и скочи. Приземи се върху една приятелка на англичанката, която беше седнала точно под ръба, дееба. Добре, че англичанките бяха като заека и всичко беше наред. Малко се поуплашиха и започнаха да пищят нещо на Браточката, но той изкрещя: ,,Ребри Стойчооо…‘‘ и след четири минути си отвори бира на Шилигарника.

   Историите са още много. Хубаво е, че ги има тия истории, защото сега, когато седнем отново да пием и усетим липсата му, ще я запълним с тях. От известно време не съм пил бира, но сега отивам да изпия няколко литра, приятели. Ще отворя десетина и за Браточката.

Росен Спасов, май 2014

Джибрите са готови от няколко седмици. В края на месеца запазихме дата за варене – 26. 03. 2013 г. Извиних се на моя приятел – Миле, ракиджията, че ще му проваля качването в планината. Все пак още беше сезон. Но денят и цялата седмица се оказаха особено скапани. Непрестанен дъжд и мрак. Слънцето светна най-неочаквано чак на първи април, противно на противните прогнози.
   И така. Валеше дъжд. Натоварихме 6 х 100 кила джибри – предварително разпределени в бидони и туби. Освен това качихме два кубика дърва, 2 килограма месо, 1 килограм кисело зеле и 4 литра домашно червено вино. Заради дъжда и ранния час, Банско беше пусто.
   Производството на домашен алкохол е процес, в който не се допускат загуби. Суровината може да бъде най-различни плодове, картофи, зърнени култури, захар или мръсни чорапи. В нашия случай това беше остатъчният материал от 400 литра червено вино. Добавя се и патоката от предишно варене – 10 литра нискокачествен алкохол, който се оставя да тече след като захаромерите паднат под 45 градуса. Двата казана от по 300 литра се нагряват до 100 градуса и ракията потича.
   В зависимост от качеството на суровината (и количеството захар в нея), двойният дестилат започва да тече първоначално с 80 процента захарност за да падне до 30, когато всичко приключва. След това казаните се измиват в огромна септична яма и остатъците отново се използват – за наторяване на бъдещите суровини.
   В попкултурата домашният алкохол, независимо от какво се прави, се нарича moonshine. През деветнадесети век, когато повечето хора сами си правели алкохол, това е наименованието на бялото уиски в южните части на САЩ. Ако не се оцветява след процеса на варене, нашата ракия има същия цвят – на пълнолуние.
   По света се произвежда moonshine по най-различни начини. В някои от случаите условията са отвратителни. В ислямските страни подземното производство на алкохол все още съществува, тъй като е свързано с традиции, далеч по-стари от тази религия, но е жестоко наказуемо. В повечето африкански страни, процесът се извършва в петролни варели, а резултатите са изключително вредни за здравето. В Кения, безскрупулните дилъри на алкохол подсилват ефекта с всякакви съмнителни добавки, включително киселина от батерии. На хората там не им е до хедонизъм и със сигурност не пият за удоволствие, но в крайна сметка всеки си има причини.
   И така. Дървата ни бяха сурови и мокри. Около 3 часа стрелките на термометрите не мръднаха от 20 градуса. А обикновено за 4-5 часа трябва вече да сме вкъщи и да изсипваме 70-градусовата течност в отворен съд, където да изветрява известно време преди да се разреди до 45 градуса и бутилира.
   Когато сместа в казаните се преобърна и термометрите показаха 100 градуса, захаромерите излезнаха от тръбата и нашият лунен блясък започна да тече. Има нещо особено в 80-градусовата течност. Опитва се само с пръст, но още докато го поднасяш към езика си, сърцето ти прескача, а главата се замайва като от спонтанен приток на много чист кислород. Истинските пияници, които пребивават в разказите на Миле вдигат наздравици с тази течност от момента, в който тя потече.
   Миле е наследствен ракиджия и много добър сноубордист. Съвсем скоро ще става баща за първи път. След кратка битка с митниците отвори ракиджийницата и въпреки скромните си 30 години, вече е съществена част от обществото в града. Ракиджията познава всички. Той е психолог, знахар и кмет. Миле е ,,The Cook‘‘.Ракиджийницата е място за отдих, събиране със стари приятели, далеч от жените и проблемите. Място за жестоко напиване и шовинистки възгласи. Химическа лаборатория за лечение на трезвеност и оцветяване на действителността в лунно синьо.
   Седяхме отвън и беше малко след 11 часа. Към нас се доближи около 70-годишен мъж. Прегърбен и куцащ,с изгоряло лице и присвити очички. Миле го разпозна и стана от стола. Мъжът помаха и прибра ръката си. Миле извади от някъде празно патронче от водка. Напълни го до половината с 80-градусов moonshine директно от тръбата. Казах му, че може да го напълни до горе, но той директно го подаде на човека. Ръката, която пое патрончето трепереше ужасно, но не успя да разлее нито капка, защото не беше пълно. При повторното подаване обаче беше, а ръката, която го пое вече не трепереше.
   Огънят се поуспокои и Миле изпече месото на жарта от същите дърва, които нагряваха джибрите. Нищо не се губи в този процес. После неусетно изпихме по 1 литър каберне – домашно вино убиец, което всички нормални хора използват за приспиване по една чаша преди лягане. От мъглата на дъждовния вторник и блъра на виното се появи каруца. Каруцарят спеше, но мулето невъзмутимо дърпаше в определена посока. Това е пазачът на съседния обект. Миле му хвърля половин литър прясна ракия през оградата. Човекът тайно (от жена си) я изпива преди да се прибере. Когато магарето го закара вкъщи, той вече е достатъчно трезвен.
   Моят приятел Миле, ракиджията, има безброй такива истории. Разказва ги смешно и енергично. Персонажите от тези истории са роднини с тези на Буковски. Банските moonshine пияници не са много по-различни от своите събратя навсякъде по света. Случвало се е някой от тях да мине покрай ракиджийницата, да изпие наведнъж 200-300 грама 80-градусов moonshine, да направи няколко крачки и да припадне до оградата. Може би именно тези няколко крачки между последната глътка и падането върху пухкавия асфалт са същинската панацея и крайната цел. Аз си допих виното, подадох си пръстта на струята и го облизах. Поех дълбоко въздух, направих няколко крачки и се събудих няколко часа по-късно в стилизиран мууншайнърски пъкъл.

Venue: Izvorite Hotel, Bansko, Bulgaria

Party starts at 14.00 PM.

Film: 18.00 PM – Don`t be late!

Music by Onslaught.

Prizes from MX.

BanskoSummerProductions

представя

СЕЗОН

Филм на Росен Спасов

Сезон – 1. Годишно време  Зимен сезон. 2. Време от годината, което е подходящо за или се свързва с някаква работа, дейност. Театрален сезон. Футболен сезон. Телевизионен сезон.
 – Български тълковен речник -

За определена група хора понятието СЕЗОН се свързва с точно дефиниран начин на живот. Неговите рамки зависят от първия снеговалеж и последното топене на преспите. Колкото по-голямо е това времево разстояние – толкова по-добре. Единствените правила, които съществуват са собствените физически и психически възможности, които се изпробват до краен предел. Понякога тези граници се прекрачват с неблагоприятни последици. Тогава разочарованието е голямо.
   Филмът ,,Сезон‘‘ е най-новата продукция от създателите на ,,Персонал‘‘ (Специална награда на журито от Exit Extreme Film Festival 2011). В него са изведени на преден план най-добрите моменти от зима 2011/2012, която впечатли и изненада всички със своята продължителност и обилни снеговалежи.
   Кадрите са заснети на прекрасните локации в Банско, Осогово и Пампорово. И както казват самите райдъри: ,,Това не е спорт. Това е начин на живот, това е секс.‘‘
   ,,СЕЗОН‘‘ е аудио-визуално произведение, което залага изключително на качествената музика, красивите кадри и доброто каране. Филмът е разделен на епизоди, като във всеки един епизод се използва авторска българска музика – основна концепция за всички ски и сноуборд филми на BanskoSummerProductions. Всички музикални произведения се използват с разрешението на авторите и са съобразени с типа каране във всеки един от епизодите.
   Началната сцена показва цялостната концепция на филма, а именно начинът на живот на основните персонажи от ноември до април. Музиката за нея е специално написана от българския хип хоп изпълнител и продуцент SBM/Pro Style. Песента е със заглавие ,,Endless season’’.
   За хардуер съоръженията – рейлове, боксове, маси, е използвана песента ,,The Elevator’’ от новия албум на популярната хипхоп група The Top Stoppers. Песента се отличава с електронно звучене и накъсани вокали. Другата песен в този епизод е ,,Thriller’’ – най-новото парче на българската дъбстеп група Basscatz. Епизодът се отличавa и със силно насечен екшън монтаж.
   За по-екстремните епизоди, в които карането е по-динамично и райдърите буквално летят, е използван инструментала на парчето ,,Събуди се и ти‘‘ на българския продуцент Kush. Песента съчетава хипхоп бийт и тежки китарни рифове.
   Райдърите се насочват към Осогово, където времето ги изненадва неприятно, но те решават да останат още един ден и в крайна сметка успяват да направят хубаво каране. За този епизод е използван инструментала на парчето ,,Пълен член‘‘ на So Called Crew и DJ Станчо.
   Разширената версия на филма съдържа допълнителен фрийрайд ски епизод. Музиката към него е уникален микс от оперна ария и тежък drum`n`bass, създадена от небезизвестния български DJ и продуцент Ogonek.
   Всички песни във филма са използвани с разрешението на авторите.

Екип:  Режисьор/Продуцент: Росен Спасов

            Камера: Росен Спасов, Георги Василев, Асен Рашев, Христо Тумбев. Използвани са допълнителни и архивни кадри.

            Монтаж: Павлина-Калина Церовска

            Допълнителен монтаж: Росен Спасов

            Музика: SBM/ProStyle/Shano Crew, The Top Stoppers, Kush, So Called Crew, Basscatz, Ogonek

            Анимация: Георги Василев

            Production design: Мартин Каракашев

            PR: Саня Спасова 

С участието на: Христо Тумбев, Асен Рашев, Александър Енчев, Георги Василев

            Райдъри: Христо Тумбев, Асен Рашев, Александър Енчев, Георги Василев, Даниел Шахански, Михаил Асев, Иван Йопев, Камен Чараклиев, Мартин Джонджоров и приятели.

Филмът е заснет на локации в Банско, Осогово, Пампорово, София в периода декември 2010 г. – август 2012 г.

Филмът е заснет с 4 камери Hero Go Pro и една Sony DCR-SR190

Това е Промо видео на дългоочакваният нов филм от създателите на ,,Персонал“. Видеото ще бъде представено за първи път пред публика на фестивала на планинарското кино в Банско в края на ноември. Надяваме се целия филм да е готов през януари, когато ще има подобаваща премиера в разгара на новия зимен сезон. Между другото в Банско вече мирише на запалени печки.

SEASON Promo Video is a trailer of BanskoSummerProductions` latest film annnounced to

 be out during the winter season 2012/2013.

A film by Rosen Spasov.

Original Music for the Promo Video: SBM/Pro Style

Riders: Asen Rashev, Hristo Tumbev, Geroge Vasilev, Alexander Enchev and friends

Пътувахме към Варна. Поводът беше фестивалът на българското игрално кино ,,Златна роза‘‘. Нали знаете – прожекции, пресконференции, коктейли, моктейли и цели тонове българско кино. От филмите запомнихме само как двете мутри на дребно – Чужденеца и Хамелеона, запасени с вяра, любов и уиски, грабнаха по един пистолет и по един куфар и мигрираха към слънчевото море за да търсят някакъв пъзел. Пъзелът на човешкия живот например.
   И тъй като в нашия липсваше парченцето на достойното забавление и разнообразие решихме да посетим градинката зад Варненската Обсерватория. Местните наричаха това място за срещи УПСАТА. Пихме евтин скоч, както винаги. За дейността на самата Обсерватория, научихме че преди години, с нейна помощ са преименувани улиците в едно съседно село. Решихме веднага да проверим за какво става въпрос, но преди това взехме още скоч. След това отидохме до скейт парка, който беше съвсем наблизо, бяхме нападнати от стари приятели, на плажа гледахме сутрешна октомврийска мъгла и се озовахме в пустото село Звездица, а пътуването помним като отвличане от извънземни – смътно и с болки по цялото тяло.
   Наистина по уличните табелки пишеше ,,Марс‘‘, ,,S 2003 J 16‘‘, ,,Лаомедея‘‘, ,,Набу‘‘ и други подобни. Основната звезда печеше силно и всички юпитерци, плутонци и венерически меркураджии се бяха изпокрили. Срещнахме само един много пиян землянин, сещате се, с два крака и две ръце, ходещ от тротоар до тротоар, досущ като нас. Опитахме се да го попитаме къде са всички марсианци. Той не разбра въпроса и ни показа храм ,,Св. Иван Рилски‘‘, но ни каза, че не можем да влезем, защото е отворено по време на празници или, ако случайно някой умре. Стори ни се, че натърти на думата ,,случайно‘‘, но не сме сигурни. Почерпихме го с уиски, а той нас –  с ракия. Показа ни как да стигнем до площад ,,Галактика‘‘.
   На основното космическо пристанище в околността забелязахме една сграда, на която с микс от извънземни пот, кръв и сперма беше написано: ,,Пушете трева и се смейте‘‘. Веднага ни обсебиха спомени за онези тениски от Илиянци, на които имаше щастливи, пушещи коз пришълци и надписи от рода на: ,,Why aliens visit earth’’. Някой землянин беше правил неуспешни опити да изтрие надписа. На сградата имаше и табела: ,,Община Варна Кметство Звездица‘‘. Говорихме с кметицата, г-жа Мара Спирова. Най-обикновена, отегчена землянка. Вълнуваха я много повече фолклорните мероприятия, които предстоят в селото, отколкото баналните интергалактически пътувания.
   През 2003 г. на кмета Никола Николов му писва да живее на ул. ,,Шейсет и девета‘‘ и решава да даде имена на улиците в селото. Скучаещите общински съветници енергично подават заявление към още по-скучаещата Комисия по наименованията. Съвместно с Обсерваторията във Варна изготвят новите имена. От тогава на пл. ,,Галактика‘‘ периодично кацат извънземни пушилисти или скочопийци като нас за да разпитват къде са марсианците и глупости от този род.

P. S. Големият губещ е кмета Николов, защото от УПСАТА му предоставили имената само на 68 астрономически обекта.

Последното видео от лабораторията на BanskoSummerProductions. Много благодаря за помощта и търпението на всички, които помогнаха за заснемането и специални благодарности на Николай и Цветан Бизеви за надписите.

Продуцент, режисьор, оператор, монтаж: Росен Спасов

Музика: Mloski – Scyscraper (Monokom records)

Този път ще разкажа една истинска история. Не е вдъхновена от реални случки, а си е съвсем това, което си е и което си беше. Затова ще намаля препратките, сравненията, изброяванията, самоиронията и страничните случки до максималния минимум.

   Няколко дена след морето, аз, сестра ми, Радка и близнаците се прибрахме в Банско. При роднините и някои други приятели. Беше около средата на август и току беше минала Голяма Богородица. Християнски празник, който в Банско много обичат да празнуват като си правят курбан – не дотам Християнски обичай. В неделята след празника, всяка махала събира пари и/или продукти и започва да вари чорба от всичко в няколко огромни казана. Има ли нужда да казвам колко е вкусна? Който е ял – знае, който не е – нека опита. Когато чорбата стане готова жените се редят с метални котлета или други съдове да носят вкъщи за здраве. Мъжете нареждат дълга маса и започват да пият домашни алкохоли до несвяст, ама пак за здраве.

   Предишната вечер ние и нашите приятели, които не бяхме виждали почти цяло лято, се видяхме подобаващо, както като всички приятели, които не са се виждали почти цяло лято. Съответно на сутринта ни беше лошо и близнаците предложиха да обядваме в разложкото ,,Канче‘‘. Шкембета, бири и всичко, което би ни оправило лошотията, въпреки че единствения лек за махмурлук е снощи да не пиеш. Аз от своя страна предложих да ядем при Лазар Калистрин, на паркинга преди хижа ,,Бъндерица‘‘. Уникално място в планината с много вкусно и свежо меню. След кратък спор се разбрахме, че отиваме при Лазар да ядем боб с гъби и чакаме близнаците да минат да ни вземат с буса след няколко минути.

   Трябва да е било съвсем малко преди дванадесет на обяд, когато аз, Саня и Радка излезнахме от вкъщи и се запътихме към улицата, от която трябваше да ни вземат. Там, зад тази улица, на Керанджиевата ливада, беше курбана на нашата махала. Изведнъж чухме клаксон, след това пищене на спирачки, злокобно силен удар и отново клаксон. Човешкото тяло прескочи колата като в Холивуд, въпреки че колата не се движеше с повече от 60 км/ч. Хората от курбана се запътиха към тялото. Шофьорът също излезна. Саня се разплака и с трепереща ръка извади АйФона си и се обади на 112. В същия момент пристигнаха близнаците и ние посърнали, мълчаливи и уплашени се качихме в буса.

   След няколко часа слезнахме от буса, вече не толкова посърнали, мълчаливи и уплашени, на същото място. Саня се прибра, а аз и Радка отидохме да попитаме няколко жени, които седяха около казаните, за блъснатия човек. Обясниха ни, че това е Динци Дурчов, 70-годишен, бивш международен шофьор на камион, оживял е и са го закарали в болницата. След сблъсъка се надигнал и казал следните пророчески думи: ,,Шофьорчето не е виновно. Аз залитнах.‘‘ Бил е на 700 грама ракия и е идвал от курбана на долната махала към този на нашата.

   След това аз седнах там, на онази дългата маса с домашните алкохоли, а Радка си отиде вкъщи с котле курбан чорба за здраве.

На Любо Николов и прекрасните му деца.

Без тях нямаше да има смокини.

Когато отида в Банско от морето, обикновено съм емоционално съсипан. Тогава си прилагам терапия – отивам да варя ракия от сливи, джанки, компоти и други плодове. И когато моят добър приятел Миле, ракиджията, ме попита как беше на морето, аз обикновено го питам защо трябва да му разказвам някакви истории, които ще са тегави за мен и безразлични за него.
   Откъде да започна? Вече съм в София. Градът, който комплексираните селяни наричат Мордор. Снощи бях на Народния. Театърът, който през адската 1923 г. изгаря до основи. Преди няколко дена се върнахме от морето. За шеста поредна година бяхме на ,,Смокиня‘‘. Къмпингът, за който Любомир Николов пише често, че е ходил с децата си. Сега пък ние ходим с децата му там. Ние го наричаме ,,Пушещата кучка‘‘. Едно лято там имаше бар, който се казваше ,,Smokin` bitch’’. Имаше ли го всъщност? Добре, че имам негова рекламна запалка и от време навреме я поглеждам, за да се уверя, че такова място наистина е съществувало. Пускаха електронна музика и един път имаше сватба. Истинска плажна, електронна, сайбър пънк сватба между германец и българка.
   Тази зима морето беше измило всички стари барове от плажа. Нямаше ги ,,Pampero’’, ,,Castro’’ и ,,Bardachos’’. Все едно никога не бяхме ходили там. Пушещата кучка, заедно с външния вид, бе сменила и характера си. Преди имаше палатки навсякъде, по целите дюни и целия плаж. Сега дюните са пусти, понеже са обявени, заедно с растящите по тях пясъчни лилии, за резерват. Върху част от тях обаче построиха хотелски комплекс с изумителното име… ,,Пясъчни лилии‘‘. Надявам се и с останалите да не стане така. Надявам се концесионерите да удържат на натиска и да не построят ,,Пясъчни лилии‘‘ 2, 3 и т.н. Сега по целия плаж има барове с чадъри и шезлонги. Населените места южно от Бургас плажуват тук. През деня плажът е пълен с хора и морето прилича на река Ганг. През нощта в баровете няма никой. Преди беше обратното – целият къмпинг се криеше от слънцето и вечерта баровете и морето бяха пълни. Но тъй като тази история завършва на ,,Смоукиня‘‘, а не започва там, ще започна отначало.
   Юни е. Самотен съм, както винаги. Премиерът реже ленти, както обикновено. Чух крясъци. В моят квартал е тихо и крясъците се отличават. Оказа се, че Ники  гледа мач от европейското, същият който аз гледах. Отидох да го гледаме заедно. Разбрахме се да пътуваме след няколко дена към Лозенец. Селото, в което Ники има къща и, в което аз за първи път през лятото си намерих работа – програмен модератор на лятното кино на плажа в Лозенец – yeah!
   И така. Прибирам се от Ники. Моят прекрасен приятел Ники от квартала. С неговите прекрасни приятели чалгаджии и дилъри на наркотици. Истински хедонисти, както несъществуващото списание ,,DJ Magazine‘‘ ги описваше. Ники е опитен фрийлансър в сферата на търгуването с наркотици. Кара GOLF,с който ще пътуваме до Козенец и който един път в 4 часа сутринта се извъртя точно пред мен на бул. ,,Черни връх‘‘, малко след баира на Корубаглар, след като се бях прибирал цяла нощ от Центъра пеша, защото нямах пари. Извъртя се и потегли с мръсна газ и свистящи гуми. Ники носи черни найкове, които винаги са идеално лъснати, пръска се с маркови парфюми и има тениска на Тони Монтана. Не на Ал Пачино, а на Тони Монтана. Ники не се интересува от кино. Трябва някой път да опиша в разказ моя квартал. Или да напиша разказ за моя квартал. Всички съвременни български автори пишат софийските си разкази за Центъра на София. Или поне тези, които аз съм чел. Все пак и моят квартал е част от София – и то доста отдавна. Преди е бил част от мечтата на Батето за Зимни-Олимпийски-игри-в-София. Моят квартал трябвало да бъде Олимпийското село. Но както всички знаем адският-мираж рухнал. И сега в квартала живеят прекрасни хора като например Мишо, който гледа две крави. Или пък Иван, който държи кварталното магазинче за хранителни стоки, никога не излиза извън квартала и се държи с хората като селския кмет. Пускам компютъра, който по принцип ми се струва бавен, но понеже сега бях у Ники, изпреварва всички мои действия, ха-ха.
   След няколко дена заминахме за Козенец. Селото, в което софийските селянчета обичат да почиват и задръстват тесните му, непригодени за ултраконсуматорски туризъм, улички с огромните си черни джипове. Всички останали селянчета ги ругаят и се чудят как Корубаглар е успял да се премести в Лозенец. Там поработих малко на гореспоменатата мегагъзарска работа и ме полази стоножка като в сън на Уилям Бъроуз. Две напълно реални случки, след които дойде времето на Пушещата кучка. Заминах, а Ники остана с Климатика и Загорката. След малко идват Доктора и Влака, както каза Боби Малкия миналата година в Созопол. Радка тогава си тръгваше и ни пожела успех.
   Близнаците се върнаха от Маастрихт. Градът, в който всички знаем кой договор е подписан. На Смоукиня, нашите приятели от гр. Младост, София, вече лазеха. Бяхме си вкъщи. Там, където Боби Малкия, първият спонсориран скейтър в България, се молеше една сутрин на Слънцето, обърнат с гръб към морето. Беше началото на август. Съобразихме се, както всяка година с датите на ,,Spirit of Burgas’’. Фестивалът, след който всички остават на Южното черноморие. Събрахме се и отидохме при Криситата. Заведението, в което Цветан Бизев всеки път превръща касовите бележки в произведения на изкуството, пишейки послания на сервитьорките. Един път, преди години, взехме Криситата с нас на бар. Аз попитах едното Криси дали е правило секс на спасителния пост. Криситата се изплашиха и избягаха, ха-ха. В заведението при Криситата седим с часове, ядем яйца по панагюрски, таратори, шкембета и други народни хитрости. Филипа Любомирова Николова веднъж си поръча таратор, снежанка и айран. Там се крием и от Слънцето. След което отиваме на Кемпа и припадаме, до изгрева на Луната. Луната пак изгрява, почти винаги пълна през август и ние тръгваме към Созопол, Градина, Лозенец, Корал или където имаме познати и приятели.
   В Смазопол си имаме любимо място за пиене – старото училище, сега галерия, на ръба на скалите, в края на стария град. Най-високата точка на града, от която се открива уникална нощна гледка. Представям си колко трудно е било на малките деца да прекосят целия град и да изкачат баира до своето светилище. Цената на образованието и наградата от удоволствието да учиш на такова неземно място. Подобно на тях, ние също трябва да си платим. Минаваме през тълпите туристи, които по това време на годината тапицират улиците и старинните къщи на древния град. Събираме се на училищната тераса, около 30 човека, жадни за новите знания, които ще ни предложи нощта. След което се разпръскваме из целия град като заря за края на учебната година. Само, че не отиваме при родителите си, а тълпите вече ги няма. Улиците на Созопол са достатъчно стари за да не запомнят нашите истории. После ранното Слънце ни изненадва като разкрива необичайните ни спални: пейки, пясъци, спасителни постове, отворени багажници. Не се плашете, ако ни видите там, живи сме… Този път топ леглото беше намерено от Иво Морето, нашият приятел, който сега обитава голям апартамент в Ротердемидж. Градът, който много скоро ще посетим. Иво беше припаднал на едно паркмясто, точно до буса на близнаците, с пернишката регистрация. След няколко неуспешни опита да го събуди, стопанката на платения паркинг сложила един конус пред него за да го защити от някой паркиращ турист. След което викнала полицията. Иво се събудил и лелката се разкрещяла, че следващия път ще го бие с винкел.
   В Козенец имаше търкалца или както Набоков ги нарича вълшебни боеприпаси и микропланетариуми. Освен това имаше стар и много тъжен лунапарк, от онези гастролиращите – със стрелбища-каравани, стари открити джаги, чиито дръжки са намазани с грес, железни влакчета, въртележки и захарен памук. Съчетахме всичко това с посещение на Чакал. Къмпингът, който най-много прилича на Пушещата кучка отпреди време. Там имаше концерт на Ревю, но по-важното беше, че имаше промоция на уиски – 4 лв. голямото. Още в раното имаше много жертви, а нашият приятел Иван от Разлог искаше да бие Васко Гюров. Към сутринта и аз паднах жертва – десетото уиски не се почувства добре в компанията на останалите девет и реши да излезе. Заедно с тях. Спахме в колата, на сутринта ни събуди онзи мой приятел Ники, с черния GOLF. В този ден, както във всички други, целият Козенец отиде на плаж на Чакал, Ники също. Видя ни и наду клаксона. Загорката и Климатика се смееха от прозорците.
   Иван познаваше концесионера на плажа и ми обясни, че го е взел само за да го запази и в момента се бори с всички земни и неземни сили, той да си остане вседостъпен палатков къмпинг. Последна утеха за един умиращ начин на забавление по Южното черноморие. Другото такова място е гората на Деградина, където през август се превръща в почивна станция за младите от гр. Младост, София. Отсечката на метрото ,,Младост III – Градина‘‘ ще бъде готова през 2019 г., когато София ще е културна столица на Европа, а на ,,Spirit of Burgas’’ ще гостуват Prodigy, Cypress Hill, Metallica и Sean Paul. По това време всички те ще живеят в България.
   Когато се изморим повече, оставаме на Смоукиня за вечер-две. Барбекю и пиене на Кемп е голям тандем. Имаме си и момичета – хубави, красиви, прекрасни и такива за рап клипове, ха-ха. Близнаците ги рисуват с перманентен маркер по ръцете, гърдите, гърбовете и бедрата. Една от тези, за рап клиповете дето са, попадна при нас от Друсе. Градът, в който през 1897 г. се състои първата кино прожекция у нас. С нея си водеше една приятелка, която не попадаше в горните категории. Приятелката започна да говори нещо за чернокожите, нищо лошо или обидно, но използваше така любимото на българите расистко обръщение. Нашият приятел Еди, когото разни хора понякога нападат, защото е чернокож, я предупреди, че не може да говори така пред него. Приятелката недоумяваше защо не може да използва тази дума. Расистка ли си? Не, естествено. Тогава не използвай расистки обръщения, думи, които отдавна са изменили значението си и са се превърнали в лингвистични инструменти за насаждане на омраза.
   Не съм сигурен дали приятелката успя да разбере достатъчно ясните аргументи. Не знам кога и нашето общество като цяло ще стане по-разбиращо, по-отворено към различните окраски на света. Простите хора по принцип нямат достъп до по-дълбоки емоции. Нашите майки и бащи са раснали в невежество и страх, които предават на децата си, а те и на своите. Питам се дали ние, миналите през мимолетните школи на Смокиня, Градина и Корал, ще успеем да покажем на тези след нас, но и на тези около нас това, което смятаме за важно, което сме изградили през годините като перцепция за света и което сме натрупали като опит.
   Ракията вече изтече Росене, а и се увлече малко, казва Миле докато изсипва последната кофа в бидона.