Киномания 2016 – постер

Тази година оставям настрана традиционното си положително впечатление от световната кинопанорама ,,Киномания‘‘, която се провежда в София за 30-ти път и се концентрирам върху по-негативните проявления на събитието, тъй като те подлежат на корекции. Моите наблюдения, изразени в този текст, са от строго субективен характер. Освен това не са плод на задълбочено вглеждане в изложените проблеми, а по-скоро на впечатления от първи поглед. Наясно съм, че могат да съдържат в себе си още редица нюанси.

Започвам с проблем от личен характер. Бих предпочел основната програма на ,,Киномания‘‘ да се провежда в първата половина на ноември, а до края на месеца абсолютно всички допълнителни прожекции и събития да са приключили. Причината е, че колкото повече наближава месец декември, толкова по-наситен със събития е календара. Освен това в началото на ноември все още температурите са благоприятни за разходки между кинозалите.

Киномания 2016 – откриване

От гледна точка на организацията, нямаше как да не ми направи впечатление, постоянно препълнения салон на ,,Одеон‘‘, оплаквания заради което се чуваха непрекъснато във фоайето на киното. Няма нищо лошо в препълнена кинозала, даже напротив, но когато това се случва системно, на една и съща локация, в рамките на едно събитие, разполагащо с достатъчно време за програмиране и други салони, може да означава логистичен пропуск. От една страна е възможно проблемът да произтича от програмиране на недостатъчен брой прожекции за посочените филми, към които имаше повишен интерес. В програмирането трябва да се вземат под внимание много фактори, включително и анализи от предишни издания на събитието. Едновременно с това, трябва да се включи и киноведска интуиция за потенциала на всяко заглавие и очакването, което то е създало през годината. На базата на този, без съмнение рисков предварителен анализ, би следвало да се програмират по-големи зали, ако не е възможно по-голям брой прожекции за по-очакваните филми. Може би организаторите от НДК желаят събитието да се концентрира в зоната около Двореца и затова салон като ,,Дом на киното‘‘ остава в периферията, който обаче с метро е на разстояние една станция или 10-15 минути.

Билетният център на НДК е традиционно натоварен по време на събитие с такъв мащаб. В такъв случай недоумявам защо при всичките удобства на новите технологии, онлайн продажбата на билети беше активна само за определени филми, а не за всички.

Мислих и по въпроса: какво би могло да се промени занапред в ,,Киномания‘‘? Освен горепосочените негативни тенденции, смятам че допълнителен показ извън София не би бил излишен. Става въпрос за стегната и добра селекция от най-качествените и важни филми, 4-8 загалвия, не повече. И не говоря за Фестивалния и конгресен център във Варна, чиято публика вече е наплашена от киносъбития. Въпреки масираната си рекламна кампания, осъществявана едновременно в редица национални медии и отделно по всички други възможни канали, ,,Киномания‘‘ си остава столично културно събитие, насочено към широка, но алтернативна кинопублика и сама по себе си, нейната програма, не е достатъчен повод за културен туризъм в София. Вярвам, че за някои от филмите, има публика, най-малкото в градове като Пловдив, Бургас, Велико Търново и др. Това от една страна е въпрос към организаторите, но и към разпространителските компании.

Относно характера на събитието, важно е на първо място, организаторите от НДК да решат дали ,,Киномания‘‘ е фестивал или панорама. Първоначалната му идея е за световна панорама, която широкоспектърно да показва филмови образци, създадени през изминалата година. Лично на мен, придържането към тази първоначална идея ми харесва, защото на фона на десетките филмови фестивали в България, ,,Киномания‘‘ е уникално събитие, именно като панорама и не е нужно програмата му да се разводнява с награди, церемонии, съмнителни паралелни прояви, ретроспективи и т.н. Ясно е, че наградите и церемониите по тяхното връчване са допълнителен шум и блясък, но бидейки панорама, ,,Киномания‘‘ може да подходи по различни начини и да използва други инструменти за публичност.

Вместо баналните награди, много по-интересно би било, ако се изнесе прозрачна и достъпна статистика за посещаемостта на всеки един от филмите. Тя ще включва, както продадени билети, така и зрители с акредитации и други преференции. На нейната база може да бъде изготвена и атрактивно поднесена в медийното пространство класация, вместо нелепите прес съобщения от типа ,,5 филма от ,,Киномания‘‘ бяха номинирани за ,,Златен глобус‘‘. Тези номинации нямат нищо общо и не са следствие от столичното събитие. Освен това такава информация може да остави единствено горчивина у някой зрител, който е пропуснал номинираните заглавия. В този смисъл, подобно съобщение би било важно, само ако с допълнителни прожекции се прожектират отново новономинираните филми. Докато класация, на базата на статистически данни, би могла да покаже вкуса на публиката, да доведе до последващо разпространение на някои от заглавията и като цяло безпроблемно да комуникира с обществеността.

30 години Киномания – лого

Финално, няколко изречения за филмовата програма и по-специално за нейната най-важна секция ,,Фестивал на фестивалите‘‘. Тя би трябвало да съдържа нови филми от фестивалния цикъл през изминалата година, с което да се превърне в преживяване без аналог и да бъде основната примамка за киноманите. Този раздел беше ненужно допълнен и разводнен, а по-този начин и обезсмислен, със заглавия, които нямаха място там. Възможно е в този казус да са намесени и разпространителски интереси. Безсмислено ми се вижда и обособяването на отделен раздел ,,Кулинарно кино‘‘, съставен от едно единствено заглавие – ,,Първа реколта‘‘. Още повече, че филмът е френски и спокойно можеше да отиде при ,,Фестивал на френския филм‘‘. Изглежда, че разделът е самоцелно създаден (по-скоро взет назаем) от други киносъбития, с цел да привлича зрители, изкушени от взаимодействието между киното и кулинарното изкуство. В това няма нищо лошо, ако ,,Кулинарно кино‘‘ съдържа повече заглавия, които да представят различни аспекти от тази несъмнено популярна в момента тенденция. Иначе със същия успех биха могли да се обособят и други секции с по един филм: ,,Киното и цирка‘‘: с ,,Господин Шоколад‘‘, ,,Кино и приключения‘‘ с ,,Одисеята на Жак-Ив Кусто‘‘ и т.н.

Общо взето, посочените в този текст малки недоразумения, спокойно могат да бъдат пренебрегнати, но при добро желание могат да бъдат и изгладени, с цел подобряване на цялостното положително изживяване при следващи издания на ,,Киномания‘‘.

Постер ,,Златна роза“ 2016

За да не ми се налага да ги повтарям повече, ще започна този текст с бързо маркиране на основните теми, които бяха отбелязани неколкократно още по време на фестивала, а след това, още по-усилено, тиражирани като отзвук от Варна: проблемите със селекцията в конкурса, липсата на зрители в залата, но и високото средно ниво на късометражните филми и повишената чувствителност на младите автори към социалните проблеми и хуманизма. Който иска да чете за тези неща, нека си ги намери в интернет.

English version of the text: http://artstudies.bg/platforma/?p=845&lang=en

Парадоксално, но симптоматично, филмите, предизвикали най-разгорещени дискусии, двуполюсни мнения и дори ,,скандали‘‘ в рамките на фестивала, са с критично нисък зрителски потенциал. Тематичното трио ,,Слава‘‘, ,,Безбог‘‘ и ,,Христо‘‘, представящо битието на екстремно маргинализирани персонажи, някои от които дори са на границата на средностатистическите определения за човешки същества, подрежда нелицеприятен пъзел от хиперболизиран хиперреализъм, чиято цел е да представя киното, но и едновременно с това – реалността в България. Журитата по световните фестивали, съставени от творци, които в най-общия случай правят същото кино, оценяват безспорните кинематографични качества на тези заглавия. И те наистина са високи. Но непривлекателните теми, съчетани с трудно
гледаеми авторски подходи, отново ще отблъснат зрителите. Пак се завърта омагьосаното кръгче. Направили сме хубави филми, ама никой няма да ги види. Малко хора ще пожелаят да ги загледат дори. Хубаво би било, обществото да види умелото проследяване на пътя на един клошар. Не го казвам с ирония. ,,Христо‘‘

Димитър Николов в ролята на бездомника Христо.

(реж. Григор Лефтеров, Тодор Мацанов) е най-добре изграденият като драматургия и техническо изпълнение филм от ,,триото‘‘, а изпълнението на Димитър Николов, в ролята на бездомника Христо, може да търси аналози далеч извън националните ни граници. Димитър Крумов и останалите поддържащи актьори също изграждат значими образи. В интервю за фестиалния бюлетин (бр. 3, 22. 09. 2016) Григор Лефтеров казва, че е имал нужда от силен морален аргумент за да поиска от държавата пари за кино. Историята на бездомното момче е наистина социално потребен филм, но той ще бъде преследван от парадокса, че обществото, с чиито финансови средства е подпомогнат, ще го подмине.

Преследващата камера (като изключим моментите, в които персонажите тичат – крайно демодиран похват, при който нищо не се вижда) и все още властващата стилистика на румънската ,,Нова вълна‘‘ са най-подходящи за автентизма при експонирането на този обществен сегмент, премеждията и безнадеждните му стремежи към морално (само)измъкване от дъното. Дълбоки поклонници и най-ярки представители на този стил кино в България, са създателите на ,,Слава‘‘ (реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов). След като пожъна редица фестивални успехи с ,,Урок‘‘, но удари на камък при срещата си със зрителите, двойката режисьори предприема различен подход за втория си филм от трилогията ,,вдъхновени от вестникарски заглавия‘‘. Драматургията засяга множество нишки и ни представя повече и по-многопластови персонажи, което предполага повече действие. В началната сцена камерата отново е залепена за гърба на нещастния кантонер (Стефан Денолюбов), но веднага след това, разказът поема различни посоки и изключва този похват. Грозева и Вълчанов показват една смешно-тъжна реалност, с особено чувство за хумор. На ръба на тънката подигравка със своя персонаж, те все пак съумяват да не го осмиват, за което голям принос има и поредното голямо превъплъщение на Стефан Денолюбов. Благодарение на многопластовото драматургично развитие и безапелативното изпълнение на Маргита Гошева, нейният персонаж е едновременно хищник и жертва. Системата придобива плът и кръв чрез личните си борби. Струва ми се, че ,,Слава‘‘ е с най-голям зрителски потенциал от ,,триото‘‘, поради гореизброените причини.

Кадър от филма ,,Безбог“

Най-неубедителен сред тях е ,,Безбог‘‘ (реж. Ралица Петрова), заради бутафорната си хиперреалност и апликирания финал. Чисто географски, в България не съществуват планински улеи, по които да се забавляват фрийрайд скиори и сноубордисти, а под техните скали да има пещери. Още по-малко такива, които мутри и ченгета използват за наказание на своите жертви. А и да имаше – не би било рентабилно. Все пак, ако приемем, че филмовото пространство е метафизично и действието се развива в една хипотетична географска ширина, наситена с човешки отпадък (хипотетично пространство), то финалната сцена трябва да покаже, че земята се отваря и ,,поглъща‘‘ невинен турист – син на един от злодеите. Поетична справедливост, както биха казали в Холивуд. Подобна хипотеза обаче противоречи на хиперреалистичния ключ, в който е поставена историята.

В съвсем друга писта бягат ,,Лабиринти на любовта‘‘ (реж. Владимир Щерянов) и ,,Летовници‘‘ (реж. Ивайло Пенчев). Тяхната целева публика ще бъде сериозно разстроена психически, ако й бъде наложено насила да изгледа горепосочените заглавия. Първият е компилация от банални любовни истории, която подхожда да е създадена от току-що завършил студент, а не от роденият през 1965 Владимир

Яна Маринова е готова на всичко в името на любовта.

Щерянов. Опитът на режисьора все пак му е помогнал да оползотвори очевидно приличните средства, които руската държава отпуска за ,,правилни‘‘ филми. Резултатите на екрана са привлекателна визия, разнообразие от технически средства, множество персонажи, разположени на различни луксозни локации. Разбира се, всичко си има цена и руското знаме задължително се появява периодично в кадър, а любовта между руските свалячи и българските красавици си идва някак естествено. Въпреки, че в реалността май е обратното. На пресконференцията след прожекцията на филма, беше отбелязано и, че той служи за пълнометражна реклама на руските фирми за продажба на имоти в България, както и на редица други експанзивни политики на империята. Разговорът тръгна в тази посока заради техническата неуредица с руски дублаж върху българските реплики – недопустимо за представяне на филм в конкурсна програма на национален фестивал за игрално кино. Щерянов се оправда, че не са достигнали средства, с което предизвика недоумение, защото субтитрите са по-евтини от дублажа. В негова защита веднага се намеси един позакъснял и случайно допаднал руски възпитаник, който започна да обижда наред и нарече пресконференцията русофобска сбирка.

Като стана въпрос за усвояване на пари, при любимеца на публиката - ,,Летовници‘‘, нещата са малко по-мътни, както беше намекнато, но подминато с махване на ръка, на пресконференцията. Нямам намерение да се задълбавам в счетоводните книги на която и да е продукция – за това си има органи, но резултатите на екрана са видими и отворени за коментар. В случая те са по-скоро камерни и скромни, откъм визия и действие. Разказът компилира скечове и туристически шеги, изпълнени от плеяда телевизионни звезди, при чиято поява публиката умира от смях. Драматургията страда от редица недоглеждания (еко-активистка, която мечтае да спи в хотел) и дразнещи шаблони (хомосексуалист, който се нахвърля наред на всеки един представител на мъжкия пол), но най-голямата й слабост е разтегленото времетраене от 120 минути, което за целевата публика на жанра е твърде дълго. Позитивен елемент във филма е пищната оригинална музика на Георги Стрезов, който за целта използва симфоничен орекстър, а това не се случва всеки ден в българското кино.

Златното сечение между горните крайни тенденции търсят ,,Маймуна‘‘ (реж. Димитър Коцев-Шошо) и ,,Пеещите обувки‘‘ (реж. Радослав Спасов). По-успешен в тази насока е ,,Маймуна‘‘, който търси зрителите, без да подкопава самочувствието им. Той натъжава и разсмива едновременно, изкарвайки от гледащите дълбока емоционална съпричастност. В момента е по кината и съсвем скоро ще придобием поне бегла представа как това влияе върху резултатите при срещата с широка публика. ,,Маймуна‘‘ е позитивен и игрив филм за израстването. В него културните препратки и цитати са ненатоварващ пъзел от постмодерни символи, който се използва за маскиране на основната драматична нишка. Въображението на малката Ива (Александра Костова) й помага да преодолее, неизбежен житейски удар. Изпълненията на всички деца във филма са, всъщност традиционни за българското кино – неподправени, трогателни и красиви.

Рая Пеева в ролята на Леа Иванова.

,,Пеещите обувки‘‘ също не бяга от широка публика. Неговият коз в привличането й, е невероятната история на легендарната джаз певица Леа Иванова, на която българската култура и история като цяло са големи длъжници. Киното в частност, се отсрамва периодично. Филмът на Радослав Спасов обаче би могъл да срещне проблеми със зрителите в структурно отношение. Поради спецификата на своя разказ – житейската съдба на Леа Иванова, той пресъздава няколко различни епохи. Етапите от живота на певицата са пресъздадени от четири различни актриси (Киара Столарски, Донна Бангьозова, Рая Пеева, Ернестина Шинова), но драматургично не са разделени съразмерно. Средната част на филма, която показва разгара на любовта й с Еди Казасян и отношенията й с БКП и ДС е най-наситена. Оттук идват и пробойните – мудно действие и прекалено претоварване на младите актьори (Рая Пеева и Юлиан Петров), което на моменти се отразява на като цяло плътните им изпълнения. Препратките към историята на българското кино са автохедонизъм, насочен и към гилдията, но в крайна сметка и те натрупват излишно времетраене, което натежава на обикновения зрител.

И ако някъде горе в текста съм оставил впечатлението, че не харесвам компилативна

Кадър от филма ,,Спомен за страха“

сценарна структура, то сега ще го опровергая. Истинска фестивална изненада и мой личен фаворит е ,,Спомен за страха‘‘ (реж. Иван Павлов), който проследява еднотипния начин на живот на коренно различни персонажи. Това е поетична филмова сатира, която не се вписва в никой от гореизброените условни модели. Бавното безвремие във филма, протичането на живота, е далечен, но не носталгичен, а критичен спомен. Безцветната и беззвукова атмосфера обгръща мозайката от съдби, контролирани от доносници и агенти. Цветовете са в емблемите, знамената и лозунгите. Изключително точно е уловен духът на онези 45 години, които уж са стигнали, но все още определят битието ни.

И така, след това отклонение, остава въпросът от заглавието – трябва ли да търсим златно сечение или баланс между фестивалните тенденции и понижения вкус на масовата публика? В крайна сметка при наградите всичко си идва по местата – журито определя за първенци типично фестивалните филми, критиците харесват абстракцията, а публиката посочва жанрово чистата звездна комедия. Според мен все пак най-стойностни от кинематографична гледна точка, са филмите от златната среда, подминати от наградите. Те имат какво да покажат на двата типа публика и техните автори, повече или по-малко успешно, се опитват да търсят златното сечение.

текст: Росен Спасов

снимки: www.zlatnaroza.bg

   Елементарно си живееше: бира, музичка, спорт… И елементарно си отиде. Уби го преди всичко спорта… и бетонените тетрашитове, останали от комунягите. Избърза доста, но той си бързаше по принцип – върху кайта, върху борда, върху алкохола. Мдаа, алкофил беше.

   Та така. Доста хора имаше на погребението, приятели. На мен ми се струва, че ятото птици и гърмежите от небето бяха по-скоро неуместни природни шеги, отколкото някакво знамение или вълшебство, свързано с душата на Краси. А в морската градина беше най-хубаво, защото се забавлявахме и мисля, че се доближихме до начина, по който може би Краси си е представял погребението си, ако въобще такова нещо е възможно – човек да тръгне да си представя погребението си. А и там си е хубаво в морската градина. Много истории се разказаха. Истории, които занапред ще служат като негов заместител, когато седнем да пием. Като тази, в която с Боре се бяха изчеластрили и седнахме в ресторанта. Браточката имаше навика да се обажда постоянно на някакви хора, да им казва наздраве и да им се хвали, че седи и пие и му е хубаво. Освен, че викаше ,,Убуу ми е майко…‘‘, което баща ми един път чу като ,,Олеле майко…‘‘ и притеснено ме попита: ,,Какво му е на Краси?‘‘ Е, не чуваш ли? Убуу му е! Та обажда се Краси на някакъв приятел, а той го подсети, че точно тогава се навършва една година от смъртта на  друг приятел, който се уби с мотор. И Краси се разрева тихичко. И тогава дойде Миле Асев и като го видя каза: ,,Красьо, сълзиш като на кьорав кон окото.‘‘ А това си е лаф на Браточката (той го използваше, не знам дали той го е измислил), отнасящ се за женските полови органи. Красиво е нали, приятели?

   Един път седяхме на съседната маса. Дойде Тумбев и искаше чаши: една за бира, една за ракия и една вилица. ,,И една путка му донеси да чука‘‘ – провикна се Краси към мен, а аз отговорих: ,,Доведох му вече една. Колко още? Сега е негов ред.‘‘ Веднъж бяхме седнали двамата от рано. Другите, не знам защо ги нямаше. Май си почиваха. По едно време, вече по тъмно, отидохме в ,,Пирин 75‘‘. Беше пълно с непознати и изпихме по 2-3. Продължаваше да е пълно с непознати. Страшна нелепица. Браточката си показа кръглия гъз. Една охранка отиде при него и му каза, че вътре не може да си показва гъза. Колкото и да е кръгъл. Краси отиде навън и си го лепна на джама. Продължаваше да е пълно с непознати и ние решихме да си се върнем на масата. Изпихме няколко кани вино с една салата ,,Слънце‘‘ – салата от сирене и луканка. Аз трябваше да пускам музика в един бар. И заспах на компютъра, докато пусках музика. Мдаа приятели, прав на пулта заспах.

   Много истории има от тия маси, приятели. И от други места има. И от пистата има, и от морето, барове, паркове, бутилки и т.н. Един път в гората между 5-ица и 10-ка изскочи един дебел заек. Много изненадващо. Камен Чараклиев караше пред мен, но не реагира, докато аз се стъписах. След много малко Браточката се появи от някъде и караше след заека. Сякаш го гонеше. На излизане от гората видя един ръб и се запъти към него. Преди това, погледна нагоре към склона. В същия момент една едра руса англичанка беше свалила очилата си и ги чистеше от снеговалежа. Случайно гледаше в неговата посока. Той реши, че тя се е втренчила точно в него, засили се и скочи. Приземи се върху една приятелка на англичанката, която беше седнала точно под ръба, дееба. Добре, че англичанките бяха като заека и всичко беше наред. Малко се поуплашиха и започнаха да пищят нещо на Браточката, но той изкрещя: ,,Ребри Стойчооо…‘‘ и след четири минути си отвори бира на Шилигарника.

   Историите са още много. Хубаво е, че ги има тия истории, защото сега, когато седнем отново да пием и усетим липсата му, ще я запълним с тях. От известно време не съм пил бира, но сега отивам да изпия няколко литра, приятели. Ще отворя десетина и за Браточката.

Росен Спасов, май 2014

   А Бойко продължава усмихнато да реже ленти…

   P.S. За да не е много сух и песимистичен този коментар, ви черпя с един есенен залез от ул. ,,Гатьо Шишков“, София, 2011.

e baby – – tolkava zle ne sme bili nikoga – zaebi

E-mail изпратен от Росен Спасов на Кирил Проданичин след мача

България – Уелс 0:1

    Още едно мишле напусна кораба на националния отбор. След Димитър-какво-стана-с-кариерата-ми-Бербатов и Благой Георгиев-Джийзъса се отказа да играе за националния отбор. Сбогом, Благо! По-известен с различните си прически, татуирано тяло, до което Lil Wayne е като празно платно, привързаността към Всевишния и любовни поп-фолк афери, отколкото с показани качества на зеления килим. Мотивите на Хесус от ,,Овча купел‘‘: футболни босове редят отбора на Мадански: „Е, хайде сега, нека да не се правим на ощипани гугутки. Всички ги знаете. Това са хората, които изгониха и Димитър Бербатов.“

   Хм, значи футболните президенти не искат Берба и Благо да играят в националния? Сигурно и арабите са казали на Сър Алекс да не пуска Митко през този сезон. Ок! А защо преди намесата на футболните босове Георгиев игра, но нищо не показа в три поредни квалификации за две световни (Германия 2006 и Южна Африка 2010) и едно европейско първенство (Австрия и Швейцария 2008)? Ето статистиката: 50 мача – 5 гола. Ще ни липсваш Благо – добре, че все още ги има ,,лайфстайл‘‘ списанията за да си спомняаме за теб.

   Няколко часа след абдикацията на Jesus подмладеният национален отбор на България не можа да се справи на родна земя с Уелс и загуби мача с 0:1 пред 1 000 души публика, повечето, от които… от Уелс. По-лошото е, че останахме на пето място в групата, а там не сме били много отдавна. А най-лошото е, че заради лъжефутболисти като Благо и Валери Божинов на следващия жребий ще сме в пета урна заедно с любимците ни Малта и Люксембург и няма да можем да играем срещу тях.